ОПРЕДЕЛЕНИЕ
N 313
София, 02. 07. 2013 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова ч. гр. д. N 2441/2013 година, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
С определение от 23.03.2012 г. по гр. д. № 15935/2002 г. Софийският районен съд оставил без уважение исканията на Л. П. Р. и И. Ч. Р. за обезсилване на изпълнителни листове, издадени в делбено производство.
С определение от 20.11.2012 г. по ч. гр. д. № 9582/2012 г. на Софийския градски съд това определение е оставено в сила.
Срещу въззивното определение в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК са подадени частни касационни жалби от молителите, като и двамата поддържат основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., като обсъди данните по делото, намира следното:
С молби от 08.02.2012 г., 10.02.2012 г. и 02.03.2012 г. И. Ч. Р. е поискал обезсилване на изпълнителните листове, издадени въз основа на влезли в сила решения по извършване на делбата от 30.06.2003 г. по гр. д. № 15935/2002 г. на Софийския районен съд и решение от 06.08.2009 г. по гр. д. № 5279/2003 г. на Софийския градски съд, с които е осъден да заплати държавна такса в размер на 1 118.64 и 751.35 лева.
С молба от 19.03.2012 г. Л. П. Р. е поискала обезсилване на: 1. изпълнителен лист от 17.10.2005 г., издаден въз основа на решение от 05.05.2000 г. по гр. д. № 6575/1999 г. на Софийския районен съд, в полза на И. Ч. Р., за сумата 120 лева – месечно обезщетение за ползването на допуснат до делба апартамент, и за сумата 13.33 лева – месечно обезщетение за ползването на допуснат до делба гараж, за времето от 07.07.2000 г. до окончателното извършване на делбата, на основание чл. 282, ал. 2 ГПК /отм./, и 2. изпълнителен лист от 07.10.2002 г., издаден въз основа на решение от 02.03.2001 г. по същото дело, в полза на И. П. Р., за сумата 1 107.09 лева – обезщетение за ползването на апартамент и за сумата 122.98 лева – обезщетение за ползването на гараж, за периода от 28.09.1999 г. до 07.07.2000, на основание чл. 31, ал. 2 ЗС.
Молителите се позовават на влязло в сила на 22.06.2009 г. решение от 10.05.2009 г. по гр. д. № 8714/2008 г. на Софийския районен съд, с което на основание чл. 75, ал. 2 ЗНсл за нищожна е обявена извършената между И. Р. и Л. Р. делба, както и решенията от 05.05.2000 г. и от 02.03.2001 г. по гр. д. № 6575/1999 г. на Софийския районен съд и решението от 30.06.2003 г. по гр. д. № 15935/2002 г. на Софийския районен съд.
Въззивният съд приел, че основанията за прекратяване на изпълнителното производство – чл. 330, ал. 1 ГПК /отм./, се състоят в първоначална липса или последващо отпадане на някое от условията за допустимост на изпълнителното производство, така че, ако е налице някое от тях, прекратяването на изпълнителното производство настъпва по силата на закона и няма нужда длъжникът да иска обезсилване на издаден изпълнителен лист.
Като разгледал хипотезата на чл. 330, ал. 1, б. „в” ГПК /отм./, предвиждаща обезсилване на изпълнителен лист, въззивният съд посочил, че тя е различна от хипотезата по чл. 330, ал. 1, б. „г” ГПК /отм./, когато длъжникът може да иска прекратяване на изпълнителното производство, ако с влязъл в сила съдебен акт бъде отменен актът, въз основа на който е издаден изпълнителният лист или този акт бъде признат за подправен. Когато изпълнителният лист е издаден въз основа на влязло в сила решение, доводите за несъществуването на изпълняемото право могат да се основат само на влязъл в сила съдебен акт, постановен по реда на чл. 231 и чл. 233, ал. 2 ГПК /отм./, по чл. 209, ал. 3 ГПК /отм./ или чл. 97, ал. 3 ГПК /отм./, с който този акт бъде отменен, прогласен за нищожен или за подправен. Макар с влязлото в сила решение по чл. 75, ал. 2 ЗНСл да е обявена нищожността и на решенията по допускане и извършване на делбата на недвижими имоти, това произнасяне няма характера на такова по чл. 209, ал. 3 ГПК /отм./. Това е така, защото нищожно по смисъла на посочената разпоредба е само това решение, което не отговаря на основните процесуални изисквания за валидност: постановено е от незаконен състав, извън пределите на правораздавателната власт на съда, не е изготвено в писмена форма и не е подписано, неразбираемо е дори чрез тълкуване. Ето защо хипотезата, при която делбата е нищожна на основание чл. 75, ал. 2 ЗНСл, не води до нищожност на постановените съдебни актове по допускане и извършване на делбата.
Оттук въззивният съд заключил, че исканията за обезсилване на изпълнителните листове, издадени въз основа на влезли в сила решения по делбеното дело, правилно са оставени без уважение.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката Л. П. Р. е поставила въпроса: влязлото в сила съдебно решение, с което е уважен иск с правно основание чл. 75, ал. 2 ЗНсл, води ли до нищожност на постановените съдебни актове по допускане и извършване на делбата. Счита, че въпросът е от значение за развитието на правото, тъй като разпоредбите на законите /чл. 75, ал. 2 ЗНсл, чл. 209, ал. 3 ГПК – отм./ са неясни и в известен смисъл противоречиви и е необходимо създаване на константна практика по прилагането им.
Жалбоподателят И. Ч. Р. в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставил въпроса: дължими ли са определените държавни такси по извършването на делбата тогава, когато с влязло в сила решение на основание чл. 75, ал. 2 ЗНсл делбата и постановените по делбеното дело решения за допускане и извършване на делбата са прогласени за нищожни.
Излага съображения, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, предвид настъпилите изменения в обществено-икономическите условия, тъй като след 2003 г. екстремно са повишени цените, а оттам – и пазарните оценки при делбите на недвижимите имоти. В резултат държавните такси при делба на обичайното наследствено имущество на едно средно софийско семейство са непосилни и разоряващи, съпоставени със средните заплати и пенсии. От друга страна като последица от застаряването на нацията все по-често съделителите са пенсионери и инвалиди като жалбоподателя Р.. На фона на така очертаните изменения необходимо е да се обсъди не е ли несправедливо и необосновано да се изисква заплащането на държавни такси по делба, която се е оказала нищожна, т. е. нестанала, неизвършена. Имуществото не е поделено, предстоящо и наложително е извършването на нова делба с нови разноски. Необходимо е за подобни хипотези да се изведе и даде съответното най-сполучливо разрешение по прилагането на закона, съобразено с новонастъпилите обществени условия.
Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения от жалбоподателката Л. П. Р. въпрос. Установените в чл. 75, ал. 2 ЗНсл и в чл. 209, ал. 3 ГПК /отм./ правила са ясни и приложени от въззивния съд с точното им съдържание, разкрито в трайната и последователна съдебна практика, както и в правната теория. Съгласно чл. 75, ал. 2 ЗНсл когато делбата е извършена без участието на някой от сънаследниците, тя е изцяло нищожна. Безспорно правно положение е, че нищожната делба не води до нищожност и на съдебното решение. То е валидно като съдебен акт, но не съставлява пресъдено нещо за неучаствалия, поради което всеки претендиращ да е участник в съсобствеността може да се позове на нищожността на делбата и да предяви нов иск за делба. За разлика от това правно положение, за нищожност на съдебното решение се говори в случаите, когато самото то е засегнато от пороци от типа на посочените в обжалваното въззивно определение, които го правят негодно да породи присъщите на съдебния акт правни последици. Нищожността на едно решение може да бъде обявена по повод на обжалване, може да се предяви инцидентно при позоваване на правни последици на такова решение, както и с иск – чл. 209, ал. 3 ГПК /отм./, чл. 270, ал. 2 ГПК /от 2007 г./.
Следователно, посочените разпоредби са пълни, ясни и непротиворечиви, съдебната практика по приложението им е трайна и безпротиворечива и постановеното от въззивния съд определение съответства на тази съдебна практика. Ето защо разглеждането на поставения от жалбоподателката въпрос не би допринесло за отстраняване на непълнота или неяснота на правната уредба, за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството или обществените условия.
Поставеният от жалбоподателя И. Ч. Р. въпрос не е от значение за изхода на делото, поради което и не се установява наличие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по подадената от него частна касационна жалба. Това е така, защото дължимите от този жалбоподател държавни такси са присъдени освен с решението от 30.06.2003 г. по гр. д. № 15935/2002 г. на Софийския районен съд, още и с влезлия в сила съдебен акт по гр. д. № 5279/2003 г. на Софийския градски съд. Това е решението от 06.08.2009 г., касационната жалба срещу което не е допусната за разглеждане по същество с определение № 860 от 09.08.2010 г. по гр. д. № 334/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о.
Дори да се приеме, че е налице общата предпоставка за допускане на частната касационна жалба за разглеждане по същество, то не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поставеният от жалбоподателя въпрос е част от въпроса кога внесена от страна държавна такса подлежи на връщане. По него е налице съдебна практика – определение № 126 от 15.03.2013 г. по ч. гр. д. № 1193/2013 г. на ВКС, II-ро г. о., постановено в производство по чл. 274, ал. 3 ГПК, като е дадено тълкуване на чл. 4б от Закона за държавните такси /ЗДТ/, според който недължимо платени такси се връщат по искане на заинтересованата страна. Прието е, че такива са само таксите, по които исково или охранително производство не е било образувано или таксите са били събрани, въпреки че ищецът е бил освободен от заплащането им, както и надвнесените такси. Само в тези хипотези таксите следва да се приемат като недължимо платени, т. е. платени без да е налице основание за това по смисъла на чл. 3 ЗДТ.
Основанието за внасянето на държавната такса е отправяне на искане до съдилищата за защита на лични или имуществени права чрез провеждане на съдебно производство. За разлика от останалите съдебни производства, при които държавната такса се заплаща при предявяването на иск чрез подаване на искова молба до съда, по делата за делба държавната такса се събира с оглед стойността на дяловете на съделителите, т. е. с акта, с който производството приключва /чл. 8 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК/.
В разглеждания случай по иск на жалбоподателя И. Ч. Р. е било образувано и проведено производство за съдебна делба на недвижими имоти, която впоследствие е била прогласена за нищожна на основание чл. 75, ал. 2 ЗНсл., като не се твърди, нито се установява ищецът по това дело /сега жалбоподател/ да е бил освободен от държавна такса или да се касае за надвнесена такса. Обявяването на делбата за нищожна по иск с правно основание чл. 75, ал. 2 ЗНсл не води до извод за недължимо платена държавна такса за делбеното производство, както и записването в диспозитива на съдебния акт по иска с посоченото правно основание, че за нищожни са обявени и решения по допускането и извършването на делбата, не прави същите нищожни съдебни актове по смисъла на чл. 209, ал. 3 ГПК /отм./, сега чл. 270, ал. 2 ГПК, щом като не е установено да са били налице пороци на съдебния акт от гледна точка на изискванията за валидност.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определението от 20.11.2012 г. по ч. гр. д. № 9582/2012 г. на Софийския градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: