4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 809
С., 18.08. 2011 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1580/2010 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от адвокат П. Д. П. като пълномощник на А. С. П., срещу въззивното решение № 433 от 11.10.2010 г. по в. гр. д. № 555/2010 г. на Пазарджишкия окръжен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
Ответницата по касация Д. Т. Д. счита, че касационно обжалване не следва да се допуска, а по същество жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира, че предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице по следните съображения:
С обжалваното решение въззивният съд отменил решение № 772 от 02.07.2008 г. по гр. д. № 272/2007 г. на Пазарджишкия районен съд в частта, с която е прието за установено на основание чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ вр. чл. 19 СК от 1985 г. /отм./ по отношение на ответницата Д. Д., че подробно описани имоти са лична собственост на ищеца А. П. като придобити по време на фактическата раздяла между съпрузите, считано от м. август 2002 г. до прекратяването на брака с развод, и за тези имоти искът е отхвърлен; първоинстанционното решение е оставено в сила в останалата част, с която са отхвърлени иск за признаване на установено, че определени имоти са лична собственост на ищеца като включени в търговското предприятие на [фирма], и иск по чл. 28, ал. 3 СК от 1985 г. /отм./ за определяне на по-голям дял на ищеца А. П. от общото имущество при прекратената поради развод съпружеска имуществена общност.
1. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът на първо място поставя въпроса: “допустимо ли е предявяването /съединяването/ на инцидентен установителен иск за собственост в /с/ производството по чл. 28, ал. 3 СК /стар/, при условие на висящи дела за делба за същите недвижими /по принцип и движими/ вещи”. Поддържаните от касатора предпоставки се свързват с основанията на чл. 280, ал. 1, т.т. 2 и 3ГПК.
Първото основание не е мотивирано от касатора с посочване и представяне на влезли в сила решения, в които е дадено друго разрешение на поставения въпрос. Не може да се счете и, че това изискване е изпълнено с препращането към изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на другата страна, по чиято жалба е образувано предходното касационно производство по гр. д. № 1504/2009 г. на ВКС на РБ, І-во г. о. Тезата, че въпросът, за чието разрешаване е допуснато касационното обжалване по посоченото дело, не е намерил според касатора отговор в отменителното решение /№ 533/10 от 30.06.2010 г./ на Върховния касационен съд, също не дава основание за повторното му поставяне.
Изложението по първия поставен въпрос не може да се свърже и с основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което възниква когато въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, свързан с тълкуването на закона, който, поради противоречивото му прилагане от съдилищата, е от значение за развитието на правото, с цел еднаквото прилагане на закона.
По делото не е спорно, че между страните са налице висящи, спрени на основание чл. 182, ал. 1, б. “г” ГПК /отм./ производства в първата фаза, за делба на движимите и недвижими вещи, предмет и на сега разглежданото дело. При това положение установителният иск за собственост би бил недопустим съгласно трайната съдебна практика, тъй като предметът на този иск е част от предмета на съдебното решение по чл. 282, ал. 1 ГПК /отм./. Допустим е обаче, конститутивният иск за определяне на по-голям дял от общото имущество, придобито по време на брака между бившите съпрузи, тъй като с него се цели установяване на квоти, различни от тези по закон, по която и причина той не може да се разгледа в делбеното производство /т. 3, б. “а” на Постановление № 7/1973 г. на Пленума на ВС/.
Разглежданият случай разкрива тази специфика, че произнасянето по конститутивния иск е обусловено от разрешаването на претенцията на ищеца за лична негова собственост на част от имуществото. Така въведеният предмет на установителния иск за собственост е обуславящ разглеждането /допустимостта/ на конститутивния иск по чл. 28, ал. 3 СК от 1985 г. /отм./, а решението по така съединените искове е основание за възобновяване на производствата по делбените дела и постановяване на решения по тях съобразно изхода на преюдициалния спор.
2. На следващо място касаторът е поставил въпроса дали само занимаването на определено физическо лице със селскостопанска дейност е достатъчен признак, за да бъде отречено качеството му на “търговец”, щом при упражняване на това занимание лицето е образувало предприятие, което по предмет и обем изисква неговите дела да се водят по търговски начин, даже ако дейността му не е посочена в ал. 1 /на чл. 1 ТЗ/, или ако с оглед на упражняваното от него занятие е необходимо да сключва търговски сделки по смисъла на чл. 286 ТЗ.
Като основания за допускане на касационно обжалване се поддържат чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК поради противоречие с ТР № 2/2001 г. на ОСГК на ВКС и р. № 653 от 01.10.2008 г. по гр. д. № 296/2008 г. на ВКС, ТК, II-ро о., и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Установено е по делото, че от 14.09.1999 г. ищецът е регистриран като частен земеделски стопанин и фигурира като тютюнопроизводител в националния регистър на тютюнопроизводителите за периода 1999-2005 г.; регистриран е по Закона за данък върху добавената стойност и съгласно изискванията на този закон, по Закона за счетоводството и Националния счетоводен стандарт, осъществява двустранно счетоводно отчитане, регистриран е като осигурител. С оглед на тези данни ищецът поддържа становище, че в случая е приложима разпоредбата на чл. 1, ал. 3 ТЗ, според която за търговец се смята и всяко лице, образувало предприятие, което по предмет и обем изисква неговите дела да се водят по търговски начин, даже ако дейността му не е посочена в ал. 1. Затова неприложима според касатора е чл. 2, т. 1 ТЗ, на която се е позовал въззивният съд и която установява, че не се смятат за търговци физическите лица, занимаващи се със селскостопанска дейност. Имотите по т.т. 2-9 от исковата молба са придобити със средства от личната му търговска дейност и по своето естество и предназначение са закупени, за да обслужват неговата производствена и търговска дейност в качеството му на търговец. Затова, и с оглед разрешенията в ТР № 2/2001 г., те са негова лична /търговска/ собственост.
ТР № 2 от 27.12.2001 г. по тълк. гр. д. № 2/2001 г. на ОСГК на ВКС разглежда хипотези, при които придобито по време на брака имущество на едноличния търговец не се включва в съпружеската имуществена общност. То е прието при действието на СК от 1985 г. /отм./ – приложим и спрямо възникналите между страните по настоящия спор правоотношения. Съгласно тълкувателния акт вещите, правата върху вещи и влоговете, придобити по време на брака от едноличния търговец в резултат от осъществяваната търговска дейност, не са съпружеска имуществена общност, когато са включени в търговското предприятие. Включеното в търговското предприятие имущество на едноличния търговец, когато той е в брак, е обособено спрямо съпружеската имуществена общност. Така приетото от съдебната практика разрешение е намерило законодателен израз в чл. 22, ал. 3 СК от 2009 г.: лични са вещните права, придобити от съпруг-едноличен търговец, по време на брака за упражняване на търговската му дейност и включени в неговото предприятие.
С оглед изложеното, доколкото не е регистриран като едноличен търговец, в чието предприятие вещите да са включени, претендиращият правото на собственост ищец не може да се позовава на чл. 1, ал. 3 ТЗ като аргумент спорните вещи да бъдат изключени от обхвата на съпружеската имуществена общност съобразно разрешенията, дадени в ТР № 2/2001 г. на ОСГК на ВКС. Не се разкрива необходимост от промяна в установената практика и затова разглеждането на настоящия случай не би допринесло за точното прилагане на закона или за развитието на правото. Основанията по чл. 280, ал. 1, т.т 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. Решение № 653 от 01.10.2008 г. по гр. д. № 296/2008 г. на ВКС, ТК, II-ро о., разглежда приложението на чл. 1, ал. 3 ТЗ при договор за изкупуване на селскостопанска продукция. Настоящият случай е различен-спор за собственост на имущество, придобито по време на брака между бивши съпрузи. Затова касационната жалба не може да бъде допусната за разглеждане по същество на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
След като не попада в приложното поле на ТР № 2/2001 г., спорът е разгледан на плоскостта на правната уредба по СК от 1985 г. /отм./ с оглед въведените от ищеца твърдения. Исковете са отхвърлени, но правилността на решението не е предмет на разглеждане в настоящия етап на касационното производство.
3. Последният поставен въпрос, по който се поддържа противоречие с р. № 634 от 02.10.1987 г. по гр. д. № 387/1987 г. на ВС, І-во г. о., р. № 274 от 11.05.1987 г. по гр. д. № 123/1987 г. на ВС, ІV-то г. о., и р. № 869 от 03.01.2006 г. по гр. д. № 1105/2004 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК съгласно разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/, е: може ли датата на фактическата раздяла между съпрузите, приета в мотивите на бракоразводните решения, да бъде дерогирана в друго производството, по причина, че мотивите не се ползуват със сила на пресъдено нещо, когато тази дата е приета въз основа на изходящ от страната частен документ, за опровергаването на който са разпитвани свидетели без съгласие на страните.
Данните по делото сочат, че бракът между страните е сключен на 01.12.1985 г. и прекратен с влязло в сила съдебно решение от 09.05.2005 г., според което фактическата раздяла е настъпила през месец август 2002 г. Недвижимите имоти, предмет на т.т. 7, 8 и 9 от исковата молба, са придобити през месец ноември и декември 2003 г. Ответницата е поддържала, че моментът на раздялата е 01.04.2004 г.
Въззивният съд, след като обсъдил данните по делото във връзка с доводите на страните, в това число и исковите молби, подадени от ищцата за развод и за привременни мерки, приел, че не може да се направи извод към края на 2003 г. страните да са били фактически разделени, а още по-малко – да се говори за трайност на фактическата раздяла към този момент.
Становището на съда, че мотивите към влязлото в сила решение за прекратяване на брака не се ползуват със сила на пресъдено нещо относно момента на фактическата раздяла, е в съответствие със задължителната съдебна практика, изразена в т. 18 на ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, което е запазило сила и при действието на ГПК от 2007 г. Според нея по отношение на съдържащите се в мотивите констатации относно доказателствените и правнорелевантните факти, които не са обхванати от спорния предмет, не се формира сила на пресъдено нещо. В разглеждания случай предмет на решението по чл. 99 СК от 1985 г. /отм./ е наличието на дълбоко и непоправимо разстройство на брачните отношения като основание за прекратяване на брака с развод. Констатацията в мотивите за фактическата раздяла и нейния начален момент не са елемент от спорния предмет. Затова, при възникналия спор по този въпрос, няма пречка да се събират доказателства, след като изясняването му е от значение за имуществения спор. Въпросите за начина, по който в конкретния случай съдът е процедирал, за това дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, касаят правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответницата по касация не е представила доказателства за сторени разноски в производството пред Върховния касационен съд, които да й бъдат присъдени.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 433 от 11.10.2010 г. по в. гр. д. № 555/2010 г. на Пазарджишкия окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: