5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 86
София, 17.02.2016 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-Во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 4993/2015 година, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Подадена е касационна жалба вх. № 67202/26.05.2015 г. от адвокат Я. В. Г. като страна и процесуален представител на Ц. Н. В., срещу решение № 2322 от 07.04.2015 г. по в. гр. д. № 13576/2013 г. на Софийския градски съд, с което е уважен предявеният срещу касаторите иск по чл. 108 ЗС за ревандикация на урегулиран поземлен имот VIIa-823 от кв. 21 по плана на [населено място], м. „В. з. Киноцентъра – I-ва част“, целият с площ от 725 кв. м., а насрещният иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен от касаторите срещу първоначалните ищци за установяване правото им собственост върху същия имот, е отхвърлен.
Обжалваното решение е постановено при условията на чл. 294, ал. 1 ГПК, след като с решение № 233 от 03.10.2013 г. по гр. д. № 1803/2013 г. на ВКС, I-во г. о., са дадени задължителни за въззивния съд указания по приложението на чл. 266 ГПК и чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ.
Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК /в приложимата редакция по ДВ, бр. 100/ 2010 г./, съдебен акт.
От ответниците по жалбата не е постъпил писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Първоинстанционното производство по гр. д. № 18738/2008 г. на Софийския районен съд е образувано по иск с правно основание чл. 108 ЗС от наследниците на Я. Н. А. срещу Я. В. Г. и Ц. Н. В., основан реституция по ЗСПЗЗ на 507 кв. м. от имота с решение № 8567 от 08.07.2002 г. на поземлената комисия, и на договор за продажба от 14.04.2005 г., сключен със Столична община, за 205 кв. м. частна общинска собственост, с последваща доброволна делба от 21.07.2006 г.
В отговора на исковата молба ответниците са възразили, че те са собственици на имота на основание изтекла в тяхна полза обща придобивна давност, на което и основание правомерно осъществяват фактическата власт. Възразили са срещу валидността и материалната законосъобразност на решението на поземлената комисия с наведени твърдения за незавършена процедура по чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ, както и че наследодателят на ищците не е бил собственик към момента на внасяне на имота в ТКЗС. Отделно, в срока за отговор, са предявили насрещен положителен установителен иск за собственост, основан на десетгодишна придобивна давност.
За да отмени първоинстанционното решение и вместо него да уважи първоначалния иск, съответно – да отхвърли насрещния иск, въззивният съд изходил от положението, че при ревандикация ищците доказват, пълно и главно, на първо място своята материалноправна легитимация /фактите, на които основават правото си на собственост/, и ако не успеят да сторят това, изследването на останалите предпоставки за уважаване на иска е безпредметно. Съдът приел, че решението на поземлената комисия, легитимиращо ищците за собственици на част от имота, е от категорията конститутивни решения по чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ, възстановяващи правото на собственост върху земеделска земя и съствляващо годен титул за собственост по смисъла на чл. 77 ЗС. По възраженията на ответниците по ревандикация съдът приел, че имотът е индивидуализиран по белезите си в регулационния план и удостоверението и скицата по чл. 13, ал. 5 и 6 ППЗСПЗЗ, с което процедурата по чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ се счита за завършена и не е необходимо да се издава нова към решението на органа по поземлената собственост – извод, подкрепен с практика на ВКС по чл. 290 ГПК. Възражението за материална незаконосъобразност на решението е прието за недопустимо и неподлежащо на разглеждане, тъй като ответниците не заявяват свои противопоставими права, препятстващи реституцията – такива към момента на колективизацията /хипотеза на чл. 14, ал. 4 ЗСППЗЗ/, или след този момент, напротив – признават, че учреденото им от държавата през 1986 г. право на строеж не е реализирано.
На база на събраните доказателства е формиран извод, че към момента на колективизацията през м. февруари 1958 г. имотът не е бил в регулация и е внесен в ТКЗС като земеделска земя, така че са налице предпоставките за приложение на ЗСПЗЗ като реституционен закон. За закупената от Столичната община част е прието, че придобивната сделка е в изискуемата форма за действителност. Фактът, че ответниците упражняват фактическа власт от 1986 г., е приет за безспорен между страните.
По насрещната претенция за собственост, основана на придобивна давност, градският съд приел, че за частта от имота, придобита чрез реституция по ЗСПЗЗ, ищците, сега касатори, могат да противопоставят давност едва след завършване на процедурата по възстановяване с решението на поземлената комисия от 08.07.2002 г., поради което общият 10-годишен давностен срок /при липса на твърдения и данни владението да е добросъвестно по смисъла на чл. 70 ЗС/ не е изтекъл към датата на предявяване на ревандикационната претенция – 03.07.2008 г. Това разрешение е аргументирано и със задължителна практика на ВКС по приложението на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, че срещу този, който не може да води иск за право, давност за същото не тече. За частта от имота, придобита чрез продажба, е прието, че когато тя е била социалистическа, а след това – държавна, съответно общинска собственост, срокът на упражняваната фактическа власт е ирелевантен до 01.06.1996 г. – датата на влизане в сила на З. и ЗОбС, позволяващи за първи път придобиване по давност на имоти – частна държавна и общинска собственост. След тази дата придобивна давност спрямо общината може да тече, но по силата на пар. 1 на ЗДЗС /Обн., ДВ, бр. 46 от 2006 г., с последващи изменения/, същата е спряна до 31.12.2017 г. Спрямо ищците по ревандикация, които са закупили частта от общината, общата давност тече от датата на продажбата – 14.04.2005 г., но изтеклият до подаване на исковата молба срок не е достатъчен за придобиване на правото на собственост на основание чл. 79, ал. 1 ЗС.
При така установеното от фактическа и правна страна въззивният съд заключил, че фактическата власт върху имота не се упражнява на основание с облигационен или вещноправен характер, противопоставимо на собствениците – ищците по чл. 108 ЗС, както и че насрещният иск е неоснователен, тъй като ищците по него не се легитимират за собственици на твърдяното от тях придобивно основание.
К. искат отмяна на въззивното решение като неправилно поради допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствени правила и на материалния закон. В частност, развиват съображения за излизане на решаващия съд от правомощията му по чл. 269, изр. 2 ГПК да разгледа и реши материалноправния спор единствено съобразно наведените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на решението, за пристрастно и избирателно обсъждане и кредитиране на доказателствата, както и за нарушаване на чл. 236, ал. 2 ГПК поради необсъждане на възраженията и доводите на касаторите като въззиваеми. Като нарушение на материалния закон се сочи изводът на въззивния съд за валидност на решението на поземлената комисия като титул за собственост по ревандикационния иск, тъй като според касаторите е нарушена процедурата по чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ, а и скицата, индивидуализираща имота, е издадена преди самото решение на поземлената комисия. Посочва се и незачитането от въззивния съд на срока на придобивната давност за част от имота, текъл в полза на касаторите спрямо Столичната община до датата на продажбата между нея и първоначалните ищци. Предвид статута на имота като урегулиран към момента на отнемането му, неправилно бил определен приложимият за реституционното производство закон – ЗСПЗЗ вместо ЗВСОНИ.
Във връзка с тези оплаквания в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани четири въпроса.
Въпрос 1 се състои от две части: а/. дали нарушаването на процедурата по чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ, изразяващо се в неиздаване на решение на техническата служба за определяне на застроената част от заявения за възстановяване земеделски имот и на заповед на кмета на общината за одобряването му, влече невалидност /нищожност/ на решението на поземлената комисия като административен акт, като се навежда специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; и б/. следва ли в общия исков процес, когато се упражнява косвен съдебен надзор над влязъл в сила административен акт, съдът да се съобразява с практиката на административните съдилища, в т. ч. на Върховния административен съд.
Изискването на чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ за определяне на застроената част, която не се възстановява на собствениците, съгласно ал. 3 на същата разпоредба се отнася за незастроени имоти или незастроени части от имоти, предвидени за обществени мероприятия и комплексно жилищно, вилно и курортно строителство или попадащи в производствените зони и стопанските дворове на ТКЗС – хипотези по чл. 11, ал. 2, т.т. 2 и 3 ППЗСПЗЗ. В случаите по чл. 11, ал. 2, т. 1 ППЗСПЗЗ – когато се възстановяват права върху имоти или части от имоти в границите на незастроени урегулирани поземлени имоти /парцели/, предназначени за жилищно или вилно строителство, административната процедура по възстановяване на собствеността е завършена, ако имотът е индивидуализиран по белезите си в регулационния план на местността с удостоверението и скицата по чл. 13, ал. 5 и 6 ППЗСПЗЗ. Такъв е и настоящият спор за собственост на урегулиран поземлен имот, върху който в полза на касаторите е било учредено право на строеж за построяване на вилна сграда, останало нереализирано до 01.03.1991 г. В този случай за обособяването на имота като обект на реституцията по ЗСПЗЗ не се налага издаване на решение на техническата служба на общината и одобряването му със заповед на кмета. Тези актове не са част от нормативно определените необходими предпоставки за възстановяване на собствеността, поради което и не обуславят валидността на решението на поземлената комисия като административен акт. С оглед изложеното, първата част на поставения от касаторите първи въпрос изхожда от предпоставка, каквато по делото не е налице, поради което и не обосновава допускане на касационно обжалване.
Втората част на първия въпрос е намерила отговор в т. 3 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, според която понятието „практика на съдилищата“ по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не включва практиката на административните съдилища. В случаите, когато гражданският съд се произнася инцидентно по валидността на административни актове или по тяхната законосъобразност и такъв акт се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му /чл. 17, ал. 2 ГПК/, ако е формирана противоречива практика по въпроси, обуславящи крайния изход на делото, редът за уеднаквяването й е по чл. 124, ал. 2 ЗСВ – чрез приемане на съвместно тълкувателно постановление от общото събрание на съдиите от съответните колегии на Върховния касационен съд и Върховния административен съд.
Въпрос 2 е за разграничителния критерий при преценката за приложимостта на съответния реституционен закон – ЗСПЗЗ или ЗВСОНИ, към имота, за който се твърди, че е реституиран, включително в хипотезата, когато след колективизацията същият е придобит от държавата чрез замяна с ТКЗС. Навежда се специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с решение № 432 от 20.04.2012 г. по гр. д. № 228/2011 г. на ВКС, I-во г. о. Такова противоречие не е налице, защото в решението, постановено по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че разграничителният критерий за приложимостта на един или друг реституционен закон, е статутът на имота към момента на твърдяното неправомерно отнемане. От същата предпоставка е изхождал и въззивният съд в обжалваното решение, като е приел, че е отнета земеделска земя и възстановяването на правата на бившия й собственик е по реда на ЗСПЗЗ. Извършеното впоследствие разпореждане от ТКЗС в полза на държавата чрез замяна не препятства възстановяването на собствеността. В този смисъл е разпоредбата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ и съдебната практика по приложението й, обобщена в т. 2 на ТР № 6/2005 от 10.05.2006 г. по т. гр. д. № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС, а тъй като учреденото в полза на касаторите право на строеж не е реализирано, то и изключението по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, съставляващо пречка за реституция, в случая не е налице.
Въпрос 3 е за зачитането на срока като елемент от фактическия състав на придобивната давност като защитно средство срещу ревандикационна претенция, основана на реституция и на продажба за различни части от имота. Поддържаното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на приетото във въззивното решение с ТР № 10 от 05.12.2012 г. по т. д. № 10/2012 г. на ОСГК на ВКС, не е налице. Тълкувателният акт е по приложението на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, която урежда прекъсването на придобивната давност като срок спрямо имоти, подлежащи на реституция по изрично посочените в нея закони – ЗВСОНИ, ЗСПЗЗ и ЗАВОИ. В разглеждания случай на реституция по ЗСПЗЗ срокът на придобивната давност за възстановената част от имота е изчислен съобразно даденото задължително тълкуване. То, обаче, е неотносимо към хипотезата на придобивна давност, която се противопоставя на право на собственост, придобито не чрез реституция, а чрез продажба, както е в настоящия случай за закупената от общината част от имота, в каквато именно връзка касаторите са формулирали въпроса и са изложили съображенията си по него. Освен това, въззивният съд не е зачел владението до 14.04.2005 г. не поради неправилно приложение на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ – в противоречие с ТР № 10/2010 г. на ОСГК, а предвид режима на придобивната давност, когато предмет на владение са вещи – държавна или общинска собственост.
Въпрос 4 е за съдържанието на мотивите към решението на въззивния съд като инстанция по съществото на спора, като се твърди противоречие с т. 19 на ТР № 1 от 04.01.2001 г. т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 691 от 02.02.2011 г. по гр. д. № 1620/2009 г. на ВКС, I-во г. о., и определение № 755 от 22.07.2009 г. по гр. д. № 47/2009 г. на ВКС, І-во г. о. Този въпрос е изцяло по съществото на жалбата, защото с него се навеждат доводи за пороци в решаващата дейност на въззивния съд. Дали въззивният съд е действал законосъобразно с оглед правомощията си и дали това се е отразило на правилността на решението, е извън предмета на производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК, в което съдът се произнася по предпоставките за допускане на жалбата за разглеждане по същество.
В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, водим от което Върховният касационен съд, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 2322 от 07.04.2015 г. по в. гр. д. № 13576/2013 г. на Софийския градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: