4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 216
София, 06.04.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 5609/2015 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от Ю. Н. И., И. А. И. и А. С. Ю., срещу въззивното решение № 82 от 19.05.2015 г. по в. гр. д. № 46/2015 г. на Силистренския окръжен съд.
Ответникът по касация Д. М. И. не е подал в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № 126 от 19.11.2014 г. по гр. д. № 373/2013 г. на Районния съд [населено място] в частта, с която е уважен предявеният от Д. М. И. срещу касаторите иск за собственост на 1/12 ид. ч. от девет недвижими имота – ниви в землището на [населено място], местността „Чатал дере”, образувани от земеделска земя, възстановена с решение на поземлената комисия от 08.11.1993 г. по реда на ЗСПЗЗ в полза на наследниците на И. К. Ю., а н. а. № 154/2011 г. е отменен до размер от 1/12 ид. ч.
Ищецът Д. И. е наследник по закон на собственика на възстановените имоти от коляното на единия от синовете му, като правата му възлизат на 1/12 ид. ч., а наследница от коляното на една от дъщерите е ответницата по иска, сега жалбоподател – Ю. И., която е призната за собственица по наследство и давност на цялата възстановена нива с площ от 104.001 дка, съставляваща имот № 002014. Констативният нотариален акт № 154 от 12.09.2011 г. е издаден по време на брака й с жалбоподателя И. А. И..
Установено е по делото, че от възстановения имот първоначално са образувани три имота: 1. имот № 002019 и 2. имот № 002020, които впоследствие са обединени в имот № 002022 и отново разделени на имот № 002052 и имот № 002053, и 3. имот № 002021, от който впоследствие са образувани седем имота: № 002054, № 002055, № 002056, № 002057, № 002058, № 002059 и № 002060.
Жалбоподателката А. С. Ю. се легитимира за собственица на имоти № 002019 и № 002020, понастоящем № 002052 и № 002053, и на имот № 002055. Първите два имота е закупила от останалите жалбоподатели с н. а. № 118 от 02.11.2011 г., а третият е закупила с н. а. № 23 от 09.01.2013 г. от Ш. Н. И.. Извършени са и други разпоредителни сделки, като имот № 002059 е дарен от Ю. И. на съпруга й И. И., а останалите /без имоти №№ 002056 и 002057/ са продадени на трети, неучастващи в делото лица.
Въззивният съд, като съобразил данните по делото и разрешенията, дадени в ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС във връзка с основанието, на което е установена фактическата власт, намерил, че доказателствената сила на констативния нотариален акт № 154/2011 г. е частично оборена, тъй като липсват доказателства за манифестирането спрямо ищеца на намерението на ответниците И. да завладеят притежаваните от него части от наследствения имот, и искът за собственост до размер на 1/12 ид. ч. е основателен. Тъй като продавачите по н. а. № 118/2011 г. не са били титуляри на правото на собственост, то и не е настъпил вещно-прехвърлителен ефект на извършеното от тях разпореждане в полза на ответницата А. Ю. и искът срещу нея, който е приет за допустим с оглед интереса на ищеца за формиране сила на пресъдено нещо и спрямо частния правоприемник, е уважен в същия размер.
В касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили въпросите: 1. преди да пристъпи към разглеждане на спора, с който е сезиран, следва ли въззивният съд да извърши служебна проверка за допустимостта на обжалваното решение и редовността на исковата молба, поради задължителните указания на т. 4 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, и при необходимост да я остави без движение, като даде конкретни указания за отстраняване на недостатъците й; 2. може ли да бъде страна в установителен иск за собственост на недвижим имот лице, което е прехвърлило процесната собственост преди предявяването на исковата молба; 3. следва ли съдът да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните и да изложи мотиви въз основа на кои от приетите за установени факти и обстоятелства основава решението си; може ли да се основава на доказателства, без да ги обсъди и мотивирано да каже защо ги кредитира.
Първият въпрос е обоснован със становището на касаторите, че исковата молба е била нередовна поради несъответствие между обстоятелствената й част и заявеното искане и тази нередовност не е констатирана по реда на чл. 129, ал. 2 и 4 ГПК от първоинстанционния съд, който след приключване на устните състезания допуснал изменение на иска, макар и под формата на уточнение, и така въвел съвсем нов предмет на спора, различен от предмета, заявен с първоначалния иск. Въззивният съд също не изпълнил произтичащото от чл. 129, ал. 1 ГПК задължение да извърши проверка на редовността на исковата молба съобразно важимите и понастоящем постановки на т. 4 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, и се произнесъл с решение по неясно въведен от ищеца правен спор.
Въпросът изхожда от предпоставка, която в случая не е налице. Съобразно представените по делото данни, че от имота по исковата молба са образувани няколко имота, последните са въведени като предмет на иска за собственост чрез уточнение от ищеца на исковата претенция. Така извършеното процесуално действие е последвано от определение на първоинстанционния съд за конкретизация и изменение на доклада /л. 135 по гр. д. № 373/2013 г. на Районния съд [населено място]/, като по този начин е съобразена трайната съдебна практика, че имотът трябва да бъде индивидуализиран според актуалния му статут. С оглед на тези данни не се установява исковата молба да е останала нередовна, и за въззивния съд, който съгласно чл. 269, изр. 1, предл. 2 ГПК има задължение служебно да се произнесе по допустимостта на първоинстанционния съдебен акт в обжалваната част, не е възникнало задължение да я остави без движение и да даде указания за привеждането й в съответствие с изискванията за редовност. Представената от касаторите задължителна съдебна практика – решения на отделни състави на гражданската и търговската колегия на ВКС, разглеждат случаи, при които съдът е процедирал в нарушение на т. 4 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, тъй като не са дадени съответните указания по нередовни искови молби: петитум, съдържащ неопределеност на искането по чл. 109, ал. 1 ЗС; противоречие между обстоятелствена част и петитум, довело до разглеждане на искове по чл.79 и 86 ЗЗД, вместо привеждането им в съответствие, както и в съответствие с разпоредбите на чл. 422 и 415 ГПК; несъответствие между обстоятелствена част с твърдения за получени материали по нищожен договор за продажба и петитум за връщане на получена без основание сума; нередовност на исковата молба поради липса на актуална индивидуализация на недвижимия имот, в който е построена сградата – предмет на иск за ревандикация. Настоящият случай е различен от разглежданите хипотези, защото исковата молба не е нередовна, поради което и не е налице по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване.
По втория поставен въпрос касаторите представят решение № 247 от 01.06.2010 г. по в. гр. д. № 338/2010 г. на Русенския окръжен съд, според което установителният иск за собственост срещу лице, което е отчуждило притежавания имот, е недопустим поради липса на правен интерес. За да е налице противоречиво разрешаван въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, т. 3 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС изисква правният въпрос от значение за изхода на обжалваното въззивно решение, да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. В случая касаторите не са представили доказателства решението на Русенския окръжен съд, на което се позовават, да е влязло в сила и това е пречка касационното обжалване да бъде допуснато на поддържаното от тях основание. На следващо място поставеният от тях въпрос е разрешен с ТР № 4/2014 от 14.03.2016 г. по т. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, като с т. 3Б се прие, че е налице правен интерес от предявяване на иск за собственост срещу лице, което се е разпоредило със спорния имот преди завеждането на исковата молба. Разрешението, дадено в разглеждания случай, е в съответствие с приетото с тълкувателния акт, така че не се констатира основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, постановено по иска срещу Ю. и И. И., предвид извършени от тях разпоредителни сделки с част от имотите в полза на неучастващи в делото лица.
По последния поставен въпрос се поддържа противоречие с решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2011 г. на ВКС, ІV-то г. о., в което се изисква да бъдат обсъдени и преценени всички относими към изясняването на спора обстоятелства, както и доводите на страните и въз основа на съвкупната им преценка да бъде постановено решение. Според касаторите в нарушение на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и несъобразяване с посочената задължителна съдебна практика въззивният съд се основал на свидетелски показания, без да ги обсъди и мотивирано да каже защо ги кредитира, а при обсъждане на показанията на разпитания от въззивната инстанция свидетел записал само: „ … В този смисъл следва да се тълкуват и показанията на разпитания пред СОС свидетел”.
Поддържаното противоречие като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. Видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил събраните от районния съд гласни доказателства и намерил, че те са противоречиви по начина на постигане на договореност за делба на възстановения имот; изложил е подробни съображения защо показанията на св. А. И. не следва да бъдат взети предвид; позовал се е на св. А., според когото ищецът, независимо от отсъствието си от България, е предявявал претенции за имота. Като правилни са възприети изводите на първоинстанционния съд, че не е установена по безспорен начин постигната уговорка за делба и че свидетелските показания, разгледани в контекста на останалия доказателствен материал, не установяват с категоричност отказа на ищеца да владее имота, а по-скоро касаят уговорка, свързана с ползването. Посочено е, че в същия смисъл следва да се тълкуват и показанията на разпитания пред окръжния съд свидетел.
От изложеното следва, че въззивният съд не е процедирал в противоречие със задължителната съдебна практика, защото обжалваното решение съдържа преценка на събраните доказателства, а въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 82 от 19.05.2015 г. по в. гр. д. № 46/2015 г. на Силистренския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: