4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 652
София, 17.12. 2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 5043/2013 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
К. З. Ж. и С. Г. Ж. са обжалвали решение № VІ-115 от 18.05.2013 г. по в. гр. д. № 1761/2012 г. на Бургаския окръжен съд с искане да бъде отменено като неправилно.
Ответникът по касация В. З. Ж. счита касационното обжалване за недопустимо съобразно чл. 280, ал. 2 ГПК и с оглед цената на иска, както и че не са налице предпоставки за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, тъй като според данните по делото данъчната оценка на спорния обект от 24 кв. м. е 5 421.70 лева, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и към нея е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № 92 от 18.07.2012 г. по гр. д. № 341/2011 г. на Поморийския районен съд в частта, с която е признато правото на собственост на В. Зл. Ж. върху гараж с площ 24 кв. м. в поземлен имот в [населено място], [улица], и касаторите са осъдени да предадат на собственика му владението на обособената отделна стая в южната част на гаража.
Данните по делото сочат, че спорният по делото гараж е изграден в 1981 г., при наличие на право на строеж за жилище върху имот – държавна собственост, учредено с договор от 30.09.1968 г. в полза на ищеца и на трето за спора лице.
Като се позовал на разпоредбата на чл. 131, ал. 1 З. /отм./, която според изричното предвиждане разпростира действието си и върху заварените случаи, съдът в двете инстанции счел, че ищецът разполага и с правомощието да построи в същото място и да стане собственик и на гараж, а изграждането му като надземен, вместо като подземен съобразно предписанието на нормата, не води до обратен извод, предвид изменението й в този смисъл съгласно публикацията в ДВ, бр. 45/1984 г. Въззивният съд приел, че с въвеждането на възможността да се строят надземни гаражи и обратното действие на нормата, придадено й с изр. 2 на чл. 131, ал. 1 З. /отм./, е извършено преуреждане на всички заварени случаи на отстъпено право на строеж върху държавна земя. След като законодателят не е уредил с изрична дефиниция понятието „заварени случаи”, то не следва да се тълкува стеснително, както считат ответниците /сега касатори/, затова от гледна точка трансформирането на правото на строеж в право на собственост са ирелевантни съображенията кога е реализирана постройката. Последната е изградена въз основа на издадено разрешение за проектиране и строителство съобразно типов проект, като участието на ответника В. Ж. е породило облигационни отношения, но от вещноправна точка собствеността е възникнала за ищеца.
Същевременно въззивният съд, препращайки съгласно чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, приел за неоснователно правопрекратяващото възражение на ответниците да са собственици по давност, тъй като не е безспорно установено да са упражнявали фактическа власт повече от 10 години, манифестирайки пред ищеца намерението си да своят вещта. Този извод е формиран след обсъждане както на гласните доказателства, ангажирани и от двете страни, при излагане на подробни съображения кои от тях съдът поставя в основата на решението си, така и на писмените, включително и на молба от 05.11.1981 г. до председателя на общинския народен съвет [населено място] и протокол от 20.04.1982 г. на Изпълнителния комитет. Документите са преценени като даващи основание за извод относно ясното съзнание на ищеца, че имотът е негов, защото въпреки изявеното намерение да го прехвърли на ответника- негов брат, и даденото разрешение от компетентния по З. /отм./ орган, той не е реализирал същото докрай, което по аргумент на противното води до извода, че е решил да запази собствеността за себе си.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил на първо място въпроса: какво следва да се разбира под „заварен случай” по смисъла на чл. 131, ал. 1 З. /отм./ – дали се има предвид само учредено право на строеж върху държавен имот за жилищна сграда, което включва с обратна сила и правото да се построи допълнителен гараж, или в предметния обхват на нормата се включва и придобиването с обратна сила на правото на собственост на гараж, изграден преди влизането й в сила без изрично учредено право на строеж.
По този въпрос като основание за допускане на касационно обжалване се поддържа чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се обосновава основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – самите касатори сочат, че представеното с изложението решение № 727/26.10.1981 г. по гр. д. № 699/1981 г. на ВС, ІІІ-то г. о., не дава пряк отговор на поставения въпрос, което се установява и от прегледа на съдебния акт.
Съгласно задължителното за съдилищата ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.
Разпоредбата на чл. 131, ал. 1 З. /отм./, според която правото на строеж върху отделен държавен парцел извън системата на комплекси включва правото да се построят и необходими второстепенни постройки, както и подземни гаражи и паркинги за леки моторни коли, е уреждала заварените случаи още в първоначалната си редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 29/1973 г. Така установеното правило не е неясно или непълно – законодателят е имал предвид заварените към 01.06.1973 г. – датата на влизане в сила на З. /отм./, вече учредени права за строеж на жилищни сгради, в чието съдържание по силата на закона се включва и правото да се изгради подземен гараж. Това означава, че когато върху държавен парцел е отстъпено право на строеж за жилищна сграда, не е необходимо да се отстъпва допълнително право за построяване и на гараж; последното правомощие е съставна част от самото право на строеж за основния обект. Следователно, правото на строеж, учредено през 1968 г. при действието на ЗПИНМ /отм./, е включвало в предметния си обхват и правото на суперфициаря да построи и гараж. По тези съображения несъстоятелна е тезата на касаторите, че спорният гараж е възникнал при липсата на надлежно учредено право на строеж и тъй като е самостоятелен обект на правото на собственост е придобит по приращение от държавата като собственик на земята. Същевременно изграждането на надземен вместо на подземен гараж преди ограничението относно вида на постройка да е отпаднало /с изменението съгласно публикацията в ДВ, бр. 45/1984 г./, не влияе на вещноправния статут на обекта – по силата на учреденото право на строеж за жилище, гаражът е станал собственост на лицето /лицата/, в чиято полза е учредено това ограничено вещно право.
Вторият поставен от касаторите въпрос е: длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички оплаквания във въззивната жалба – обосновава се противоречие с решение № 57 от 02.03.2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., и основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С това решение, в производство по чл. 290 ГПК е прието, че въззивният съд, като инстанция, решаваща спора по същество, е длъжен да разгледа и обсъди всички доводи и възражения на страните в рамките на оспорената част на първоинстанционното решение. Твърдението на касаторите е, че въззивният съд не се е произнесъл по оплакването по т. 4 на въззивната жалба: ако и да не се възприеме тълкуването от ответниците на чл. 131, ал. 1 З. /отм./, то ищецът може да се легитимира за собственик само на 1/2 ид. ч. от гаража, тъй като притежава само 1/2 ид. ч. от правото на строеж върху дворното място.
Съгласно посоченото ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставения от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос. Този въпрос следва да е включен в предмета на конкретното дело и да е определящ изхода на правния спор по делото, което означава да е от значение за формиране решаващата воля на съда. В случая въпросът дали ищецът е собственик на целия гараж или на идеална част, не е сред определящите изхода на спора. Съдебната практика трайно приема, че съсобственикът може да ползува изцяло общата вещ съобразно с нейното предназначение, щом като другите съсобственици не претендират да упражняват правата си върху нея; затова той може с иск за собственост да отстранява напълно от общата вещ владението без правно основание на всяко трето лице /напр. р. № 1858/31.07.1974 г. по гр. д. № 146/1974 г. на ВС, І-во г. о./. Ето защо, дори в случая да не е изключителен собственик, ищецът може да ревандикира цялата вещ от всяко лице /лица/, което държи вещта без основание.
Останалите твърдения, с които касаторите обосновават поставянето на втория въпрос, са за това, че изобщо липсва произнасяне по всички наведени във въззивната жалба възражения. По същността си те съставляват оплаквания по правилността на обжалваното решение, която обаче не е предмет на настоящия етап на касационното производство.
На последно място е поставен въпросът: може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани до делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни. К. твърдят, че съдът не е съобразил в пълнота събраните свидетелски показания, и не е съобразил молбата и протокола за продажба. Позовават се на решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г на ВКС, І-во г. о., според което съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва да изложи мотиви за това.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е процедирал в противоречие с посочената задължителна съдебна практика. Това е така, защото в мотивите са изложени съображения по всички събрани доказателства – показанията на разпитаните свидетели, общата молба от 1981 г., подадена от В. и К. Ж., протоклът от 1982 г. на ОбНС [населено място], а въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация В. Зл. Ж. следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд по договор за правна защита и съдействие № 20 от 23.07.2013 г. в размер на 150 /сто и петдесет лв./ лева.
По изложените съображения водим от което Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № VІ-115 от 18.05.2013 г. по в. гр. д. № 1761/2012 г. на Бургаския окръжен съд.
ОСЪЖДА К. З. Ж. и С. Г. Ж. да заплатят на В. З. Ж. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 150 /сто и петдесет лв./ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: