4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 424
София, 05.07. 2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1351/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 539 от 10.02.2014 г. по гр. д. № 6623/2013 г. на Варненския районен съд е уважен насрещен иск, предявен от В. М. Д., като е прието за установено, че Д. Д. А. и Н. Б. А. не са собственици на поземлен имот в [населено място], район „М.”, м. „Пчелина”, с площ 1 130 кв. м. и идентификатор 10135.3506.744, и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен констативен нотариален акт № 140/2012 г.
С решение № 456 от 29.01.2015 г. по същото дело Варненският районен съд отхвърлил предявения от Д. Д. А. и Н. Б. А. срещу В. М. Д. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане на установено, че ответницата не е собственица на същия поземлен имот.
Тези решения са потвърдени с решение № 1834 от 05.11.2015 г. по в. гр. д. № 776/2014 г. на Варненския окръжен съд.
Касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК е подадена от Д. Д. А. и Н. Б. А., които искат то да бъде отменено като неправилно.
Предмет на производството са предявените насрещни отрицателни установителни искове за собственост на недвижим имот, попадащ в урбанизирана територия в землището на [населено място], м. „Пчелина”, като и двете страни сочат едно и също придобивно основание – придобивна давност.
Д. и Н. А. – ищци по първоначалния иск, твърдят, че са придобили имота в резултат на упражнявано владение от началото на 2000-та година и към момента на предявяване на иска на 05.12.2012 г., като с н. а. № 140 от 27.09.2012 г. първата ищца била призната за собственица, по време на брака й с втория ищец.
В. Д. – ответница по първоначалния иск, в насрещната искова молба твърди, че е придобила имота въз основа на упражнявано владение, първоначално от нея в продължение на 10 години, а по-късно и от новия собственик, като правата й били признати с н. а. № 64 от 29.08.2012 г., а разпореждането е извършено с н. а. № 177 от 23.04.2012 г.-след образуване на делото, и на основание чл. 226, ал. 1 ГПК производството е продължило с първоначалните страни.
Всяка от страните е оспорила твърденията на насрещната страна относно упражнявана фактическа власт върху имота и демонстриране на намерение за неговото своене.
Въззивният съд приел, че ищците по първоначалния иск Д. и Н. А. не доказват елементите на владението – установена трайна фактическа власт върху спорния имот с намерение да го своят, непрекъснато и необезпокоявано, в изискуемия десетгодишен давностен срок, считано от 2000 г. до извършената през 2012 г. обстоятелствена проверка, респективно – до образуваното съдебно производство. Съдът приел също, че към датата на обстоятелствената проверка ищцата по насрещния иск В. Д. е била във владение на имота – ползвала го е по предназначение и по отношение на трети лица е демонстрирала намерението да го свои. Облагородяването на мястото с нови овощни дръвчета, поддържането на оградата и като цяло стопанисването му, последователно в един продължителен период, са факти и обстоятелства, които не се опровергават по делото. Тъй като А. по никакъв начин не са установили кога и как са се противопоставили на това владение до м. септември 2012 г., по отношение на Д. са настъпили предпоставките на чл. 79, ал. 1 ЗС, в качеството й на недобросъвестен подобрител на имота, легитимиращи я като собственик по давностно владение.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите:
При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, във връзка с което касаторите се позовават и представят съдебна практика:
1. Длъжен ли е съдът да обсъди приетите и ползващи се като доказателство от страната, обяснения на свидетел, дадени пред следствен орган, съпоставени и ценени с показанията му, дадени в съдебно заседание относно едни и същи въпроси за установяване; длъжен ли е съдът, в рамките на въззивното сезиране, да обсъди всички доказателства по делото, доводи и възражения на страните, както и реално да прецени доказателствата заедно и поотделно, по вътрешно убеждение – противоречие с р. № 409 от 28.02.2013 г. по гр. д. № 59/2011 г. на І-во г. о.; р. № 69 от 09.07.2015 г по гр. д. № 1582/2014 г.; решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. и р. № 92 от 22.02.2011 г. по гр. д. № 1863/2010 г. – всичките на ІV-то г. о.; р. № 212 от 01.02.2012 г. по гр. д. № 1106/2010 г. на ІІ-ро т. о.;
2. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни – противоречие с р. № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на І-во г. о.; р. № 164 от 04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г. на ІІІ-то г. о.;
3. Задължен ли е съдът конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, ако по делото са събрани противоречиви доказателства – противоречие с Постановление № 1/1953 г. на Пленума на ВС; ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС – т. 19; решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ІV-то г. о.
При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:
1. Могат ли и следва ли да бъдат разгледани и ценени като доказателство по делото обясненията на разпитан от съда свидетел, дадени пред друг надлежен орган на властта, относно установяване на едни и същи въпроси, тогава, когато тези обяснения противоречат на показанията му, дадени пред съда;
2. Представляват ли същите извънсъдебно признание и с каква доказателствена сила се ползват те.
Въпросите се основават на твърдението на жалбоподателите, че въззивният съд не е разгледан доводите им и приетите с тях като писмени доказателства обяснения от 16.07.2013 г. на свидетеля П. Й. К., дадени пред дознател, на л. 23 от преписка № 6052/2013 г., съпоставени с показанията му в съдебното заседание на 20.01.2014 г., а е постановил своето решение въз основа на кредитирането на показанията му и за двата иска – за уважаване на предявения срещу жалбоподателите отрицателен установителен иск и за отхвърляне на предявения от тях отрицателен установителен иск.
Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставения от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос. Този въпрос следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Изхождайки от обосновката, при която са поставени, и предвид разясненията в посочения тълкувателен акт, настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че по същността си въпросите са оплаквания за допуснати нарушения на съда при обсъждане на доказателствата по делото, но правилността на решението не е предмет на проверката по допускане на касационното обжалване. На следващо място, след преглед на решенията, на които касаторите се позовават, настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че въззивният съд не е процедирал в противоречие със задължителната съдебна практика по приложението на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, според която съдът не може да основе своите изводи само на избрани доказателства, без да обсъди същите в тяхната пълнота и да изложи съображения защо възприема едни, а други отхвърля. Съдът се е произнесъл по твърденията и доводите на страните въз основа на извършения анализ на доказателствата по делото – писмени, гласни и заключение на съдебно-агрономическа експертиза, и е изложил съображения кои поставя в основата на своето решение. То съдържа преценка относно наличието на признаците на владението, а въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
С оглед спецификата на разглеждания случай, свързана с необсъждане показанията на свидетел, дадени пред орган на предварително производство, следва да се посочи, че като доказателствено средство, предвидено и уредено в Гражданския процесуален кодекс, свидетелските показания съгласно чл. 163 ГПК са само устни, трябва да бъдат събрани по предписания в закона ред – чрез устен разпит по реда на чл. 170-171 ГПК и имат значение само по делото, по което са дадени, с изключение на хипотезата по чл. 232, изр. 2 ГПК. Показанията на свидетел пред орган на дознанието нямат характеристиката на посоченото доказателствено средство. Те не съставляват и признание на факти, каквото може да бъде направено само от страна по делото или неин представител – чл. 175 ГПК. Като писмени показания, те са частен документ и съгласно чл. 180 ГПК представляват доказателство, че са направени от лицето, но не и за достоверност на отразеното в тях. Основен принцип в гражданския процес е съдът да не се позовава на събрани извънсъдебни доказателства, а да постанови решението си въз основа на доказателствата, събрани по конкретното дело, в открито заседание с участието на страните. Такова процедиране обезпечава друг основен принцип в гражданския процес – този на непосредствеността. Лицето, дало показания пред органа на дознанието, следва да бъде разпитано в качеството на свидетел, за да може съдът да прецени достоверността на показанията му, които е изслушал и от които има лични възприятия. Само по този начин съдът ще може да изгради вътрешното си убеждение по истинността на фактите, които са спорни между страните по делото. Ето защо дадените пред дознателя показания не могат да бъдат съпоставяни нито с показанията, дадени от същото лице в качеството му на свидетел по конкретното дело, нито с други събрани по това дело доказателства – писмени, гласни и заключения на вещи лица.
В обобщение, не се установява въззивният съд да е процедирал в противоречие със задължителната съдебна практика, нито да е налице необходимост от произнасяне на съда по приложението на правните норми, имащи отношение към писмените показания пред дознателя като вид доказателствено средство в гражданския процес, поради което и касационната жалба не може да бъде допусната до разглеждане по същество при поддържаните от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК.
При този изход на спора и предвид заявеното искане, на ответницата по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 500 лева по договор за правна защита и съдействие от 14.03.2016 г.
Водим от горното Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1834 от 05.11.2015 г. по в. гр. д. № 776/2014 г. на Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА Д. Д. А. и Н. Б. А. да заплатят на В. М. Д. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 1 500 /хиляда и петстотин лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: