1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 691
София, 27.07. 2010 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на петнадесети април две хиляди и десета година в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 1749/09 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от В. И. Б., М. И. В., Й. И. Р., И. К. Ц., Р. К. М., А. Д. Т., М. Н. В. лично за себе си и като законен представител на М. М. В., приподписана от адвокат Р. К., срещу въззивното решение № 752 от 10.03.2009 г. по в. гр. д. № 481/2008 г. на Благоевградския окръжен съд, с което е отменено решение № 635 от 27.12.2007 г. по гр. д. № 786/2006 г. на Районния съд гр. Р., и е отхвърлен предявен от касаторите иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за признаване на установено, че Г. Л. Цигуриийн, починал на 02.12.1959 г., е бил собственик към момента на образуване на ТКЗС на основание наследство и давностно владение на ливада с площ 3.600 дка в м. “Средореко”, в землището на гр. Б., при съседи: наследници на Г. Ц. и от две страни река.
По отношение на предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 2 и 3 ГПК.
Ответниците по касация Г. Д. Ц., Р. Д. Глаголевичина, Ц. Л. Ц., А. Л. Ц., Ф. Л. Ц.а-Ковачева и Р. Г. А. не са подали писмен отговор.
При проверка по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
По предявения иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ ищците твърдят, че правото на собственост към образуването на ТКЗС е принадлежало на общия на страните наследодател Г. Л. Ц., който го придобил на основание наследство и давност с начало на владението от преди 1937 г.
Ответниците са оспорили иска с довод, че са придобили спорния имот по давност, наследство и възстановяване по ЗСПЗЗ, след като общият наследодател поделил имота между три от децата си – дъщерята Р. Г. А. – ответница по делото, и синовете Л. и Д., чиито наследници са останалите ответници.
След цялостен анализ на събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните, въззивният съд приел за установено, че Г. Ц., който притежавал около 6.000-7.000 дка, а според други данни около 10.000 дка в местността “Средореко”, дал на три от децата си част от своята земя, като е налице идентичност между имота, претендиран от ищците – наследници на останалите деца на наследодателя, и възстановените на тримата преки наследници имоти в същата местност /които са и вносители в ТКЗС на получените части от имота /. Вследствие на наводнение през 1957 г., когато р. Г. излязла от коритото си, частта от имота, която Г. Ц. запазил за себе си, била залята. Тя е и възстановена на наследниците му с решение № 1399б от 27.05.2004 г. на ОС “Земеделие и гори” гр. Б., което има за предмет ливада с площ 3.000 дка /колкото са и декларирани от Г. Ц. в декларацията за непокрити имоти, партида № 6021, по данни от данъчната книга за 1939-1950 г./, при граници: р. Г., наследници на Л. Г. Ц., наследници на Д. Г. Ц. и наследници на Д. Г. А. – последният е съпруг на ответницата Р. Г. А..
При така установеното от фактическа страна, въззивният съд заключил, че ищците не са доказали правото на собственост на наследодателя си върху спорния имот към момента на внасянето му в ТКЗС – 1957 г., като в същото време ответниците са провели успешно насрещно доказване, с което са противопоставили свои собствени права върху имота. Затова и искът за право на собственост към релевантния по ЗСПЗЗ момент е неоснователен.
За да се допусне касационно обжалване на въззивното решение се изисква касаторите да посочат кой е същественият материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, както и да обосноват една от трите алтернативно предвидени предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК. По повод дадените им в този смисъл указания от въззивния съд, включително и след връщане на делото от Върховния касационен съд с разпореждане № 122 от 10.07.2009 г. на председателя на второ гражданско отделение, касаторите сочат като материалноправен въпрос този за принадлежността на правото на собственост към момента на кооперирането на земята и свързаният с него въпрос за изтекла към релевантния момент в полза на общия на страните наследодател Г. Л. Ц. придобивна давност за имота съгласно чл. 34 ЗД /отм./, и процесуалноправния въпрос за установяване на предпоставките от предмета на иска във връзка с разпределението на доказателствената тежест и признанието на иска като доказателствено средство.
Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице по следните съображения:
Поставените от касаторите материалноправни въпроси са разрешени в съответствие с трайно установената съдебна практика по приложението на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, като съдът е изследвал относимите към спорния предмет обстоятелства, свързани с придобиването и принадлежността на правото на собственост към обобществяването на земята.
Фактическите изводи на въззивния съд са формирани след преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както изисква чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./. Съгласно чл. 127, ал. 2 ГПК направеното от страна признание на иска няма решаващо значение, а се преценява от съда с оглед на всички обстоятелства по делото /в този смисъл е и представеното от касаторите р. № 549 от 29.11.1988 г. по гр. д. № 470/1988 г. на ВС, I-во г. о./. Отделно от това данните в случая сочат, че по своята същност изявлението на ответницата Р. А. в съдебното заседание на 02.05.2007 г., че преди образуването на ТКЗС имотът е бил собственост на Г. Ц., не може да се квалифицира като признание, защото в същото заседание тя е оспорила предявения иск и е заявила, че желае той да бъде отхвърлен.
Въз основа на установените по делото факти и в съответствие с правилното разпределяне на доказателствената тежест, въззивният съд е приел, че ищците не са доказали правото на собственост на наследодателя си върху спорния имот към релевантния момент.
Изложеното от касаторите всъщност дублира оплакванията за неправилност на решението, а те не могат да се разглеждат на настоящия етап на производството. Въпросът, от който зависи разрешаването на делото – този за принадлежността на правото на собственост към кооперирането на земята, е свързан не принципно с тълкуването и прилагането на чл. 34 ЗД /отм./ или на чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ /последната не е и послужила на въззивния съд, за да формира фактическите си и правни изводи/, а с конкретните данни по делото. Те и последвалите ги правни разрешения, дадени от въззивния съд, са относими към конкретния случай. Затова и приетото в приложените към жалбата решения по други дела със същия и подобен предмет, но между други страни и при различна фактическа обстановка, не обосновава противоречиво разрешаван въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Не се поставя правен въпрос за тълкуване на конкретни разпоредби от приложимите в разглеждания случай правни норми, поради което не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 752 от 10.03.2009 г. по в. гр. д. № 481/2008 г. на Благоевградския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: