4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 368
С.,19.04. 2011 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б., гражданска колегия, I-во отделение, в закрито съдебно заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 1333/2010 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 180 от 14.04.2010 г. по в. гр. д. № 904/2008 г. на П. окръжен съд е обезсилено решението от 02.03.2005 г. по гр. д. № 1860/2000 г. на П. районен съд, с което на основание чл. 32, ал. 2 ЗС е разпределено ползуването на дворно място, съставляващо УПИ XVIII-1229 от кв. 211А по плана на[населено място], както и на избата и тавана на находящата се в него триетажна жилищна сграда, и производството е прекратено поради недопустимост на исковете.
Срещу въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК са подадени касационни жалби от: 1. К. А. М., който относно предпоставките за допускане на касационно обжалване поддържа основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК, и 2. А. Н. М., който поддържа основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК.
От ответниците по касация Г. А. М. изразява съгласие с обжалваното решение, А. Т. П., В. Т. П., Н. П., С. Т. П. и С. Н. М. не са взели становища.
При проверка по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
За да обезсили първоинстанционното решение, постановено по реда на спорната администрация по управлението на съсобствени вещи, въззивният съд приел, че общият размер на правата на Г. Ат. М. в дворното място възлизат на 364 500/435 500 ид. ч., което е повече от половината от имота /над 80% в процентно изражение/. При определянето им съдът взел предвид извършеното в негова полза разпореждане с н. а. № 30/1987 г., с което придобил собствеността върху имот пл. № 1129, включен тогава в съсобствения по регулация парцел Х-1227,1229 от кв. 212 по плана на[населено място], идентичен с парцел XVIII-1229 от кв. 211А – предмет на иска по чл. 32, ал. 2 ЗС; наследствено правоприемство от А. и С. Маджарови – първоначални собственици на имоти пл. № 1227 и № 1229, както и саморъчно завещание от С. М. в негова полза, което съдът приел за написано и подписано от завещателката и отговарящо на всички императивни изисквания на закона, за да породи своето правно действие.
При това положение съдът приел, че може да се образува мнозинство по смисъла на чл. 32, ал. 2 ЗС и имотът да се управлява, съответно – ползуването му да се разпределя по решение на собственика, притежаващ повече от половината от дяловете в него. Липсват твърдения, както и доказателства, за взето решение, което да е вредно за общата вещ. Притежаващият повече от половината от дяловете в съсобствеността е в позицията на ответник по иска и изрично е заявил, че не желае съдебна намеса за решаване на спора за реалното ползуване, така че не е налице невъзможност за извънсъдебно решаване на въпроса, което да направи иска допустим.
По иска за разпределение ползуването на избата и тавана като общи части на триетажната сграда, притежавана в режим на етажна собственост първоначално от С. М. като собственица на първия етаж, починала в хода на делото и заместена от процесуалните си правоприемници – останалите страни по делото, К. Ат. М. -собственик на втория етаж, и Г. Ат. М. – собственик на третия етаж, съдът приел, че въпросът следва да се реши от общото събрание на етажните собственици на основание чл. 42 вр. чл. 44 ЗС, към които препраща ПУРНЕС, както и влезлият в сила след образуване на делото Закон за управление на етажната собственост. Не е налице хипотеза, при която по изключение съдебната намеса ще е допустима, когато не може да бъде формирано мнозинство. С оглед универсалното завещателно разпореждане, Г. Ат. М. е собственик на първия и третия етажи, т. е. притежава мнозинство от дяловете в общите части и възразява против съдебната администрация за разрешаване на въпроса за ползуването им.
I. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът К. Ат. М. поставя въпроса за допустимостта на иск за разпределяне на реалното ползуване от съсобственик с миноритарен дял в съсобствеността, като разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Доколкото касаторът се позовава на решения на отделни състави – р. № 1410 от 12.07.1995 г. по гр. д. № 1603/1994 г. и р. № 1031 от 01.10.2008 г. по гр. д. № 4106/2007 г., двете на IV-то г. о., поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице. Съгласно разясненията в т. 2 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, то изисква противоречие на обжалваното решение със задължителна съдебна практика, каквато представените решения не съставляват.
Не са налице и предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. В посочените от касатора решения исковете по чл. 32, ал. 2 ЗС са приети за допустими, тъй като не е било възможно да се формира мнозинство относно ползването на общата вещ. В първия случай искът е предявен от мнозинството на съсобствениците, притежаващи 5/6 ид. ч. от общата вещ, което е прието като указание за невъзможност за извънсъдебно уреждане на спора. Във втория случай от мотивите не става ясно при наличие на какви предпоставки искането е счетено за допустимо, но съдът е приел за допустимо и желателно определянето със съдебно решение да става във всички случаи, когато е невъзможно формирането на общо решение относно начина на служене с вещта.
Жалбоподателят мотивира невъзможността да се вземе с мнозинство решение за разпределяне на реалното ползуване с наличието на спорове между страните, включително и относно правата им на собственост и законността на сградите в имота. Посочените два въпроса не са предмет на разглеждане в производството по чл. 32, ал. 2 ЗС. Макар в него съдът да взима отношение по дяловете на страните в съсобствеността, решението, като постановено по реда на спорната съдебна администрация на граждански правоотношения, не разрешава този спор със сила на пресъдено нещо. Законността на сградите също не е част от релевантните обстоятелства, тъй като постройките се съобразяват такива, каквито са, без оглед съответствието им с изискванията на строителните правила и норми.
Следващият въпрос е: дали саморъчно завещание, което не е предадено на някого за съхранение и е открито случайно сред вещи на починалия, може да се приеме за валидно завещателно разпореждане. Касаторът сочи, че по този въпрос липсва съдебна практика, а и в теорията не е развит убедително, поради което е необходимо създаването на такава, с цел да се даде насока за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Според разясненията на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. В разглеждания случай такъв принципен въпрос, относим към тълкуването на конкретна правна норма и повдеждането на доказаните по делото факти към нея, не се поставя. Законът за наследството не съдържа правна норма, която да поставя като изискване за валидност съставеното от завещателя саморъчно завещание да бъде предадено за съхранение. За да мотивира извод в поддържания от него смисъл, касаторът се позовава в касационната жалба на разпоредбата на чл. 27, ал. 1 ЗН, установяваща, че лицето, в което се намира едно саморъчно завещание, трябва веднага след като узнае за смъртта на завещателя, да иска обявяването му от нотариуса. Посочената разпоредба, съдържаща процедура по обявяването на саморъчно завещание, не може да се тълкува в смисъла, предложен от касатора, защото според правната теория тя е създадена с оглед да не останат укрити някои завещания. Разпоредбата на чл. 25, ал. 2, изр. 1 ЗН установява, че саморъчното завещание може да бъде предадено за пазене на нотариуса. Тя съдържа само възможност, но не и задължение за завещателя да предаде съставеното от него завещание за съхранение било от нотариус, било от друго лице. Наред с това следва да се посочи, че след като предаването на завещанието за пазене не се отнася до формата на акта, то и непредаването му не е свързано с правните последици, предвидени в чл. 42, б. “б” ЗН, и само по себе си не води до нищожност на разпореждането. В този смисъл поставеният от касатора въпрос не е определящ изхода на спора и следователно не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
На последно място касаторът К. М. иска по пътя на тълкуването да бъде отстранено съществуващо според него противоречие в ГПК /от 2007 г./, като се приеме, че в случаите на необоснованост на въззивното решение, каквото е сега обжалваното, разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК не следва да се прилага. По това твърдение следва да се посочи, че то по същността си е оплакване за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. По такива оплаквания, включително и когато се твърди необоснованост на обжалвания съдебен акт, Върховният касационен съд би се произнесъл по реда на чл. 290 ГПК, но само ако е налице поне една от алтернативно предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване. В случая такава предпоставка липсва.
II. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът А. Н. М. поставя въпросите: 1. кои са материалноправните предпоставки съгласно разпоредбата на чл. 32, ал. 2 ЗС, които предпоставят съдебната администрация относно ползуването на съсобствен имот, респективно обуславят допустимостта на иска по чл. 32, ал. 2 ЗС, и 2. допустим ли е иск за разпределяне реалното ползуване на съсобствен имот, когато един от съсобствениците притежава повече от половината от дяловете в съсобствеността, от страна на съсобственик с дял, по-малък от половината от дяловете.
На поставените въпроси, които по съдържание са идентични с първия поставен от касатора К. М., вече беше отговорено. Както се посочи, представените решения на отделни състави на Върховния съд и на Върховния касационен съд не се обхващат от основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК касаторът е представил същите решения, които вече бяха обсъдени. Определение № 22 от 23.01.2009 г. по ч. гр. д. № 2007/2008 г. на II-ро г. о. на ВКС по чл. 274, ал. 3 вр. чл. 280, ал. 1 и чл. 288 ГПК, на което касаторът се позовава, за да обоснове допустимост на иска при липса на решение на мнозинството, е постановено при различна от настоящата фактическа обстановка. Видно от съдебния акт, по обстоятелството, че липсва решение на мнозинството от съсобствениците по чл. 32, ал. 1 ЗС, между страните по делото не е съществувал спор, а наред с това ответниците, притежаващи повече от половината от имота, изрично са поискали да се допусне съдебната намеса по чл. 32, ал. 2, което е достатъчно указание, че липсва възможност за постигане на извънсъдебно споразумение и следва да се приеме, че спорната съдебна администрация е допустима. В разглеждания случай искът е предявен от съсобственик, който има дял, по-малък от половината, а и няма данни за невъзможност да се приеме решение на мнозинството.
Доводът за извършено в хода на делото възлагане на третия жилищен етаж на лице, извън страните по делото, не е свързан с допустимостта на обжалваното решение, за която съдът има служебното задължение да следи – т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно чл. 121, ал. 1 ГПК /отм./, съответно чл. 226, ал. 1 ГПК /от 2007 г./ ако в течение на производството спорното право бъде прехвърлено върху другиго, делото следва своя ход между първоначалните страни. Затова и не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо, което да налага допускането му до касационен контрол с цел извършване на преценка за допустимостта.
В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, водим от което Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 180 от 14.04.2010 г. по в. гр. д. № 904/2008 г. на П. окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: