4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 398
София, 27.06.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1282/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 198 от 16.12.2015 г. по в. гр. д. № 405/2015 г. на Ямболския окръжен съд е потвърдено решение № 548 от 13.10.2015 г. по гр. д. № 482/2015 г. на Ямболския районен съд, е допусната делба на поземлен имот с площ 230 кв. м. и административен адрес: [населено място], [улица], и построената в него еднофамилна жилищна сграда, между съделители и при квоти: Р. Й. Р. – 1/2 ид. ч., В. Н. К. – 1/4 ид ч., М. И. И. – 1/8 ид. ч. и И. Б. И. – 1/8 ид. ч.
Касационна жалба срещу въззивното решениета е подадена в срока по чл. 283 ГПК от ответниците М. и И. И.. Жалбата е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК и към нея е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима.
Ищците са подали писмен отговор със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Предмет на делба е поземлен имот и построената в него жилищна сграда, съсобствеността върху който е възникнала в резултат на няколко прехвърлителни сделки. С н. а. № 50/09.11.1988 г. ищцата В. К. дарила на ищеца Р. Р. 1/2 ид. ч. от делбения имот, а с н. а. № 29/30.03.1993 г. продала 1/4 ид. ч. на трети за спора лица Л. и Г. М.. Последните се разпоредили с придобитата от тях идеална част от имота в полза на ответницата М. И., която я закупила с н. а. № 88/01.12.1995 г., като сделката е сключена по време на брака й с ответника И. И..
Със заключения на две неоспорени съдебно-технически експертизи е установено, че към жилищната сграда с първоначална площ от 86 кв. м. са били приобщени преустроен навес и пристрояване по източната граница, в резултат на което площта е 112 кв. м. В сградата са обособени две самостоятелни жилища с отделни входове без връзка помежду си, отговарящи на одобрен на 14.04.2015 г. от главния архитект на общината „проект за обособяване на две жилища”. Жилищата са означени: част А с площ 45 кв. м., и част Б с площ 67 кв. м. Двете части, които съответстват на съществуващото на място разпределение, могат да се ползват самостоятелно.
Ответниците И. оспорили иска за делба на жилищната сграда с правопрекратяващото възражение, че са придобили по давност южната част – жилище Б, с начало на давностното владение 01.12.1995 г., когато е сключен договорът за покупко-продажба. В условията на евентуалност са поддържали становище за допускане на сградата до делба при квоти 45/112 ид. ч. за ищците и 67/112 ид. ч. за ответниците.
Въззивният съд приел, че владението върху реална част от сграда може да доведе до придобиване по давност на тази част, само ако владяната част и останалата част от сградата са били разделени на две или повече жилища с одобрен архитектурен проект, като в този смисъл е задължителната съдебна практика и разпоредбата на чл. 202 ЗУТ. П. по делото проект за обособяване на две жилища е с дата 14.04.2015 г. и едва от тогава евентуално би могло да се приеме началото на придобивна давност в полза на ответниците. С оглед позоваването на ТР № 1/06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС съдът посочил, че по делото липсват категорично доказателства ответниците да са афиширали намерението си по отношение на обект Б, отричайки правата на ищците, тъй като от анализа на събраните гласни доказателства не може да се изведе обоснован извод в тази насока. Ищцата е живяла дълги години в Гърция и при завръщанията си е правила ремонт на целия имот, не е установено ответницата да е правила ремонт или страните да имат нещо за уреждане.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили въпросите: 1. когато съсобствениците на двуфамилна сграда след построяването й владеят реални обекти от нея и демонстрират намерението си да станат собственици на тях, осъществен ли е акт на открита промяна на намерението да се владее и придобие реална част от сградата; 2. може ли началният момент на фактическото владение да бъде поставен не чрез осъществяване на фактическо действие, обективиращо намерение за владение на имота – реално обособен обект, а да бъде свързан с приемане на документ – одобрен проект от главния архитект на [община] с дата 14.04.2015 г., и от този момент да тече давностният срок по чл. 79 ЗС. Считат, че по тези въпроси въззивното решение противоречи на решение № 31 от 27.02.2015 г. по гр. д. № 5276/2014 г. и решение № 42 от 26.02.2015 г. по гр. д. № 6052/2014 г., двете на ВКС, І-во г. о. Не са обосновали противоречие с решение № 266 от 29.06.2011 г. по гр. д. № 1058/2010 г. на ВКС, І-во г. о., макар да са представили част от същото.
Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, тъй като не се разкрива противоречие със задължителната съдебна практика, илюстрирана с представените решения по чл. 290 ГПК. С първото решение е прието, че след построяване на сградата ищците са установили владение върху втория жилищен етаж, в който е изпълнен самостоятелен жилищен обект, владяли са го като свой съзнанието и без противопоставянето на съсобственика си в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС, ползват се от презумпцията по чл. 69 ЗС, която не е оборена от ответника, поради което са придобили правото на собственост върху този имот на основание давностно владение. Обжалваното решение е постановено при възприета от въззивния съд различна фактическа обстановка – не е установено ответниците да са манифестирали намерението си да владеят обект Б, отричайки правата на ищците, поради което и възражението за изтекла в тяхна полза придобивна давност е прието за неоснователно. Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос, по който може да се допусне касационно обжалване, следва да е от значение за формиране решаващата воля на съда по спорния предмет, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждането на събраните по делото доказателства. В случая изводите на въззивния съд по възражението на ответниците са резултат от възприемането на гласните доказателства, а не от тълкуването и прилагането на чл. 79, ал. 1 ЗС в противоречие с практиката на ВКС, поради което не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не се разкрива противоречие и с второто представено решение, защото и то е постановено при различна фактическа обстановка – с него е прието, че е извършено разпределение по общата воля на съсобствениците, което обективира в отношенията им намерението на всеки от тях да владее идеалните части на другия за себе си и има за последица превръщане на държането на идеалните части на другия съсобственик във владение по смисъла на чл. 69 ЗС. В обжалваното решение съдът е приел, че по делото не е установено да е постановено или да е уговорено друго между съсобствениците по смисъла на закона досежно разпределението на сградата.
В двете цитирани решения по чл. 290 ГПК поставеният от касаторите втори въпрос не е разрешен. С решение № 266 от 29.06.2011 г. по гр. д. № 1058/2010 г. на ВКС, І-во г. о., е прието, че съдът преценява дали е основателно позоваването на придобивна давност, т. е. дали недвижим имот е придобит по давност, при комплексна преценка на всички доказателства относно това упражнявана ли е фактическа власт върху имота и демонстрирано ли е намерението за своене. В разглеждания случай въззивният съд е преценил както гласните доказателства, така и заключенията на съдебно-техническите експертизи и писмените доказателства, в т. ч. одобреният проект, и въз основа на тях е формирал извода си по фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС, включително и по субективния елемент на владението. Ето защо не се разкрива противоречие между обжалваното решение и посочената задължителна съдебна практика.
На трето място касаторите считат, че въззивното решение е постановено в противоречие с ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. и ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, по въпроса: могат ли да се придобиват идеални части от съсобствен недвижим имот, което да доведе до различно определяне на правата на страните в процесния имот. В двете тълкувателни решения, обаче, не е даден отговор на този въпрос и затова касационно обжалване по него не може да се допусне. При обосноваването на въпроса касаторите са направили анализ на събраните по делото доказателства, от които според тях следва извод, че е налице съсобственост само по отношение на поземления имот, но не и върху жилищната сграда, респективно, че делбата на сградата следва да бъде допусната при квоти, различни от приетите от въззивния съд. В тази част изложението съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, съставляващи касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК, но то е извън предмета на производството по допускане на касационното обжалване.
При този изход на спора на ответниците по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 500 лева по договор за правна защита и съдействие от 15.02.2016 г., за които е направено своевременно искане с отговора на касационната жалба.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 198 от 16.12.2015 г. по в. гр. д. № 405/2015 г. на Ямболския окръжен съд.
ОСЪЖДА М. И. И. и И. Б. И. да заплатят на В. Н. К. и Р. Й. Р. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 500 /петстотин лв./ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: