7
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 33
София, 11.02.2016 година
В ИМЕТО Н А НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 4972/2015 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С. М. П. и И. К. П. са обжалвали въззивното решение № 116 от 23.04.2015 г. по в. гр. д. № 15/2015 г. Добричкия окръжен съд в частите, с които решение № 89 от 11.11.2014 г. по гр. д. № 97/2013 г. на Районния съд [населено място] е потвърдено: 1. по уважения срещу касаторите иск на Т. А. Н. за ревандикация на сграда със застроена площ от 46 кв. м., находяща се в поземлен имот с идентификатор 72271.501.1069 в [населено място], [улица], 2. по отхвърлената за разликата над 3 910 до 8 651 лева претенция на касаторите за извършени подобрения в имота и 3. по отхвърления като погасен по давност насрещен иск за сумата 3 000 лева – получена без основание по нищожен предварителен договор от 04.04.2003 г. за покупко-продажба на сградата. Касационната жалба е насочена и срещу тази част на въззивното решение, с което първоинстанционното решение е отменено по признато в полза на касаторите право на задържане на имота до заплащане на присъденото вземане за подобрения.
Т. А. Н. е подал насрещна касационна жалба срещу тази част на въззивното решение, с която стойността на подобренията е присъдена по направено възражение, без да е предявен иск.
І. Касационната жалба, подадена от С. П. и И. П., е в срока по чл. 283 ГПК, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, към нея е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и е допустима.
1. В жалбата на първо място се излагат оплаквания за недопустимост на въззивното решение. Съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта ще извърши с решението по същество на подадената касационна жалба.
Разглеждайки развитите в жалбата доводи за постановяване на решение по нередовна искова молба, настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че в случая не съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо.
Приращението не е недопустимо въведен във въззивното производство нов придобивен способ. Макар да не е изрично посочен, този способ се извежда от твърденията в исковата молба, че ищецът е собственик на земята и на построените в нея сгради, сред които и спорната по делото, съставляваща кафе-аперитив /сграда за обществено хранене/, а квалификацията й като недвижим имот е залегнала изрично в доклада на първоинстанционния съд – вж. определението от 04.10.2013 г. на л. 53. Видно от мотивите към първоинстанционното решение, на това основание ищецът е и признат за собственик, а сградата е определена като недвижима вещ /л. 192/.
С т. 5 на ТР № 1 от 19.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС се прие, че дейността на въззивния съд като инстанция по същество има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор, поради което и с цел да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по съществото на спора, тази инстанция дължи даване на указания за поправяне на нередовностите на исковата молба. В този смисъл са и разрешенията, дадени с т. 4 на ТР № 1 от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, актуални и при действието на ГПК, в сила от 01.03.2008 г., според които при поправяне в срок на констатираните нередовности, производството следва да продължи с решение по основателността на въззивната жалба. И в двете тълкувателни решения, съставляващи задължителна съдебна практика, е прието, че при нередовност на исковата молба разпоредбите на чл. 209, ал. 1 ГПК /отм./, съответно – чл. 270 ГПК /в сила от 01.03.2008 г./, не предвиждат обезсилване на първоинстанционното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Макар според настоящия състав на ВКС исковата молба да не е страдала от нередовности при посочване на обстоятелствата, от които произтича претендираното право на собственост, въззивният съд счел, че правото на иск не е упражнено съобразно изискванията на чл. 127, ал. 1, т.т. 3 и 4 ГПК и с определение № 33 от 13.01.2015 г. /л.л. 25-27/ е дал съответните указания, включително за индивидуализация на обекта на спора с признаците на самостоятелна вещ /движима или недвижима/ и придобивното основание. С молба от 05.02.2015 г., приложена на л.л. 36 и 37, ищецът е заявил, че претендира право на собственост по силата на приращението, тъй като постройката е трайно прикрепена към земята – негова собственост, придобита по дарение; а като евентуално – право на собственост върху спорния обект като движима вещ, придобито в резултат на изграждане и владение лично и чрез майката на ищеца за периода 1992 – 2003 г. С това процесуално действие нередовностите на исковата молба са поправени в срок. Въззивният съд е разгледал претенцията за собственост като произтичаща от същото основание, на което се е позовал и първоинстанционният съд – приращение, и не се е произнесъл по поддържаното като евентуално – придобивна давност, поради което не е налице недопустимо изменение на иска, нито предявяване на нов иск, както смятат касаторите. Собствеността като вещно право винаги се свързва с реалното съществуване на конкретна вещ като обект, по отношение на който субектът на правото влиза в правоотношения с други лица. Ето защо, за да се произнесе по спора за собственост, въззивният съд е трябвало да изследва дали претендираният обект съществува като отделна, самостоятелна вещ, а това предпоставя ищецът да е въвел твърдения в тази насока. Тъй като определянето на една вещ като самостоятелна вещ и като движима или недвижима, изисква специални знания, е назначена поисканата от ищеца експертиза и съобразно начина на изграждане и закрепване на търговския обект, който не може да бъде преместен без да се разруши, въззивният съд е приел, че същият е трайно прикрепена към земята и по силата на чл. 92 ЗС е станал собственост на собственика на земята. Ето защо не може да се сподели тезата, че съдът недопустимо е подменил ищеца при извършване на дължимите процесуални действия по привеждане на исковата молба в съответствие с изискванията за редовност и по ангажиране на съответните доказателства, нито че е нарушена разпоредбата на чл. 146 ГПК относно съдържанието на доклада по делото.
С оглед изложеното, не се разкрива противоречие между начина, по който въззивният съд е процедирал и задължителната съдебна практика, изразена в т.т. 2, 3 и 5 на ТР № 1 от 19.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 4 на ТР № 1 от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 153 от 01.08.2011 г. по гр. д. № 39/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., и решение № 255 от 11.07.2011 г. по гр. д. № 587/2010 г. на ВКС, ІV-то г. о., последните две – постановени по реда на чл. 290 ГПК.
2. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили няколко групи въпроси, които са квалифицирали така:
А. Материалноправни въпроси:
а/. към кой момент възниква твърдяното право на собственост и кой е приложимият закон, установяващ правилата и нормите за създаване на тази собственост и удостоверяването на построеното като отделен обект на собственост; б/. следва ли да се признае за възникнало право на собственост, за създаването и наличието на което са налице специални правила, действащи както към момента на възникване на правото на собственост, така и към момента на предявяване на иска; в/. може ли да се променя характеристиката на един недвижим имот след възникване на правото на собственост върху него; г/. може ли да се приеме, че е налице сериозно увреждане на сглобяема сграда, ако се извърши разглобяването й по обратния ред и в резултат съставните й части могат да бъдат използвани за ново сглобяване по реда, по който е било сторено това.
Б. Процесуалноправни въпроси:
а/. може ли да получи искова защита правото на собственост с иск по чл. 108 ЗС относно право, за възникването и наличието на което са налице специални законови условия, които не са изпълнени; б/. може ли въззивният съд по свидетелски показания, които не са събрани от него, да приеме за установено обратното на това, което е приел за установено въз основа на тях първоинстанционният съд, без да изложи съображения в мотивите си защо не приема мотивите на първоинстанционното решение в тази му част и защо не кредитира кредитираните вече показания на свидетели от предходната инстанция.
К. сочат, че се касае и за въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: т. 3 от ТР № 1/11 г. на ОСГК; т. 11 на ППВС № 6/1974 г., решение № 153 от 01.08.2011 г. по гр. д. № 39/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., и решение № 255 от 11.07.2011 г. по гр. д. № 587/2010 г. на ВКС, ІV-то г. о., решение № 328 от 29.11.2011 г. по гр. д. № 1362/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., решение № 152 от 07.04.2010 г. по гр. д. № 8312/2009 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК; решаван противоречиво от съдилищата – чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК: решение № 44 от 06.02.2009 г. по гр. д. № 5015/2007 г. на ВКС, ІV-то г. о., и решение № 170 от 03.12.2008 г. по гр. д. № 3743/2008 г. на ВКС, ІV-то г. о., както и за основания, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: а/. ако, според обстоятелствата, купувачът по предварителен договор не е могъл да узнае, че пълномощникът на продавача не е редовно упълномощен и в други случаи на висяща действителност, следва ли да му се признаят правата по чл. 72, ал. 3 ЗС, при условие, че подобренията са извършени от него в имота, предмет на договора, до узнаване на това обстоятелство; може ли в случая да намери приложение по аналогия правилото на т. 11 от ППВС № 6/1974 г.; б/. може ли да се приеме за погасен по давност иск, преди да се е появил правният интерес от предявяването му или едновременно с това.
В изложението касаторите не са посочили на кои съдебни актове противоречи даденото от въззивния съд разрешение на всеки от поставените въпроси, нито кои въпроси са разрешавани противоречиво от съдилищата. Това наложи преценката за наличие на поддържаните основания за допускане на касационно обжалване да се извърши и съобразно с изложеното в касационната жалба.
В жалбата позоваването на решение № 153 от 01.08.2011 г. по гр. д. № 39/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., и решение № 255 от 11.07.2011 г. по гр. д. № 587/2010 г. на ВКС, ІV-то г. о., е по оплакването за недопустимост. Разрешенията, дадени с тези съдебни актове, бяха разгледани при обсъждане на вероятната недопустимост на обжалваното решение.
В жалбата се поддържа противоречие с решение № 328 от 29.11.2011 г. по гр. д. № 1362/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., и решение № 152 от 07.04.2010 г. по гр. д. № 8312/2009 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. Тези съдебни актове са относими към въпросите, които, в обобщен вид от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, се свеждат до възникването и определянето на спорната вещ като движима или недвижима и възможността същата да бъде придобита от ищеца като собственик на земята, съответно – от ответниците по силата на придобивна давност. С първото решение е прието, че изграденият без строителни книжа обект може да бъде годен за разпореждане и придобиване по давност от момента на издаването на удостоверението на търпимост по реда на пар. 16 от ПР на ЗУТ, като едва от узаконяването започва да тече давност за упражняващото фактическа власт лице. Разглежданият случай е друг, тъй като ищецът не претендира придобиване чрез правна сделка или по давност, а по приращение. Във второто решение е посочено, че преценката за характера на временния обект се извършва по правилото на чл. 110 ЗС – ако разрешението за строеж и строителната документация са за вещ, трайно прикрепена към земята, която не може да бъде отделена без разрушаването й, то се касае до недвижим имот, а ако вещта може да бъде разглобена без съществено увреждане – до движима вещ. В разглеждания случай е установено, че с виза /разрешение за поставяне/ на ищеца е разрешен „монтаж на подвижна временна барака за продажба на закуски и безалкохолни напитки” в собствения му имот; други строителни книжа като предпоставка за законност на строежа няма. Въззивният съд е приел, че липсата им не рефлектира върху характера на вещта и предпоставеното от нея вещно право на собственост и че според заключението на съдебно-техническа експертиза обектът не е подвижна барака, а е трайно прикрепена към земята вещ. При формирането на този извод съдът се е ръководил от същите критерии, които са залегнали и в посоченото от касаторите решение № 152 от 07.04.2010 г. по гр. д. № 8312/2009 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., така че поддържаното противоречие не е налице, а тъй като изводът е фактически, а не правен, по него не може да се допусне касационно обжалване. Не се разкрива противоречие и с решение № 44 от 06.02.2009 г. по гр. д. № 5015/2007 г. на ВКС, ІV-то г. о., според което временната постройка представлява движима вещ по смисъла на чл. 110 ЗС – както се посочи, с обжалваното решение е прието, че предмет на спора е недвижима вещ, а не временна постройка. Цитираното в касационната жалба решение № 935 от 28.06.1993 г. по гр. д. № 2086/1992 г. на ВС, ІV-то г. о., не е представено, поради което и с оглед разясненията в т. 3 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, това е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване.
Въпросите, поставени във връзка с възражението за извършени от касаторите подобрения чрез изграждането на спорната постройка, също не обосновават допускане на касационно обжалване. Данните по делото сочат, че постройката е била предмет на предварителен договор от 04.04.2003 г., сключен между ищеца чрез пълномощник, като продавач, и касаторите като купувачи. С влязло в сила решение искът на последните по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е отхвърлен като погасен по давност. В настоящото производство въззивният съд е приел, че договорът е сключен от лице без представителна власт, но тъй като ненадлежно представляваният продавач не го е потвърдил, висящата недействителност е прераснала в нищожност, поради което и купувачите се считат за недобросъвестни владелци още от датата на заемането на имота – тази на сключения предварителен договор. От тогава до предявяването на иска по чл. 108 ЗС на 12.03.2013 г. не е изтекъл необходимият на ответниците 10-годишен давностен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС и ищецът не е изгубил правото си на собственост, а държането без правно основание налага връщането на вещта на собственика й. Владелецът по нищожен предварителен договор не може да се ползва от правата по чл. 71 и 72 ЗС на добросъвестния владелец, включително и от правото да задържи имота до заплащане на подобренията, а в случая, с оглед данните по делото, е неприложима и разпоредбата на чл. 74, ал. 2 ЗС, поради което въззивният съд приел, че отношенията между страните следва да се уредят съобразно чл. 74, ал. 1 ЗС, като подобрителите получат по-малката сума измежду сумата на направените разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на тези подобрения – 3 910 лева. С т. 11 от Постановление № 6/1974 г. на Пленума на Върховния съд е прието, че при унищожение, разваляне или отменяване на придобивното основание подобрителят се обезщетява като добросъвестен владелец, ако до завършване на подобренията не е узнал за обстоятелство, послужило за отпадане на основанието, и поведението му не е било причина за унищожението, развалянето или отмяната на придобивното му основание. Това разрешение е приложимо към подобрения, извършени на основания, несъвместими с приетото в случая нищожно придобивно основание, поради което и не е възможно то да се приложи по аналогия, както поддържат касаторите, и да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Въпросът за направената от въззивния съд преценка на гласните доказателства е свързан с правилността на решението и поради това е неотносим към настоящата фаза по селекция на касационните жалби, а освен това касаторите не са се позовали на противоречие между начина, по който съдът е процедирал, и съдебната практика. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е посочено, без да е обосновано с какво разглеждането от касационната инстанция на въпросите във връзка с възражението за подобрения и правото на задържане ще допринесат за точното прилагане на закона и/или за развитието на правото.
К. са предявили насрещен иск за сумата 3 000 лева – заплатена по нищожния предварителен договор, която претендират като дадена при първоначална липса на основание. Въззивният съд приел, че искът, предявен на 24.04.2013 г., е погасен поради изтичането на 5-годишната давност, започнала да тече от деня на получаване на сумата – 04.04.2003 г., а не от влизане в сила на решението за отхвърляне на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Като постановено по иск за парично вземане с цена на иска под 5 000 лева, и тъй като не е обусловено нито от решението по първоначалния иск по чл. 108 ЗС, нито от противопоставените от ответниците възражения, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване съобразно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК и касационната жалба следва да се остави без разглеждане в тази част. Ето защо не следва да се обсъжда налице ли е противоречие между въззивното решение и решение № 170 от 03.12.2008 г. по гр. д. № 3743/2008 г. на ВКС, ІV-то г. о.
ІІ. Ищецът по първоначалния иск е подал насрещна касационна жалба. Тя следва да се остави без разглеждане предвид изхода по подадената от ответниците по иска жалба и разпоредбата на чл. 287, ал. 4 ГПК, според която насрещната касационна жалба не се разглежда, ако не бъде разгледана касационната жалба.
На ищеца по делото следва да се присъдят разноските, сторени в производството пред Върховния касационен съд в размер на 510 лева, съставляващи държавна такса по насрещната касационна жалба и възнаграждение за един адвокат по договор за правна защита и съдействие № 0135084 от 14.07.2015 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба, подадена от С. М. П. и И. К. П. срещу въззивното решение № 116 от 23.04.2015 г. по в. гр. д. № 15/2015 г. Добричкия окръжен съд в частта по отхвърления като погасен по давност насрещен иск за сумата 3 000 лева – получена без основание по нищожен предварителен договор от 04.04.2003 г.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на същото въззивно решение по касационната жалба, подадена от С. М. П. и И. К. П. в останалите й части.
ОСЪЖДА С. М. П. и И. К. П. да заплатят на Т. А. Н. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 510 /петстотин и десет лв./ лева.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ насрещната касационна жалба, подадена от Т. А. Н. срещу въззивното решение № 116 от 23.04.2015 г. по в. гр. д. № 15/2015 г. Добричкия окръжен съд.
В частите, с които касационните жалби на двете страни са оставени без разглеждане, определението подлежи на обжалване в едноседмичен срок от получаване на съобщенията пред друг състав на ВКС на РБ, а в останалата част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: