4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 659
София, 20.12.2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 5614/2013 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № ІІІ-60 от 17.05.2013 г. по гр. д. № 330/2013 г. на Бургаския окръжен съд е потвърдено решение № 194 от 10.12.2012 г. по гр. д. № 30/2012 г. на Айтоския районен съд, с което е прието за установено по отношение на М. М. М. и С. Ю. М. и [фирма] чрез „А. Б. – клон България”, че В. Г. Г. е собственик на първия жилищен етаж от 181 кв. м., състоящ се от дневна, стая за занимания, три спални, кухня, мокро помещение, баня, тоалетна и коридор, изграден в построената в западната част на УПИ VІ-220 от кв. 21 по плана на [населено място] триетажна масивна жилищна сграда, и ответниците са осъдени да заплатят на ищеца разноски в размер на 2 335.99 лева.
Срещу въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК е подадена касационна жалба от ответника [фирма], който иска то да бъде отменено като неправилно. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване поддържа основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
Ответниците М. М. М. и С. Ю. М., както и ищецът В. Г. Г. считат, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
С обжалваното решение е прието, че въпреки пропуска на ищеца В. Г. да предяви иск по чл. 440 ГПК, положителният установителен иск за собственост е допустим, в който смисъл има произнасяне по ч. гр. д. № 546/2012 г. на Бургаския окръжен съд; че искът е допустим и с оглед твърдението на ищеца /доказано в хода на делото/, че живее в спорния обект. Прието е, че ответниците М., след няколко прехвърлителни сделки, се снабдили с документ за собственост на цялата сграда, като същевременно учредили в полза на ответната банка /сега касатор/ ипотека върху имота за обезпечаване на вземането й по кредит за закупуване на имота. При това положение за ищеца е налице правен интерес от установяване на правото му спрямо всеки, който го оспорва, включително и спрямо ответниците М. като последни приобретатели на имота, както и спрямо банката, която предприела принудително изпълнение по изп. д. № 290/2011 г. на ЧСИ И. Б.. Съдът приел, че след учредяване в негова полза, в надлежната форма и вписване на заявлението по чл. 56, ал. 2 З. /отм./, ищецът, въз основа на одобрен архитектурен проект и в предвидения обем, реализирал в двугодишния срок от издаване на разрешението за строеж /т. е. и в петгодишния срок по чл. 67 ЗС/ правото на строеж, при което същото се трансформирало в право на собственост, като ответниците М. не са въвели възражение за придобиване на имота по давност, а са признали иска.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е посочено, че неправилно са приложени както материалният, така и процесуалният закони; че съдът е формирал неправилни правни изводи поради неправилно възприемане на фактите по делото, при нарушение на съдопроизводствените правила; по-нататък в изложението касаторът излага доводи, че съдът не е взел предвид всички доказателства, нито ги е обсъдил поотделно и в съвкупност, част от тях не са разгледани, пренебрегнати са доказателства с голямо значение за правния спор; при положение, че е учредено в полза на две лица, съдът не е изследвал кой е осъществил правото на строеж, което да се трансформира в право на собственост; че правото е признато на лице, което не притежава титул за собственост, а според доказателствата по делото собственик на спорния обект е Ю. Г., който заедно със съпругата си и необезпокояван от другия носител на правото на строеж го продал на А. М., а последният го продал на ответниците М.; предвид данните по делото, че Ю. Г. – един от учредителите на правото на строеж, е син на ищеца, касаторът сочи, че съдът е постановил акт по симулативен процес, който засяга правната сфера на банката, надлежно предоставила кредит на собствениците, притежаващи всички необходими доказателства за правата си, че процесуалната симулация е самостоятелен проблем, който е съществен за разрешаването на правния спор. Макар в изложението да е записано, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с трайната практика на ВКС по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, такива не са формулирани, а са изложени подробни съображения по фактическата и правна страна на заявения за разрешаване спор и защо касаторът счита обжалваното решение за неправилно.
При това изложение Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Касаторът не е изпълнил първото условие на закона, а именно да формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд и който е от значение за изхода на заявения за разрешаване правен спор. В ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че обжалваното решение не може да бъде допуснато до касационен контрол, без да бъде посочен от касатора определящият изхода на делото въпрос, нито това може да стане като касационният съд изведе правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства. Наред с това в тълкувателния акт са дадени разяснения какво се разбира под определящ изхода на делото правен въпрос, които не са съобразени при изготвяне на изложението. Същевременно е прието, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – т. 1 на тълкувателния акт.
В разглеждания случай в изложението се повтарят голяма част от оплакванията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения на материалния и процесуалния закони и за необоснованост на съдебния акт. Те съставляват касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но правилността на решението не е предмет на проверката по допускане на касационното обжалване. Посочването, че решението противоречи на практиката на Върховния касационен съд, не е достатъчно, тъй като касаторът не се е позовавал на задължителна такава съгласно разясненията в т. 2 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, нито е представил влезли в сила съдебни решения, на които обжалваното въззивно решение да противоречи – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Доводите в изложението не са съвместими и с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което има предвид не неправилното решаване на даден конкретен правен спор, а произнасянето по такъв правен въпрос, по който липсва съдебна практика или се налага съществуващата практика да бъде променена – т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № ІІІ-60 от 17.05.2013 г. по гр. д. № 330/2013 г. на Бургаския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: