8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 159
София, 17.03. 2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 6320/2013 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 4815 от 28.06.2012 г. по в. гр. д. № 11542/2010 г. на Софийския градски съд в сила е оставено решението от 29.04.2010 г. по гр. д. № 3879/2008 г. на Софийския районен съд, с което са отхвърлени предявените от С. С. А. иск по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ за собственост на дворно място, понастоящем имот пл. № 31 от кв. 42 с площ от 527 кв. м., намиращо се в [населено място],[жк], [улица], подробно описано, искане за изменение на основание чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./ на н. а. № 150/2007 г. в частта, с която И. и М. К. продали на Р. Ч. и С. Ч. 29.70 ид. ч. от мястото и иск по чл. 33, ал. 2 ЗС за изкупуване на продадения с договора от 2007 г. недвижим имот.
Срещу въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК е подадена касационна жалба от ищцата с оплаквания за недопустимост и неправилност. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване поддържа основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК. Позовава се и представя съдебна практика.
Ответниците по касация И. В. К., М. Р. К., Р. Л. Ч. и С. Л. Ч. считат, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Впоследствие /след прекратяване на касационното производство с определение № 135 от 28.05.2013 г. по гр. д. № 1228/2013 г. на ВКС, І-во г. о./ е постановено решение № I-42-135 от 29.07.2013 г., с което първоинстанционният съд допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението от 29.04.2010 г. по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, като вместо «ищцата е собственик на следния недвижим имот» да се чете «ищцата е собственик на 29.70 идеални части от следния недвижим имот».
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Предмет на предявения иск по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ е било да се установи, че ищцата /сега жалбоподателката/ е собственица на 29.70% ид. ч. от дворно място, цялото с площ 527 кв. м., които са продадени заедно с третия /тавански/ етаж от сграда, от ответниците И. и М. К. на третите лица-помагачи Р. Ч. и Л. Ч. с н. а. № 150/2007 г.
Ищцата твърди, че закупила дворното мястото с н. а. № 41/1991 г., а преди това с н. а. № 43/1990 г. за замяна придобила, заедно с родителите си, втория етаж от построената в мястото масивна жилищна сграда и 29.70% ид. ч. от общите части на сградата. Праводателите по двете сделки Р. Д. и Г. С. са се легитимирали за собственици на първо място с н. а. № 177/1957 г., с който В. Д. С. получил по дарение от своя баща Д. С. К. целия втори етаж от къща, едно мазе и 29.70 ид. ч. от общите части на цялата сграда и цялото дворно място, застроено и незастроено от 246 кв. м., и на второ място – с н. а. № 127/1990 г., с който са признати за собственици по наследство и давност на 281/527 ид. ч. от дворно място, цялото с площ от 527 кв. м. Освен посочените придобивни основания, ищцата е въвела и твърдението, че от момента на придобиването на етажа от къщата, както и на цялото дворно място, е изключителен негов собственик и владелец.
Ответниците по иска са приобретатели по договор за покупко-продажба, сключен с н. а. № 173/1993 г. с продавач Я. Д. Д. /С./, която чрез дарение по н. а. № 176/1957 г. получила от своя баща Д. С. К. целия трети етаж от къщата, състоящ се от три стаи с чупки и кухничка, едно мазе и 29.70 ид. ч. от общите части на цялата сграда и цялото дворно място, застроено и незастроено от 246 кв. м.
Според ищцата с извършването на разпоредителната сделка между ответниците и третите лица притежаваното от нея право на собственост върху мястото е оспорено относно 29.70 ид. ч., каквито продавачите не притежават, и затова иска съдебното му установяване в отношенията между страните по делото. Наред с това счита, че в нарушение на чл. 33, ал. 2 ЗС продавачите не са й предложили да купи имота, поради което е предявила и иск за изкупуване.
Искът за собственост е отхвърлен, тъй като съдът в двете инстанции приел, че претендираното от ищцата право не й принадлежи – не е собственица на имота нито въз основа на твърдяната сделка, нито по давност. Като обсъдил писмените доказателства, имащи отношение към материалноправната й легитимация, и тълкувайки договорите, сключени с н. а. № 176/1957 г. и № 177/1957 г. съобразно изискванията на чл. 20 ЗЗД, съдът приел, че всеки един от дарените е придобил по 29.70 ид. ч. от дворното място, а дареният на Я. Д. трети етаж на сградата, заедно с 29.70 ид. ч. от общите части на сградата и от дворното място, впоследствие е продаден на ответниците и от тях – на третите лица-помагачи. Съдът приел също, че в тежест на ищцата, която се позовава на констативния нотариален акт за собственост по давност в полза на праводателите си, е да докаже осъществяването на елементите от фактическия състав на това придобивно основание, но анализът на събраните доказателства налага извода, че това тя не е сторила; не е доказала и упражнявано от нея давностно владение върху спорния имот в период повече от 10 години. Претенцията по чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./ за изменение на н. а. № 150/2007 г. в частта относно продадените 29.70 ид. ч. от мястото също е неоснователна, тъй като зависи от изхода на иска по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, който е отхвърлен.
По иска по чл. 33, ал. 2 ЗС съдът приел за установено, че страните по делото са собственици на отделни обекти в жилищната сграда, получени в самостоятелен дял от всеки от съсобствениците на дворното място, така че сградата се притежава в режим на етажна собственост, а дворното място е нейна обща част съгласно чл. 38 ЗС. С оглед на това съдът заключил, че ищцата няма право на изкупуване, тъй като отделната собственост върху самостоятелните обекти в сградата дава право на собствениците им да ги продават не само на останалите собственици, но и на други лица, като в този случай частта от дворното място няма самостоятелен характер, а е принадлежност към прехвърления обект.
І. В касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на първо място ищцата е изложила оплаквания за недопустимост на обжалваното решение, тъй като предмет на спора се явява не цялото дворно място с площ 527 кв. м., а само продадените 29.70 ид. ч. от 246/527 ид. ч. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл свръх петитум, по непредявени искания и възражения, както и по непредявен отрицателен установителен иск, като приел, че ищцата не е собственица на имота на въведените от нея основания. Поставя въпроса: явява ли се недопустимо решение на съда, в което същият е определил неправилно предмета на спора и се е произнесъл свръх направеното с исковата молба искане и по непредявени искове и възражения.
Съгласно т. 1 на ТР № от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, когато съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба.
Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че в разглеждания случай не съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо, поради което и касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество. С постановяване на решението по чл. 247 ГПК е отстранено несъответствието между мотивите и диспозитива на съдебния акт и е прието, че предмет на положителния установителен иск за собственост са само 29.70 ид. ч., а не цялото дворно място. Решението, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка, образува с поправеното решение едно цяло, поради което последното важи с поправеното съдържание. Оттук следва, че произнасянето не е свръх, а съответства на заявеното от ищцата искане.
С отговора по исковата молба /л.л.35-39 от първоинстанционното дело/ ответниците К. са оспорили претендираното право на собственост и са въвели възражение за изтекла в тяхна полза придобивна давност за 29.70 ид. ч. от дворното място с площ 247/527 кв. м. от закупуването с н. а. № 173/08.12.1993 г. до отчуждаването през 2007 г., като към своето владение присъединяват и владението на праводателката си Я. Д., считано от дарението през 1957 г. Оспорили са н. а. № 127/1991 г. като нищожен поради липса на основание за издаването му /праводателите на ищцата не са осъществявали непрекъснато и безспорно владение в изискуемия се 10-годишен срок/, а н. а. № 41/1991 г. – с твърдения, че макар формално да се легитимират за собственици с първия нотариален акт, праводателите й не са притежавали това право.
С оглед изложеното, произнасянето не е по незаявени възражения, а в изпълнение на задължението на съда по чл. 236, ал. 2 ГПК да изложи мотиви към решението, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда.
ІІ. По приетото наличие на етажна собственост и твърдението на ищцата, че таванският етаж не е отделен и самостоятелен жилищен обект, са поставени въпросите: следва ли съдът да изследва и съпостави в мотивите към решението си равноправно всичките относими събрани по делото доказателства и да обоснове с правните си изводи защо дава или не превес на някое от тях и защо игнорира други; с оглед твърденията на ищеца и събраните във връзка с тях доказателства /в конкретния случай, че няма данни за предприети законови действия по изграждане и преустройство на подпокривното пространство в жилищен обект/ коя от страните трябва да понесе доказателствената тежест.
Във връзка с иска по чл. 33, ал. 2 ЗС и оплакванията, че съдът не е направил разлика между фактическо обособяване в самостоятелен обект на обща част на сграда и задължителните юридически предпоставки, необходими за разпореждането с такава вещ, са поставени и въпросите:
– от кой момент изграденият без строителни книжа обект може да бъде обект на прехвърлителни сделки и на придобиване по давност;
– част от етажната собственост ли е обособено в жилище подпокривно пространство без строителни книжа и удостоверение за търпимост по смисъла на пар. 16 от ЗУТ;
– до момента на издаване на удостоверение за търпимост обектът, който представлява обща част по предназначение в сграда в режим на етажна собственост, може ли да бъде предмет на разпоредителна сделка с трети лица или само между лица, които притежават самостоятелни обекти в сградата;
– идеални части от идеални части в новообразуван имот подчинени ли са на режима на чл. 33, ал. 2 ЗС;
– преустройството и изграждането на отделни обекти в сграда може ли да стане без съгласието на всички етажни собственици и без спазване на законните изисквания за извършване на преустройство.
За да обоснове основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК, жалбоподателката се позовава на Постановление № 1/1953 г. на Пленума на ВС, ТР № 34/1983 г. на ОСГК на ВС, както и на следните решения на ВС и ВКС: решение № 290/1964 г. на ІІ-ро г. о., решение № 752/1988 г. на ІІІ-то г. о., решение № 328/29.11.2011 г. по гр. д. № 1362/2010 г. на ІІ-ро г. о., решение № 399/ 10.05.2010 г. на І-во г. о., решение № 371/14.02.2012 г. по гр. д. № 84/2011 г. на ІІІ-то г. о., решение № 488/02.03.2011 г. по гр. д. № 364/2010 г. на ІІ-ро г. о., решение № 813/08.06.2011 г. по гр. д. № 1929/2009 г. на І-во г. о. Останалите представени съдебни актове не са влезли в сила и съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, не могат да послужат при преценката за допускане на касационно обжалване.
Съгласно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване може да се допусне по материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. В разглеждания случай съдът не се е произнесъл по въпросите, поставени в тази част на изложението, които в обобщен вид се свеждат до начина на обособяването на жилищен обект в подпокривното пространство на сграда и възможността същият да бъде предмет на разпоредителни сделки. Това не е било и необходимо, тъй като данните по делото сочат, че жилището в таванския етаж, според заключението на вещото лице Д., още към момента на договорите за дарения по н. а. № 176 и № 177/1957 г. е самостоятелен жилищен обект. Следователно, било е обособено като такова преди 1963 г., когато с изменението на пар. 38 от Строителните правила и норми от 17.05.1963 г. изрично са предвидени норми за преустройство на жилищните сгради при съдебното им поделяне, така че е могло да бъде годен обект на разпореждане. Определящо е жилищното предназначение и ползване на помещенията така, както са обособени, и съобразно разрешенията в ТР № 96/16.11.1971 г. на ОСГК на ВС, възприети и в задължителната съдебна практика, каквато е цитираното от жалбоподателката решение № 371/14.02.2012 г. по гр. д. № 84/2011 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., по чл. 290 ГПК. Затова поставените въпроси, включително и тези по изграждане и преустройство на подпокривното пространство в жилищен обект и разпределянето на доказателствената тежест, не са определящи за изхода на спора; съответно неприложима към хипотезата, пред която страните са изправени, е останалата съдебна практика, в която са разгледани въпросите за изискванията при преустройство на обща част в самостоятелен обект и узаконяването на незаконно строителство в подпокривното пространство, приключващо с издаване на удостоверение за търпимост на обекта.
Определящо изхода на спора в настоящия случай е наличието на етажна собственост, при която етажните собственици са същевременно и собственици на земята. При такава собственост мястото, върху което е построена сградата, както и незастроената част от мястото, представляват съгласно чл. 38 ЗС общи части на сградата – теренът загубва своята самостоятелност и се превръща в обща част, обслужваща обособените обекти. Общите части при етажната собственост не са самостоятелен обект на права. Те съгласно чл. 38, ал. 3 ЗС не могат да се делят, а това означава, че в тази хипотеза е неприложим и чл. 33, ал. 2 ЗС. Всеки от етажните собственици може да се разпореди в полза на трето лице с правото на собственост върху притежавания от него самостоятелен обект – в случая жилищен етаж, без да иска съгласие от останалите етажни собственици. Идеалните части от дворното място и от другите общи части се прехвърлят заедно с обекта, към който се припадат по разпореждане на закона, като за тяхното прехвърляне също не се изисква съгласието на останалите етажни собственици. В настоящия случай спорът по чл. 33, ал. 2 ЗС е разрешен в съгласие с така формираната съдебна практика.
ІІІ. По иска за собственост върху идеална част от мястото:
Във връзка с твърденията на ищцата, че е собственица на дворното място на основание придобивна давност, е поставен въпросът: задължение ли е на съда да изследва събраните доказателства в тяхната цялост и да извежда изводи от тяхната съвкупна преценка, като преки и косвени такива. Твърди се в изложението, че съдът е изместил твърдения период, в който владелческите действия се явяват част от предмета на спора, неправилно е анализирал периода до 1993 г., който е от придобиването чрез н. а. № 41/1991 г. и впоследствие, поради което показанията на свидетелите за времето от 1957 до 1993 г. са неотносими към предмета на спора. Освен това въззивният съд игнорирал съдебно-агрономическата експертиза, която доказва осъществяване от ищцата на владелчески действия. Жалбоподателката сочи, че този въпрос се явява допълнение към първите два въпроса по т. ІІ от настоящите мотиви.
Поставени са и въпросите:
– следва ли купувач на недвижим имот, придобит от праводателя му по реда на чл. 483 ГПК /отм./ по обстоятелствена проверка, да изследва в ретроспективен план собствеността на имота – предмет на сделката и съсобственикът, който се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, трябва ли да доказва при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо съсобствениците намерението да владее техните идеални части и за себе си и намерението му за своене се предполага на основание чл. 69 ЗС и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт по чл. 79, ал. 1 ЗС – обосновава се противоречие с ТР № 1/06.08.2912 г. на ОСГК на ВКС;
– временното отсъствие от имота прекъсва ли осъществяваните спрямо него владелчески действия, както и тези владелчески действия могат ли да бъдат осъществявани чрез трети лица, допуснати от владелеца в него – сочи се противоречие с решение № 205 от 11.04.2011 г. по гр. д. № 1097/2010 г. на СОС.
Тези въпроси също не са определящи изхода на спора. Собствеността като вещно право предпоставя наличието на отделна, самостоятелна вещ, която съставлява обект на правото. При учредена етажна собственост общите части не са самостоятелни обекти на права. Такива обекти са отделните жилища, а общите части, които съгласно чл. 98 ЗС са принадлежност към главната вещ, са нужни, за да могат тези жилища да се използват. Предвид този характер, общите части не могат да се придобиват по давност. Това означава, че дори да са били налице елементите от фактическия състав на чл. 79 ЗС, позоваването от ищцата на този придобивен способ като осъществен било в лицето на праводателите й или в нейна полза, не може да доведе до целените правни последици – придобиване по давност на 29.70 ид. ч. от 246/527 ид. ч. от дворното място като част от предмета на договора за дарение по н. а. № 176/1957 г., които в резултат на последващите разпореждания са станали собственост на третите лица-помагачи. С оглед изложеното, поставените въпроси не обосновават наличие на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество.
Жалбоподателката се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не е изложила съображения с какво разглеждането на жалбата от касационната инстанция ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото, така както изисква разпоредбата и съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са развити и доводи за нарушение на материалния и процесуалния закони и за необоснованост на фактическите и правни изводи, но те не могат да бъдат предмет на проверка от касационната инстанция на този етап на производството, тъй като съдът не проверява правилността на решението и на фактическите констатации, а предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Съгласно чл. 78, ал. 10, предл. 1 ГПК на третите лица-помагачи не се присъждат разноските, поради което искането им за присъждане на сторените от тях разноски по водене на делото във ВКС, отразени в договор за правна защита и съдействие № 0205420 от 07.02.2013 г., не може да бъде уважено. Неоснователно е и искането на на ответниците по иска, които не са представили доказателства за уговорено и изплатено адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 4815 от 28.06.2012 г. по в. гр. д. № 11542/2010 г. на Софийския градски съд, с което в сила е оставено решението от 29.04.2010 г. по гр. д. № 3879/2008 г. на Софийския районен съд, последното поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № I-42-135 от 29.07.2013 г. по същото дело.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: