3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 329
София, 28.05.2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2837/2014 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от С. Г. Ч. и Й. П. Ч. чрез адвокати Т. Ф. и С. Б., срещу въззивното решение от 13.12.2013 г. по в. гр. д. № 6933/2012 г. на Софийския градски съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответниците по касация М. Д. П., Р. Д. П. и Д. Д. Б. считат, че касационно обжалване не следва да се допуска, И. Л. П. – трето лице-помагач на ответниците по иска, сега касатори, не е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение от 10.10.2011 г. по гр. д. № 10617/2010 г. на Софийския районен съд, с което е прието за установено, че ответниците С. и Й. Ч. не са собственици на вътрешна къща с площ 34,00 кв. м., находяща се в [населено място], [улица] /стара [улица]/, заедно с 6/100 ид. ч. от мястото, съставляващо УПИ ІІІ-328 от кв. 149, и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен н. а. № 134 от 11.03.2005 г. за покупко-продажба, сключен между И. П. и С. Ч..
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили на първо място въпроса за правния интерес от предявения отрицателен установителен иск, когато ответниците владеят недвижимия имот и това състояние ще продължава да съществува и след приключването на делото, въпреки уважаването на иска, който установява единствено, че ответниците не са собственици на вещта и в този контекст допустим ли е искът. К. считат, че въпросът е разрешен в противоречие с ТР № 8 от 27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. С посочения от касаторите тълкувателен акт е прието, че една от хипотезите, при което е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права, е тази, при която ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва. В разглеждания случай с решение по гр. д. № 2271/2003 г. на ВКС, ІV-то г. о., И. П. е осъдена да предаде на собствениците й – ищците по настоящото дело, владението на спорната къща. Това решение е влязло в сила на 08.03.2005 г., а на 11.03.2005 г. с н. а. № 134/2005 г. П. сключила договор за покупко-продажба със С. Ч.. Предявеният от прехвърлителката иск за подобрения в имота е обезпечен чрез спиране на изпълнението по образуваното срещу нея изпълнителното дело за въвод във владение. С оглед изложеното доводът на касаторите, че съдът е предположил интереса на ищците като процесуална предпоставка за възникването на правото на иск, и е игнорирал изискването този интерес да се докаже, не изхожда от данните по делото. Ето защо и не се констатира въззивното решение да противоречи с разрешението, дадено в ТР № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС. А след като са признати за собственици по отношение праводателката на ответниците, за ищците не се налага, обосновавайки допустимост на отрицателния установителен иск, да доказват някоя от другите хипотези, посочени в тълкувателния акт като примери за допустимост на иска – да се позовават на фактическо състояние или да имат възможност да придобият права, ако отрекат правото на ответниците.
Следващият въпрос е: може ли ответниците да се считат за обвързани от решението на своя праводател, след като то не е вписано по реда на чл. 115, ал. 4 ЗС, и обратното, както е приела въззивната инстанция, означава ли да се придаде на решението, с което е уважен искът, сила на пресъдено нещо по отношение на всички.
Според касаторите след като исковата молба, по която е постановено влязлото в сила решение по чл. 108 ЗС, както и самото решение, не са вписани, то срещу касаторите, в качеството им на трети лица, решението губи своето действие и е несъществуващо. Позовават се на ТР № 3 от 19.07.2010 г. по т. д. № 3/2009 г. на ОСГК на ВКС. С посочения тълкувателен акт е прието, че вписването на искова молба по чл. 114 ЗС има оповестително-защитно действие спрямо трети, неучастващи в процеса лица. В разглеждания случай въззивният съд е приел, предвид разпоредбата на чл. 114, б. „а“, изр. трето ЗС, че ефектът от вписването се свежда до оповестяване, даване на гласност на съдебния спор. Тъй като исковата молба, по която е постановено осъдителното решение срещу праводателката на касаторите, не е била вписана, съдът е приложил чл. 115, ал. 4 ЗС, според която в този случай решението няма действие спрямо трети лица, освен от деня, в който то е вписано – т. е., за ответниците /касатори/ действията във връзка с вписването имат значение само по отношение знанието им за наличието на съдебния спор между ищците и тяхната праводателка към датата на придобиването на имота – 11.03.2005 г. Липсата на вписване е обусловила извода, че към тази дата те не са знаели за спора и са били добросъвестни купувачи, но тъй като до подаването на исковата молба на 08.03.2010 г. не са изминали 5 години, не са придобили собствеността в резултат на изтекла в тяхна полза кратка придобивна давност по чл. 79, ал. 2 ЗС. Следователно, не се разкрива противоречие между обжалваното решение и задължителната съдебна практика, в аспекта, поставен от касаторите. Освен това, поставяйки въпроса за вписването, касаторите изхождат от предпоставката, че въззивният съд е придал на влязлото в сила решение по чл. 108 ЗС сила на пресъдено нещо по отношение на всички, но от съдържанието на обжалваното решение се установява друго – съдът се е позовал на неговите последици, които в случая се изразяват в невъзможността да настъпи вещно-правното действие на сделката, тъй като е продадена чужда вещ – с влязлото в сила решение е прието, че собственици са ищците.
На последно място касаторите сочат, че въззивното решение противоречи на ТР № 3 от 29.11.2012 г. на ОСГК на ВКС, според което на отмяна по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК подлежат само констативни нотариални актове, с които се удостоверява право на собственост върху недвижим имот, не и нотариални актове, удостоверяващи сделки, с които се прехвърля, изменя или прекратява вещно право върху недвижим имот. Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, касационното обжалване може да се допусне при наличие на общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК – поставеният въпрос да е от значение за формиране решаващия извод на съда по предмета на спора. В разглеждания случай с такъв характер е въпросът дали сделката, сключена с н. а. № 134/2005 г., има вещно-прехвърлителен ефект. А щом последният е отречен и по този обуславящ изхода на делото въпрос касационно обжалване не може да се допусне, то въпросът за отмяната на нотариалния акт за сделка няма самостоятелно значение – в хипотезата на уважен срещу касаторите отрицателен установителен иск за собственост отмяната не засяга техни права.
С оглед изхода на делото и предвид заявеното искане, на ищците – ответници по касация, следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд по договор за правна защита и съдействие серия А № 0334154 от 16.04.2014 г. в размер на 1 000 лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 13.12.2013 г. по в. гр. д. № 6933/2012 г. на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА С. Г. Ч. и Й. П. Ч. да заплатят на М. Д. П., Р. Д. П. и Д. Д. Б. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 1 000 /хиляда лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: