4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ .11
София, 06.01. 2011 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито съдебно заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 642/2010 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № V-6 от 16.02.2010 г. по в. гр. д. № 554/2009 г. на Бургаския окръжен съд е потвърдено решение № Р-918 от 27.07.2009 г. по гр. д. № 657/2008 г. на Бургаския районен съд в частта, с която са отхвърлени предявени от Г. Н. К. и М. А. К. искове за ревандикация на недвижим имот, съставляващ апартамент № 3 в бл. 43, ет. 6, вх. 2, к-с “Изгрев” в [населено място], и за връщане на сумата 5 846.26 лева като получени без основание, и в частта, с която е уважен насрещен иск на Общината [населено място] за сумата 1 972.76 лева – обезщетение за лишаване на собственика от правото да ползува собствената си вещ, ведно със законната лихва от 13.08.2008 г. След частична отмяна на първоинстанционното решение Общината [населено място] е осъдена да заплати на К. 3 101.80 лева – вложените средства за подобрения, а за разликата до 5 582.30 лева искът е отхвърлен; отхвърлен е и искът на Общината [населено място] за разликата над 1 972.76 лева до 10 000 лева обезщетение за неоснователно ползуване за периода от 13.08.2003 г. до 22.04.2008 г.
Срещу въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК е подадена касационна жалба от Г. и М. К.. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК.
Ответникът Общината [населено място] счита, че касационно обжалване не следва да се допуска.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поставят следните въпроси, които считат, че са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и са от значение за точното прилагане на закона:
1. може ли да се придобие собственост на недвижим имот, след като е реституиран и в решението за възстановяване не е вписано, че е при условията на чл. 5, ал. 1 ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, З. и ЗС, и след като е извършено плащане на сумата, получена за отчуждения имот и включена в стойността на получения като имотно обезщетение апартамент;
2. може ли собствеността да се придобие на основание чл. 79, ал. 2 ЗС, след като имотът е реституиран и се владее на правно основание – документ за собственост, получен след имотното обезщетяване и решението за реституиране на имота; явяват ли се те правно основание, годно да направи владелеца собственик, за да бъде придобит имота от добросъвестен владелец;
3. опорочен ли е административният акт – решението на кмета на общината за отмяна на отчуждаването, след като в него няма вписване на разпоредбата на чл. 5, ал. 1 ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, З. и ЗС; след като касаторите не са знаели за това опорочаване следва ли да бъдат приети за добросъвестни владелци по смисъла на чл. 70 ЗС; правилно ли са приложени нормите на чл. 70 и чл. 79, ал. 2 ЗС; налице ли е упражнявана от касаторите фактическа власт върху имота постоянно, непрекъснато, спокойно, явно, в продължение на давностния срок, предвиден в чл. 79, ал. 2 ЗС.
4. от кой момент касаторите следва да се считат добросъвестни владелци; от кой момент им се дължи платената сума, получена като стойност на отчуждения имот – от решението за възстановяване на имота или от акта за частна общинска собственост; следва ли да се приеме, въпреки реституцията, че имотът става частна общинска собственост от момента на издаването на акта за частна общинска собственост.
Доколкото касаторите не се позовават на съдебна практика със задължителен характер според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГК на ВКС на РБ, а представят решения на отделни състави на Върховния съд и Върховния касационен съд: р. № 140 от 17.03.2006 г. по гр. д. № 797/2005 г., р. № 649 от 01.07.1993 г. по гр. д. № 477/1992 г. и р. № 636 от 04.12.2003 г. по гр. д. № 144/2003 г., всичките на I-во г. о.; и р. № 1219 от 26.08.1998 г. по гр. д. № 2911/1996 г. и р. № 1167 от 02.08.1999 г. по гр. д. № 2062/1998 г., двете на IV-то г. о., то първото поддържано основание следва да се квалифицира по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Второто основание е по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира, че предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице по следните съображения:
Предявен е иск за собственост на недвижим имот, получен в обезщетение от ищеца Г. Н. К. и неговия баща Н. Я. К. – собственик на отчужден по З. /отм./ имот, а след извършена в 1988 г. делба между съсобствениците – възложен в дял на ищците съпрузите Г. и М. К.. Твърди се, че макар отчуждаването да е отменено с решение от 26.04.1999 г. по чл. 4 ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, З. и ЗС, ищците са собственици, тъй като в акта не е посочено, че отмяната е при условията на чл. 5, ал. 1 ЗВСВНОИ по З. и др.; че веднага след постановяване на акта възстановили на общината 5 846.26 лева – техният дял от даденото им при отчуждаването парично обезщетение; че общината не е предприела действия по изземване на имота в законоустановения 6-месечен срок от отмяната на отчуждаването. Въведен е и довод за придобивна давност чрез упражняване на добросъвестно владение с начален момент 03.05.1999 г., когато ищците върнали паричното обезщетение, и краен – 07.02.2006 г., когато узнали, че имотът е актуван за частна общинска собственост.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК не е посочено в какво конкретно се изразява твърдяното противоречие на даденото от въззивния съд разрешение, че ищците не са собственици, с приложените съдебни решения, а и от прегледа им не се установява да има такова. Затова и не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. В изложението не е обосновано и значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото, за да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Съгласно чл. 5, ал. 1 З. при отмяна на отчуждаването отстъпените в обезщетение жилища и други обекти стават общинска собственост по силата на решението за отмяна. Законът свързва отмяната на отчуждаването с определена правна последица – прекратява се правото на собственост на лицето, което е било обезщетено и за него възниква задължението да освободи заеманото жилище /чл. 5, ал. 2 от с. з./. Този правен резултат настъпва обективно, при наличие на условията, предвидени в разпоредбата. Той не се постановява от административния орган, респективно от съда, правораздаващ по жалба в случай на отказ, а настъпва ex lege с отмяната на отчуждаването. Касае се за правен ефект, който не зависи от волята на административния орган, съответно на съда, или на лицата, подали искане за отмяна на отчуждаването. Затова в случай, че административният орган е възпроизвел разпоредбата на чл. 5, ал. 1 ЗВСВНОИ по З. и др., решението в тази си част не представлява индивидуален административен акт. То има само декларативен характер и възпроизвежда последиците от отмяната на отчуждаването, които не се създават в резултат на властническо волеизявление на административния орган, а следват от решението за отмяна на отчуждаването, по силата на закона.
По делото е представена заповед № 594 от 05.12.1975 г., издадена на основание чл. 100 З. /отм./, с която спорното жилище е предоставено в обезщетение на касатора К. и неговия наследодател и собственик на отчуждения имот. За апартамента е съставен констативен нотариален акт № 159 от 14.07.1976 г., в който изрично е посочено, че Н. Я. К. и Г. Н. К. са придобили жилището като обезщетение срещу отчужден недвижим имот. Като основание за издаване на този нотариален акт е посочена разпоредбата на чл. 134 З. /отм./, която в ал. 4 постановява, че за недвижимите имоти, отстъпени като обезщетение или купени с договор от предприятията – инвеститори при общините, правоимащите се легитимират като собственици с акта за обезщетяване или с договора, а нотариален акт може да им бъде издаден при поискване. Разпоредбата на чл. 103 З. /отм./, като урежда и хипотезата, при която се дължи изплащането на разликата между стойностите на отчуждения и на отстъпения имоти, постановява, че собствеността върху отстъпения като обезщетение имот се придобива от правоимащия по силата на самата заповед на органа по чл. 95. Затова и доплащането на пълната стойност на новопридобития апартамент не трансформира определеното със заповедта по чл. 100 З. /отм./ обезщетение от имотно в парично и не е основание да се приеме, че спорният имот е придобит в резултат на парично обезщетяване или на покупко-продажба.
Следователно, след постановяване на решението за отмяна на отчуждаването собствеността е преминала в патримониума на общината по силата на закона. Не може да се приеме, че със заплащането на 03.05.1999 г. на сумата 13 387.74 лева – оценката на отчуждения имот, по сметка на общината, собствеността върху жилището отново е преминала в патримониума на касаторите. Плащането няма вещнопрехвърлителен ефект. Придобиването на собствеността от общината не е било препятствано и от непредприемането на действия по изземване на жилището в течение на законоустановения 6-месечен срок по чл. 5, ал. 2 ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, З. и ЗС. Този срок е инструктивен и не отнема възможността и след изтичането му да се изземе имот, който е станал общинска собственост по силата на закона като последица от реституция и се владее без правно основание.
Касаторите не са придобили имота на основание давностно владение, упражнявано в срока по чл. 79, ал. 2 ЗС, тъй като нямат качеството добросъвестни владелци. В т. I. на Постановление № 6 от 27.12.1974 г. на Пленума на Върховния съд е прието, че правно основание за добросъвестно владение по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС могат да бъдат всички прехвърлителни /транслативни/ двустранни или едностранни сделки, като продажбата, замяната, дарението, завета, както и административни актове с вещноправни последици. Правно основание е и съдебно решение по конститутивен иск, с което се прехвърля правото на собственост или ограничено вещно право. В настоящия случай упражняваната от касаторите фактическа власт след отмяната на отчуждаването не се основава на никой от посочените актове. С влизане в сила на решението за отмяна на отчуждаването спорният имот е станал, по силата на закона, общинска собственост, упражняваното от касаторите владение се е трансформирало в държане, а всички издадени по-рано документи – нотариален акт, протокол за делба, са изгубили действието си и не могат да се приемат като годен титул за собственост. Не може да се приеме и, че ищците са придобили собствеността на основание давностно владение от момента на плащане на сумата по квитанция № 840 от 03.05.1999 г., с което изцяло изплатили стойността на жилището, и краен -07.02.2006 г. Плащането не може да доведе до разместване на права, а квитанцията не съставлява титул за собственост, поради което не е налице правно основание за упражняваното владение. Затова владението е недобросъвестно, поради което не са налице предпоставките за придобиване на жилището с изтичане на кратката 5-годишна давност. За касаторите следва да е изтекъл 10-годишен давностен срок, който до спиране течението на давността на 01.06.2006 г. с пар. 1 от ЗДЗС /Обн., ДВ, бр. 46 от 06.06.2006 г., с последвали изменения/, не е изтекъл.
В съответствие с трайната съдебна практика относно погасителната давност е даденото от въззивния съд разрешение и по въпроса за началния момент на давността по претенцията за връщане на сумата 5 846.26 лева – делът на касаторите от оценката на отчуждения имот. Плащането е осъществено при начална липса на основание, тъй като обезщетяването е имотно и касаторите не са дължали връщането на парична сума. Вземане, основано на извършена без основание престация, става изискуемо от деня на получаването й. Неоснователността на разместването на имуществените блага в партимониума на страните е в момента на престирането, а не в друг последващ момент – 07.02.2006 г., когато касаторите узнали, че е съставен акт за общинска собственост. Давностният срок за погасяване на вземането започва да тече от деня на престацията и се погасява с изтичането на 5-годишния срок по чл. 110 ЗЗД /Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр. д. № 1/1979 г. на Пленума на Върховния съд/. Следователно, вземането на ищците към Общината [населено място] за платената без основание сума се е погасило на 03.05.2004 г., а искът е предявен на 20.03.2008 г.
В обобщение, предпоставките на чл. 280, ал. 1, т.т. 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице, поради което Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № V-6 от 16.02.2010 г. по в. гр. д. № 554/2009 г. на Бургаския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: