3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 283
С., 29.03. 2011 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б., гражданска колегия, I-во отделение, в закрито съдебно заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 1141/2010 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от [фирма][населено място], срещу въззивното решение № 244 от 25.05.2010 г. по в. гр. д. N 288/2010 г. на Плевенския окръжен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
Ответниците по касация Общината[населено място] и Х. П. Х. не са подали писмени отговори.
При проверка по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № 140 от 21.01.2010 г. по гр. д. № 2922/2009 г. на Плевенския районен съд, с което е признато за установено по иск, предявен от Общината[населено място] срещу касатора и Х. П. Х., че [фирма][населено място] не е собственик на недвижим имот, съставляващ апартамент № 23 в[населено място], ж. к. “С.”, подробно идентифициран.
Въззивният съд приел, че правният интерес за ищеца да установи спрямо страните в изпълнителното производство, взискател по което е Х. П. Х., а длъжник – [фирма][населено място], че имуществото, предмет на изпълнението, не принадлежи на длъжника, произтича от твърдението, че предмет на публичната продан е имот, който е актуван за общински. Така предявеният отрицателен установителен иск с правно основание чл. 440 ГПК не се основава на упражнявано от ищеца владение, поради което този въпрос е ирелевантен за спора.
Прието е също, че ищецът е оборил материалноправната легитимация на ответника [фирма], като е доказал, че той е собственик, видно от актовете за държавна и общинска собственост № 3639/19.12.1975 г. и № 34646/07.08.2006 г. и заповедта на Областния управител от 12.07.2006 г. за отписване от актовите книги за държавна собственост на няколко апартамента, включително и на спорния, по съображения, че от съответните дружества са получени писма, че имотите не се водят по баланса им. От акта за държавна собственост не става ясно дали именно спорният апартамент е бил предоставен за ползване на предприятие, чийто правоприемник е търговското дружество, не са представени доказателства за извършени разпоредителни сделки от държавата в полза на праводателите му, съответно на дружеството, или че имотът е включен в капитала му или му се води по баланс. Представеното пред въззивната инстанция извлечение /от сметка 203/ не е прието поради забраната на чл. 266 /ал. 1/ ГПК, но и от него не се установява имотът да се води по баланса на предприятието. Скицата с отбелязване, че имотът е записан като собственост на дружеството, не е доказателство за собственост. Не са представени доказателства за участие в изграждането на обекта, а и финансирането не винаги поражда вещно-правни отношения, защото може да е източник и на облигационни такива. Тъй като не са доказани фактическите предпоставки – имотът да е включен в имуществото на търговското дружество, неприложима в случая е разпоредбата на чл. 2, ал. 4 ЗДС, на която ответникът се позовава.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е посочил, че въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се е позовал на решение № 1114 от 20.01.2009 г. по гр. д. № 4559/2007 г. на I-во г. о. Самият въпрос не е формулиран, а вместо това са изложени съображения, че в тежест на общината е да докаже, че е придобила собствеността на правно основание и оттам – активната легитимация по иска; че въпреки възраженията от страна на дружеството, съдът не е изследвал релевантни за спора обстоятелства и е нарушил материалния закон – чл. 2, ал. 2 ЗОС; че за да се предяви отрицателният установителен иск по чл. 440, ал. 1 ГПК, е необходимо съдът да установи наличието на правен интерес от този вид защита, тъй като законодателят в чл. 435, ал. 5 ГПК е предоставил на третото лице друг вид иск за защита – владелческия; че актът за общинска собственост е официален документ, но не за правото на собственост, а за удостоверените с него обстоятелства.
На следващо място касаторът сочи, че обжалваното решение противоречи на друго решение на Плевенския окръжен съд, представено с изложението – решение № 153 от 31.03.2010 г. по в. гр. д. № 502/2010 г., постановено между същите страни, поради което е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Развити са доводи, че общината не е посочила и съответно установила на какво основание твърди да е придобила и актувала за общински спорния имот, като изводите на съда относно активната процесуална легитимация на ищеца са в противоречие с представеното решение.
На последно място в изложението касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като произнасянето на Върховния касационен съд по иска по чл. 440, ал. 1 ГПК, който е предоставен на трето лице, засегнато от изпълнителното производство, и възможността за защита на засегнато право чрез владелчески иск, ще е от значение за точното прилагане на закона.
При това изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и с оглед данните по делото, настоящият състав на Върховния касационен съд, I-во г. о., намира, че предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице.
Касаторът не е изпълнил първото условие на закона, а именно да формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд и който е от значение за изхода на заявения за разрешаване правен спор. Посочено е, че решението противоречи на практиката на Върховния касационен съд, като е представено влязло в сила съдебно решение. Това обаче не представлява изпълнение на посоченото първо условие за допускане на жалбата до разглеждане. В ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че обжалваното решение не може да бъде допуснато до касационен контрол, без да бъде посочен от касатора определящият изхода на делото въпрос, нито това може да стане като касационният съд изведе правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства. В тълкувателния акт са дадени разяснения и какво се разбира под определящ изхода на делото правен въпрос, които не са съобразени при изготвяне на изложението. Същевременно е прието, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – т. 1 на посочения тълкувателен акт. Ето защо недопустимо е извършването на съпоставка на обжалваното въззивно решение със съдебната практика, на която касаторът се позовава.
Тези съображения се отнасят и за второто представено от касатора решение, още повече, че то не се включва в обхвата на понятието “съдебна практика” според разясненията в т. 3 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е влязло в сила.
Доводите в изложението не са съвместими и с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което има предвид не неправилното решаване на даден конкретен правен спор, а произнасянето по такъв правен въпрос, по който липсва съдебна практика или се налага съществуващата практика да бъде променена – т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС.
В изложението се повтарят някои от оплакванията в касационната жалба, които по своята същност са за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но правилността на решението не е предмет на проверката в производството по допускане на касационното обжалване. По такива оплаквания Върховният касационен съд би се произнесъл по реда на чл. 290 ГПК, но само ако е налице поне една от алтернативно предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване. В случая такава предпоставка липсва.
Оплакването във връзка с липсата на правен интерес насочва към недопустимост на въззивното решение, но тъй като данните по делото не сочат на такава вероятност, то и не следва да се допуска до касационен контрол. Налице е хипотезата на чл. 440, ал. 1 ГПК – както е приел и въззивният съд, тъй като общината претендира имотът, който е възложен на трето за спора лице с постановление от 11.05.2009 г. на частен съдебен изпълнител Ив. К. по образувано от взискателя Хр. Х. изпълнително дело, да не принадлежи на длъжника – сега касатор, по съображения, че е общински.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 244 от 25.05.2010 г. по в. гр. д. N 288/2010 г. на Плевенския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: