4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 17
София, 14.01. 2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 826/2012 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение от 07.06.2012 г. по гр. д. № 182/2012 г. Софийският апелативен съд потвърдил решение № 5380 от 19.10.2011 г. по гр. д. № 7048/2009 г. на Софийския градски съд, с което е отхвърлен иск за собственост на поземлен имот №…. като част от УПИ…… от кв….. по плана на м. „Г. М.-П.-Р.” в [населено място], съставляващ дворно място с площ 353 кв. м. с построените в него през 1954 г. едноетажна жилищна сграда със застроена площ 110 кв. м. и масивна барака-склад с площ 60 кв. м., предявен от М. Б. П., заместена в хода на делото от процесуалните си правоприемници В. С. П. и Я. С. Я..
Срещу въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК е подадена касационна жалба от ищците, които поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
От ответника по касация Столичната община – район „С.” не е подаден писмен отговор.
При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
За да потвърди първоинстанционното отхвърлително решение, въззивният съд намерил, че то е правилно, макар и по различни от изложените в него съображения. С обжалваното решение е прието, че от доказателствата по делото категорично не се установява субективният елемент от фактическия състав на владението, а именно демонстриране спрямо действителния собственик на имота – общината, на намерението за своене, например чрез декларирането му, плащане на данъци. Не е налице и обективният елемент – изтекъл в полза на претендиращата страна 10-годишен период на непрекъсната, явна и необезпокоявана фактическа власт. По аргумент на противното от разпоредбата на чл. 7, ал. 1 ЗОбС /ДВ, бр. 96 от 1999 г./, според която имотите – публична общинска собственост не могат да се придобиват по давност, ищцовата страна може да се позовава на придобивна давност от 05.11.1999 г. От тогава до предявяване на иска на 03.11.2008 г. не са изтекли десетте години по чл. 79, ал. 1 ЗС. Неустановяването на твърдяното придобивно основание обуславя неоснователност на предявения иск и поради съвпадане с крайните изводи на първоинстанционния съд, постановеното от него решение е потвърдено.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, което се съдържа в самата касационна жалба, касаторът поставя на първо място въпроса, който счита от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: явява ли се правилно първоинстанционното решение, при условие, че второинстанционният съд заключава: „Решението е правилно, макар и по различни от изложените от състава на СГС съображения”. Така, както е формулиран, въпросът не е определящ изхода на заявения за разрешаване спор, защото предмет на производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК е въззивното, а не първоинстанционното решение. При това положение не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Освен това въпросът, който се отнася до съдържанието на мотивите към въззивното решение, не се нуждае от изясняване от ВКС, затова не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В случаите, когато крайният правен извод на въззивния съд по съществото по спора съвпада с този на първоинстанционния съд, не съществува основание за отмяна на първоинстанционното решение. То следва да бъде потвърдено като правилно по крайния си резултат, независимо от това, че според въззивната инстанция други са съображенията, които мотивират същото разрешение на спора.
На следващо място в изложението се посочва, че решенията на двете инстанции сами по себе си се явяват противоречива практика на съдилищата по приложението на разпоредбата на чл. 7, ал. 1 ЗОбС, тъй като според едната инстанция тя не е приложима към частната общинска собственост, а според другата – следва да се прилага. Според касаторите институтът на придобивната давност, обсъждан многократно в практиката на ВКС, в настоящите две решения е изключително противоречиво разглеждан, с нововъведени предпоставки: наличие на адресна регистрация, доказване на отрицателни факти, деклариране на имот и установяване на обстоятелства, за които никоя от страните не е направила твърдения и по които страните не спорят.
Съгласно разясненията, дадени в т. 3 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, не е налице противоречива практика на съдилищата когато в рамките на същото съдебно производство са постановени решения, даващи противоречиви разрешения по обуславящи изхода на делото въпроси. Приетите противоречиви разрешения в хода на инстанционното производство не формират съдебна практика, тъй като актовете, в които са обективирани, не са влезли в сила. Ето защо по този въпрос не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите сочат също така, че противоречие с практиката на Върховния касационен съд е налице при обсъждането и обобщаването на доказателствения материал. Развити се съображения за неправилно възприемане и преценка на събраните по делото доказателства, за формиране на погрешни изводи, които не кореспондират с действителното положение, а относно декларирането на имота и плащането на данъци са нелогични. Според касаторите въвеждането на задължения за владелеца- несобственик, които законът не предвижда, е порочна практика, която следва да се преустанови от съдилищата, с цел уеднаквяване и осигуряване на сигурност в правораздаването.
Така изложените съображения, в първата си част, по същество се покриват с основанията за касационно обжалване по чл. 281 ГПК и имат отношение към правилността на въззивното решение, която не се проверява в производството по чл. 288 ГПК. Съгласно посоченото по-горе и задължително за съдилищата ТР № 1/2010 г. на ОСГТК, рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставения от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос. Този въпрос следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая в посочената част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не се поставя въпрос за тълкуването и прилагането на конкретна правна норма, от която зависи решаването на делото, поради което и не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Във втората част изложените от касаторите съображения са свързани с института на придобивната давност, по приложението на който е формирана богата съдебна практика, а разглежданият случай не разкрива някаква специфика, която да налага произнасянето на Върховния касационен съд с оглед точното прилагане на закона и развитието на правото. Затова и касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 07.06.2012 г. по гр. д. № 182/2012 г. на Софийския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: