2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 42
София, 28.01.2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 526/2012 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 71 от 03.05.2012 г. по в. гр. д. № 106/2012 г. на Търговищкия окръжен съд е потвърдено решение № 7 от 17.02.2012 г. по гр. д. № 528/2011 г. на Поповския районен съд, с което е прието за установено по отношение на Кооперация „П.” със седалище и адрес на управление [населено място], че Н. Х. К. и Г. Г. К. не са собственици на стопанска сграда – краварник, с площ 931 кв. м., построена в поземлен имот № 174012 – частна държавна собственост, в м. „Под селото” в землището на [населено място] и е отменен н. а. № 68/2011 г., с който ответниците са признати за собственици на същия имот на основание давностно владение.
Срещу въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК е подадена касационна жалба от ответниците, които относно предпоставките за допускане на касационно обжалване поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
Ищецът счита, че касационно обжалване не следва да се допуска.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Предмет на предявения отрицателен установителен иск е стопанска сграда, която се намира в закупен от ответниците поземлен имот. Ввъззивният съд приел, че в тежест на ответниците е да установят релевантните за спорното правоотношение факти: необезпокоявано, непрекъснато владение върху имота, който да се държи от тях като свой, в продължение на 5 или 10 години, като в случая е приложима 10-годишната давност. От приложените по делото писмени доказателства и свидетелски показания тези факти не се установяват, поради което не са налице предпоставките за придобиване на имота по давност, удостоверена с констативния нотариален акт № 68 от 14.02.2011 г. в полза на ответниците. Именно това е важното по отношение предмета на делото, защото се оспорва правото на собственост, признато на точно определено основание. Без всякакво значение са много от обстоятелствата, посочени във въззивната жалба, поради което и окръжният съд не ги е обсъдил като неотносими към спора.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили въпроси по допустимостта на иска, разрешени според тях при основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК: при преценката налице ли е правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск следва ли да е налице заявено субективно материално право от страна на ищеца спрямо процесния имот, което той да защитава с предявения иск и следва ли да представи доказателства за това право, или е достатъчно само да изложи такива претенции в исковата си молба, дори и без доказателства за това, и без да ги поддържа в съдебно заседание; следва ли по време на съдебното производство съдът да извърши проверка относно наличието на такова право; само при установено по делото от съда такова защитимо право ли е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск; допустим ли е отрицателен установителен иск, ако ищецът в исковата си молба е направил твърдения, че владее имота, но при разглеждане на делото се установи, че той не го владее, при твърдение от негова страна, че трето лице е собственик.
Касаторите твърдят, че ищецът няма правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск, защото не твърдял и не доказал свое право на собственост върху имота, а и в отношенията между страните е постановено влязло в сила решение /по гр. д. № 245/2008 г. на Търговищкия окръжен съд, с което, след отмяна на решението по гр. д. № 206/2007 г. на Поповския районен съд, е отхвърлен иск по чл. 108 ЗС, предявен от касаторите Н. и Г. К. срещу Кооперация „П.” [населено място]/, с което със сила на пресъдено нещо е установено, че касаторите не са собственици на имота.
Данните по делото сочат, че ищецът е обосновал правния си интерес чрез изложените в исковата молба твърдения, че правото му на собственост, придобито на основание давностно владение, се нарушава от ответниците, които се легитимират за собственици, след като са се снабдили с нотариален акт по обстоятелствена проверка. Първоначално предявеният иск е положителен, а впоследствие, без да променя фактите и обстоятелствата, на които се основава, ищецът е преминал към отрицателен установителен иск.
С оглед на тези данни не се установява обжалваното решение, с което искът е приет за допустим, да противоречи на задължителната съдебна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК и изразена и в представените с изложението решения.
С решение № 346 от 30.11.2011 г. по гр. д. № 1556/2010 г. на ІІ-ро г. о., за допустим е приет отрицателен установителен иск, предявен от ищец, който счита себе си за собственик на спорния терен и отрича в това си качество твърдението на ответника-българската държава, изразено в удостоверение, че имотът е публична държавна собственост. Аналогичен е случаят по решение № 90 от 05.05.2011 г. по гр. д. № 846/2010 г. на ІІ-ро г. о., по отрицателен установителен иск с предмет недвижим имот, собствеността върху който е възстановена по реда на ЗСПЗЗ в полза на наследодателя на ищцата.
Не е налице противоречие и с решение № 391 от 01.11.2011 г. по гр. д. № 1493/2010 г. на ВКС, І-во г. о. С него състав на ВКС, І-во г. о., приел за недопустим отрицателен установителен иск за собственост при наличие на влязло в сила решение между същите страни, с което е отхвърлен иск по чл. 108 ЗС на лицата, които са ответници по отрицателния установителен иск, при липса на новонастъпил юридически факт, водещ до възникване на право на собственост в полза на същите. Хипотезата, пред която страните са изправени, е различна. С влязлото в сила решение № 177 от 26.09.2008 г. по гр. д. № 245/2008 г. на Търговищкия окръжен съд, потвърдено с решение № 228 от 19.02.2010 г. по гр. д. № 5137/2008 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., е отхвърлен иск по чл. 108 ЗС, предявен от касаторите Н. и Г. К. срещу Кооперация „П.” [населено място], за собственост на спорната сграда по приращение. След влизането в сила на този съдебен акт, на 14.02.2011 г. К. се снабдили с нотариален акт по обстоятелствена проверка, с който те са признати за собственици на спорния по делото имот, и с което, според изложеното в исковата молба, се нарушават правата на ищеца като собственик.
Следователно, обжалваното решение не противоречи, а е в съответствие със съдебната практика, задължителна за съдилищата. Съдебна практика, съставляваща основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, касаторите не са представили.
На следващо място, като се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, в изложението се сочи, че непроизнасянето от въззивния съд по всички основания, изложени във въззивната жалба, е съществен процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото във връзка с досегашната практика на ВКС, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по всички оплаквания и да формира собствени мотиви. В тази връзка са поставени въпросите: възможно ли е позоваване и препращане към мотивите на районния съд съгласно чл. 269 и чл. 272 ГПК, при въведено във въззивната жалба твърдение за тяхното противоречие и на практика липса на мотиви по определен въпрос; задължително ли е произнасянето на въззивния съд във връзка с въведените основания, свързани с косвен съдебен контрол върху административен акт, от значение за изхода по делото /с твърдения за допуснати съществени процесуални нарушения на правилата по издаването му, довели до невъзможност за обжалване по съответния ред поради неуведомяване на заинтересованите, както и по твърдението им, че административният акт, на който се позовават съдилищата, не се отнася за правото на собственост на процесната сграда, а има съвсем друг предмет/.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е посочено във връзка с непроизнасянето по кои оплаквания във въззивната жалба е поставен този въпрос. От касационната жалба обаче става ясно, че според касаторите не са обсъдени тези за липса на правен интерес от предявения отрицателен установителен иск и за наличие на противоречие в изводите на първоинстанционния съд: от една страна, съдът приел, че след отстраняването по реда на чл. 17, ал. 8 ЗСПЗЗ на явна фактическа грешка в плана за земеразделяне със заповед № РД-47-7 от 21.05.2007 г. на заместник-министъра на земеделието и горите, теренът, под който е спорната сграда, е частна държавна собственост, а върху такива имоти давност не тече съгласно пар. 1 на ДР на ЗИДЗС; от друга страна самият ищец, за да предяви иска, се е позовал на изтекла в негова полза придобивна давност, но по същите причини, изтъкнати от районния съд, и той не може да въвежда това придобивно основание. В касационната жалба се сочи още, че поставеният въпрос е разрешен в противоречие с т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по всички основания в жалбата и да направи самостоятелни изводи по съществото на спора, като изготви и собствени мотиви. От съществено значение според касаторите е дали и при действието на ГПК /от 2007 г./ се запазват тези задължителни указания.
Не се констатира противоречие с посочения тълкувателен акт. След препращане на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд по допустимостта на предявения иск, в мотивите към въззивното решение е записано, че доводите в жалбата относно липсата на правен интерес са изключително подробни, но неоснователни, и в мотивите си районният съд е дал отговор на всички въпроси. По отношение на приетите за установени факти въззивният съд е изложил собствени мотиви и е направил съответни правни изводи. Приел предявения иск за основателен само по съображения, че не е установено необезпокоявано, непрекъснато владение върху имота, който ответниците да своят, в продължение на 5 или 10 години, като в случая е приложима 10-годишната давност, без да излага мотиви във връзка с формата на собственост на земята, върху която е построена сградата. Предмет на производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК е въззивното решение, а не това на първоинстанционния съд, поради което преценката за наличие на противоречия в първоинстанционния съдебен акт, които не са станали по препращане част от мотивите към въззивното решение, не е част от настоящия етап на производството.
С отрицателния установителен иск е оспорено правото на собственост на ответниците на конкретно основание – придобивна давност. Въззивният съд е обсъдил всички обстоятелства, които са относими към така очертания предмет на делото. Посочил е също, че в жалбата са изложени и много обстоятелства, които са без значение по делото, поради което и не ги е обсъдил като неотносими към спора. Това се отнася и до заповедта по чл. 17, ал. 8 ЗСПЗЗ от 2007 г., във връзка с необсъждането на която по реда на косвения съдебен контрол се поддържа основание за допускане на касационно обжалване.
Не се констатират и предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество. Не е налице произнасяне от въззивния съд по определящ изхода на делото правен въпрос, свързан с тълкуването на закона, който, поради противоречивото му прилагане от съдилищата, да е от значение за развитието на правото, с цел еднаквото прилагане на закона. Следва да се има предвид и това, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК възниква само в рамките, очертани с т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Касаторите не обосновават наличие на такава хипотеза.
С оглед изхода на делото и заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят 150 лева разноски по договор за правна защита и съдействие № [ЕГН] от 21.06.2012 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 71 от 03.05.2012 г. по в. гр. д. № 106/2012 г. на Търговищкия окръжен съд.
ОСЪЖДА Н. Х. К. и Г. Г. К. да заплатят на Кооперация „П.” [населено място] 150 /сто и петдесет лв./ лева разноски за водене на делото във Върховния касационен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: