4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 140
София, 19.03. 2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 917/2012 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 85 от 04.10.2012 г. по в. гр. д. № 160/2012 г. на Силистренския окръжен съд е уважен иск за ревандикация на недвижим имот, съставляващ апартамент № 1 в [населено място], [улица], вх. А, ет. 1, с прилежащи избено и таванско помещения и 9.11% ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, и ответниците Х. М. Х. и Г. Ф. Х. са осъдени да предадат владението на имота на собственицата му Ф. Х. М..
Срещу въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК е подадена касационна жалба от ответниците по иска, които поддържат основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответницата по касация – ищца по делото, счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
При произнасяне по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
С обжалваното решение е прието за установено, че ищцата, която е придобила имота по исковата молба с договор от 09.05.1990 г. по реда на Наредбата за държавните имоти /НДИ – отм./, не е изгубила правото си на собственост, тъй като ответниците ползват апартамента от 2004 г., до завеждане на делото на 08.07.2010 г. не е изтекъл необходимият 10-годишен срок на владение и възражението им да са придобили имота по давност е недоказано.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът: задължителни ли са указанията по тълкуване и прилагане на закона на ВКС, изложени в решението му за връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция. К. считат, че въпросът е разрешен в противоречие с установената съдебна практика, илюстрирана с решение № 644 от 13.12.2007 г. по т. д. № 321/2007 г. на ВКС, І-во т. о., постановено при действието на ГПК /отм./, и решение № 740 от 26.10.2010 г. по гр. д. № 1935/2009 г. на ВКС, І-во г. о., по чл. 290 ГПК, както и че допускането на въззивното решение до касационно разглеждане е от значение за точното прилагане на закона – основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
В представените с изложението съдебни актове /този, постановен по реда на чл. 290 ГПК, съставлява задължителна съдебна практика съгласно разясненията в т. 2 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/ е прието, че съгласно чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК /от 2007 г./ и аналогичния му чл. 218з, ал. 1, изр. 2 ГПК /отм./, когато отменя въззивното решение и връща делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, ВКС дава указания относно тълкуването и прилагането на закона, които са задължителни за въззивния съд, на който делото е върнато за ново разглеждане.
В същия смисъл са постановени и други задължителни за съдилищата решения на Върховния касационен съд, например р. № 128 от 29.04.2011 г. по гр. д. № 1356/2009 г.; р. № 193 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2009 г., двете на IV-то г. о. Във втория от посочените съдебни актове, като е направено разграничение между указанията по пригането на материалния и на процесуалния закони, е записано, че указанията по прилагането и тълкуването на процесуалния закон посочват на въззивния съд кои процесуални действия /на съда и на страните/ са извършени надлежно и кои са извършени ненадлежно, както и кои процесуални действия съдът е длъжен да извърши или да повтори и кои процесуални действия не може да извърши; при новото разглеждане на делото въззивният съд е длъжен да зачете процесуалните действия, посочени като надлежно извършени и да не зачете посочените като ненадлежно извършени, както и да извърши предписаните процесуални действия и да не извършва посочените като недопустими; съдът преценява по вътрешно убеждение кои факти са доказани и кои не са, но не може да основе вътрешното си убеждение на доказателствено средство, което няма доказателствена сила или е събрано ненадлежно, нито може да не обсъди доказателствено средство, което му е предписано да обсъди.
В разглеждания случай първоначално постановеното въззивно решение, с което искът за ревандикация е бил отхвърлен, е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса за задължението на съда да обсъди и прецени гласните доказателства и при противоречие между тях чии показания да се кредитират и следва ли да се изложат подробни аргументи за това.
С решение № 194 от 02.07.2012 г. по гр. д. № 92/2012 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., за правилна е приета практиката, според която съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва да изложи мотиви за това.
Изхождайки от даденото разрешение на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, съставът на ВКС, ІІ-ро г. о., е посочил, че гласните доказателства не са обсъдени и преценени поотделно и в съвкупност, както и тяхната обективност и достоверност, с оглед наличието на двата признака на осъществявано владение във връзка с възражението на ответниците за изтекла в тяхна полза придобивна давност; че показанията на свидетелите Б. и Г. не са обсъдени, анализирани са неотносими свидетелски показания на Х. А., както и писмени доказателства във връзка с изплащане на задължение на ищцата от родителите на ответника Х. по отпуснат на последната кредит. В отменителното решение е посочено, че за да се произнесе, че е налице придобиване на право на собственост съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС, изискващ непрекъснато владение върху недвижимия имот в продължение на десет години, съдът преди всичко следва да обсъди и прецени всички доказателства по делото относно установяването на фактическа власт върху имота на ищцата от страна на ответниците; към кой момент то е настъпило, както и дали е налице за този период намерението им за своене на имота.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е процедирал в съответствие с указанията, дадени в отменителното решение на касационната инстанция. Посочил е, че твърденията и възраженията във връзка със сключен от ищцата договор за кредит и неговото изплащане и устните уговорки за придобиване на спорния апартамент след изплащане на кредита, както и представените писмени и гласни доказателства по тези въпроси не следва да се обсъждат, тъй като не водят до промяна на собствеността, а касаят отделни облигационни отношения, които не са предмет на спора. Съдът не е кредитирал показанията на свидетеля М. Х., защото като брат на ответника Х. Х. е заинтересован. Приел е, че от показанията на свидетеля А. не могат да се правят изводи за давностно владение, защото същият е разпитван само за банковия кредит. Обсъдил е показанията на свидетелките Б. и Г., както и на свидетелката П. и като е намерил, че дадените от последната сведения от кога ответниците ползват апаратамента, съвпадат абсолютно с показанията на свидетелката Г., е заключил, че това е от 2004 г. и до завеждане на делото на 08.07.2010 г. 10-годишната давност не е изтекла и ищцата не е изгубила собствеността си.
Не се установява обжалваното въззивно решение да противоречи на задължителната съдебна практика по поставения от касаторите процесуалноправен въпрос. Правопрекратяващото възражение на ответниците за придобиване на спорния имот на основание изтекла в тяхна полза десетгодишна придобивна давност е прието за неоснователно, след като въззивният съд е извършил указаните в отменителното решение на Върховния касационен съд процесуални действия, при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните и при наличие на съображения защо част от доказателствата са неотносими към предмета на спора и някои от свидетелските показания -недостоверни.
Следователно, обжалваното решение съдържа преценка относно наличието на признаците на владението, която е извършена в съответствие със задължителните указания в отменителното решение на Върховния касационен съд, а въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Такива не се установяват, включително и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – основание, което случая не е обосновано и мотивирано и което възниква само в рамките, очертани с т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Ето защо касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество.
С оглед изхода на делото и предвид направеното искане, на ответницата по касация следва да се присъдят 400 лева разноски за касационната инстанция по договор за правна защита и съдействие № [ЕГН] от 22.11.2012 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 85 от 04.10.2012 г. по в. гр. д. № 160/2012 г. на Силистренския окръжен съд.
ОСЪЖДА Х. М. Х. и Г. Ф. Х. да заплатят на Ф. Х. М. разноски за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 400 /четиристотин лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: