4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 58
София, 30.01. 2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 5564/2014 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ц. Н. Б., С. Н. Б., С. С. Б. и И. С. Б. чрез адвокат С. С., срещу въззивното решение № 163 от 02.06.2014 г. по в. гр. д. № 247/2013 г. на Ловешкия окръжен съд, поправено с решение № 166 от 04.06.2014 г. Поддържат се основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
От ответницата В. Х. А. е получен писмен отговор със становище за недопускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, към нея е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и е допустима.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:
С въззивното решение в обжалваната част е прието, че ищците /сега касатори/ са собственици по наследство и давностно владение на поземлен имот с идентификатор № 03558.300.94 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], Л. област, целият с площ от 440 кв. м., ведно с построените в този имот сгради, като се извърши поправка на съществуващата грешка и непълнота в кадастралната карта от 2009 г., при граници на имота и на сградите, графично отразени в скица № 1 към заключението на комплексната съдебно-техническа експертиза по въззивното дело на л. 154, съгласно която източната граница на имота мине през т.т. 1, 2, 3, 4, 5, южната граница – по външните най-южни точки на каменен зид на плевнята, паянтовия навес и дървената стопанска сграда, разположени в най-южната част на имот № 94, а за разликата от 440 кв. м. до 521 кв. м. искът е отхвърлен.
Спорът по делото произтича от различието между дворищнорегулационните граници на ПИ с идентификатор № 3558.300.94 по кадастралната карта от 2009 г. и на УПИ ХІІ-94 в кв. 2 по регулационния план от 1980 г. на [населено място], собственост на ищците.
Въззивният съд приел, че не е установено площта, придадена с дворищнорегулационния план от 1980 г. от имот пл. № 96 към парцел ХІІ-94 от кв. 2, да е била заета по предвидените за това способи по отменените З. и ППЗТСУ – заплащане стойността на придаваемите се места, фактическото въвеждане във владение след снабдяване с нотариални актове за собственост на придаваемото място или по друг начин, поради което планът не е приложен и не е настъпил прехвърлителният ефект от отчуждителното му действие. Не е доказано и твърдението на ищците за придобиване на спорното придаваемо място по давност, тъй като началният момент, от който започва да тече срокът по чл. 79, ал. 1 ЗС, според съда е 2003 г., когато с н. а. № 9/2003 г. ищците Ц., С. и П. Б. /последната починала в хода на делото и заместена от процесуалните си правоприемници С., С. и И. Б./ били признати за собственици по давност на поземлен имот с кад. № 94 с площ от 440 кв. м., за който е отреден парцел ХІІ-94 от кв. 2 по регулационния план от 1980 г., при неуредени регулационни сметки относно придаваемите от съседните имоти места. От противоречивите показания на разпитаните свидетели не може според съда да се установи, че ищците са започнали да владеят спорното място безпрепятствено, явно и несмущавано през 1980 г. Същевременно въззивният съд приел, че съгласно чл. 59 З. /отм./ реално определени части от дворищнорегулационни парцели не могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност, поради което давност не е текла до отмяната на З. през 2001 г.
В касационната жалба се поддържа, че в пълно противоречие със събраните по делото доказателства – писмени, гласни и заключения на вещи лица, относно придадените по регулация места и съществуващите на място огради, и при неточна интерпретация на фактите, поради което и неверен, е изводът на въззивния съд, че регулационните сметки не са уредени и към момента на разглеждане на делото; явно за съда единственият начин за уреждане на тези отношения е регламентираният в З. и ППЗТСУ /отм./ и ЗУТ, с оглед на което неправилно е прието, че ищците /сега касатори/ не са придобили спорните по делото места по давност, с начало на владението от 1980 г., а не както неправилно е счел съдът – от издаването на н. а. № 9/2003 г.
Във връзка с тези доводи в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са поставени следните въпроси: 1. фактическото заемане на придаден по регулация имот чрез ограждането му по регулационните линии представлява ли действие по прилагане на регулацията; 2. владението върху зает имот, придаден по регулация, продължило повече от 10 години, легитимира ли владелците като собственици на придадения по регулация имот; 3. намира ли приложение нормата на чл. 59 З. /отм./ по отношение на придобиването на собствеността върху придадена по регулация част от имот към съседен парцел; 4. как следва да се прилагат императивните норми, уреждащи прекратяване на отчуждителното действие на дворищнорегулационни планове, ако към момента на приемането им е изтекъл 10-годишният срок на давностно владение върху придадени по регулация места и оградени по регулационни линии; по-конкретно въпросът е свързан с приложението на чл. 182а, ал. 2 З. /отм./ и пар. 6 и 8 от ПР на ЗУТ – ако към момента на отмяната на отчуждителното действие на дворищнорегулационния план са изтекли повече от 10 години на спокойно, постоянно, явно владение върху придадената по регулация част от имот, която е била заета и оградена, ще се счита ли приложена регулацията, макар и да не са спазени регламентите на З. за заплащане на придадения по регулация имот; 5. приложим ли е оригинерният способ давностно владение за придобиване на части от имоти, придадени по регулация.
Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., с оглед правомощията си по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, намира, че поставените в т.т. 2, 3 и 5 въпроси се свеждат до общия въпрос за възможността за придобиване по давност на част от имот, придадена с дворищнорегулационен план към съседен парцел. Този въпрос е от значение за делото, защото е формирал част от решаващите изводи на въззивния съд и е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Твърдяното противоречие, обаче, с практиката по прилагането на чл. 59, чл. 33, ал. 1 и 2 З. /отм./ не е налице. Това е така, защото, въпреки позоваването на нормата на чл. 59 З. /отм./, обжалваното решение съдържа преценка на събраните по делото доказателства и доводите на страните по поддържаното основание придобивна давност, но за недоказани са приети част от признаците на владението. В този смисъл въззивното решение не противоречи на посочената и представена от касаторите съдебна практика, изразена в решение № 249/08.06.2012 г. по гр. д. № 970/2011 г. на І-во г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, и решения № 589/17.11.2009 г. по гр. д. № 1817/2008 г. на ІІ-ро г. о., и № 120/05.03.2009 г. по гр. д. № 4746/2007 г. на ІІІ-то г. о., постановени по реда на ГПК /отм./.
Свързан с решаващите изводи на въззивния съд в обжалваното решение е и първият поставен въпрос – фактическото заемане на придаден по регулация имот чрез ограждането му по регулационните линии представлява ли действие по прилагане на регулацията. По този въпрос на първо място следва да се посочи, че твърдението на ищците за ограждане на спорното място след придаването му въз основа на дворищнорегулационния план от 1980 г. е обсъдено в мотивите към обжалваното решение, но съдът е приел, че още през 1957 г. телена ограда е отделяла имота на ищците от имот пл. № 97 /по плана от 1949 г. имот пл. № 11/, собственост на С. К., впоследствие закупен от ответницата с н. а. № 130/1996 г. На следващо място както в ТР № 3/1993 г. на ОСГК на ВС, така и в решение № 304 от 12.07.2010 г. по гр. д. № 263/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК и съставляващо задължителна съдебна практика, прилагането на плана се свързва не само със заемане на придадената по регулация част от съседен имот, но и със заплащането на стойността й, докато в разглеждания случай второто условие не е налице по отношение придадената от имот пл. № 96 част. Ето защо поддържаното в изложението противоречие по поставения правен въпрос не е налице. Решение № 1168 от 23.10.2008 г. по гр. д. № 3531/2007 г. на ВКС, ІV-то г. о., е неотносимо към разглеждания случай, защото е постановено в хипотеза, при която е било налице уреждане на сметките по регулация и издаване на нотариален акт за придадените по регулация имоти, последвано от ограждане и заемане на същите. Не е налице противоречие и с решение № 439/14.03.2009 г. по гр. д. № 3563/2008 г. на Пловдивския окръжен съд, ГК, 6-ти гр. състав, защото, макар то да съдържа становище по въпроса кога дворищнорегулационният план е приложен, в крайна сметка решаващото съображение е друго – съдът е приел, че в случая с регулацията от 1956 г. към парцела на ответника не се придават части от имота на ищеца, а обратното, но владението, упражнявано от ответника, е ирелевантно предвид забраната да се придобиват по давност реално определени части от парцели.
Четвъртият поставен въпрос касае приложението на чл. 182а, ал. 2 З. /отм./ и пар. 6 и 8 от ПР на ЗУТ. Въз основа на приетото от въззивния съд, че дворищнорегулационният план от 1980 г. не е приложен, отчуждителното действие на този план е прекратено съгласно пар. 8, ал. 1 от ПР на ЗУТ и съдебната практика по приложението му, в това число и представената от касаторите – решение № 1091 от 26.02.2009 г. по гр. д. № 4227/2007 г. на ВКС, ІV-то г. о., а в решение № 304 от 12.07.2010 г. по гр. д. № 263/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., е посочено, че този въпрос не стои за обсъждане.
В обобщение, поддържаните от касаторите предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответницата по касация следва да се присъдят разноски за водене на делото в настоящата инстанция в размер на 600 лева по договор за правна защита и съдействие № 0005378/06.08.2014 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 163 от 02.06.2014 г., поправено с решение № 166 от 04.06.2014 г., по в. гр. д. № 247/2013 г. на Ловешкия окръжен съд.
ОСЪЖДА Ц. Н. Б., С. Н. Б., С. С. Б. и И. С. Б. да заплатят на В. Х. А. разноски за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 600 /шестстотин лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: