4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 270
София, 26.04.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 518/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от В. Х. К. чрез адв. Я. В., срещу въззивното решение № 5097 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 13786/2014 г. на Софийския градски съд, с искане да бъде отменено като неправилно.
Ответницата по касация Е. Б. М. не е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № І-41-36 от 16.05.2014 г. по гр. д. № 34839/2010 г. на Софийския районен съд, с което е уважен иск по чл. 108 ЗС, предявен срещу жалбоподателката от Е. Б. М..
Имотът, предмет на ревандикацията – УПИ Х-148 от кв. 39 по плана на в. з. „К. дол“, [населено място], находящ се в землището на [населено място], район „П.“, е възстановен със заповед от 25.11.2008 г. на кмета на район „П.” по пар. 4к, ал. 7 вр. пар. 4б, ал. 1, изр. първо от ПЗР на ЗСПЗЗ и чл. 28а, ал. 1 ППЗСПЗЗ въз основа на решение № 699.1/27.12.1996 г. на Поземлената комисия – П. и влязъл в сила план на новообразуваните имоти.
След възстановяване на собствеността Ю. С. Г. – наследница на лицата по чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ, продала имота на ищцата Е. Б. М. с н. а. № 11/2009 г. Страните по тази сделка са били ответници по иск за установяване на правото на собственост върху спорния и сега имот, на основание давност за периода след 22.11.1997 г. до 23.11.2007 г. Ищци са били ответницата по настоящото дело В. К. и съпругът й, последният починал в хода на делото. С влязло в сила на 12.07.2013 г. решение по гр. д. № 28306/2009 г. на Софийския районен съд искът е отхвърлен.
За да уважи иска, първоинстанционният съд приел, че спорът между страните относно правото на собственост на заявеното основание е разрешен с влязлото в сила решение. Тъй като ответницата К. не твърди факти, възникнали след влизане в сила на това решение, то ищцата Б., срещу която е отхвърлен установителният иск за собственост, предявен и от К., е собственик на имота, който се държи от последната без правно основание, като за периода 22.11.1997 г. – 23.11.2007 г. е формирана сила на пресъдено нещо, а за времето до 2010 г. не е налице владение в продължение на 10 години.
Въззивният съд, с оглед оплакванията в жалбата и при приложение на императивните правни норми, относими към спорния предмет, посочил, че предмет на силата на пресъдено нещо е отреченото с решението материално право – чл. 298, ал. 1 ГПК и обективните й предели обхващат само претендираното от В. К. и другата ищца право, като е установено несъществуването на същото. Това не е равнозначно на установяване, че собственик на имота е Е. Б. – ответница по отхвърления иск. Поради това въззивният съд счел за основателни доводите във въззивната жалба, основани на предмета на силата на пресъдено нещо, но намерил първоинстанционното решение за правилно като краен резултат. В тази насока съдът приел, че ищцата Б. е провела пълно и главно доказване и е установила, че е собственица на имота, а възражението за придобивна давност, която може да тече от възстановяването на собствеността със заповед № 64-295/25.11.2008 г., е неоснователно и ответницата няма противопоставимо основание за упражняваната фактическа власт.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 4 ГПК жалбоподателката сочи на първо място, че в противоречие с ТР № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС и решение № 260/14.11.2011 г. по гр. д. № 118/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., въззивният съд е изключил от косвения съдебен контрол твърдението й за липса на влязло в сила решение на поземлената комисия за възстановяване на спорния имот в полза на наследниците на М. С. и С. Й. – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По този въпрос било налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, поради противоречие с решение № І-35-101/24.07.2012 г. по гр. д. № 34838/2010 г. на Софийския районен съд. На второ място твърди противоречие с решението по гр. д. № 118/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., тъй като въззивният съд приел, че до влизането в сила на т. 3 на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ /ДВ, бр. 98/1997 г./ в решението на поземлената комисия не следвало да се отразява, че имотът се намира в терен по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ.
За да обоснове тезата си за липса на решение на поземлената комисия като правопораждащ собствеността факт, жалбоподателката твърди /в касационната жалба/, че в решение № 699.1/27.12.1996 г. спорният имот не е описан нито по площ, нито по местност – м. „Ц.” не е идентична с м. „К. дол”, нито е посочено, че възстановяването е по реда на пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ.
Предмет на спора за собственост е земеделска земя, попадаща в терен по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, при наличието на постановен отказ за изкупуването й от В. К. и съпруга й М. К., претендиращи да са носители на предоставено им право на ползване по реда на ПМС № 76/1977 г. В решението на поземлената комисия за възстановяване, издадено през 1996 г., липсва описание на имота по кадастрален или друг план с граници и съседи, поради което индивидуализацията на имота, а оттам – и възстановяването на собствеността, се свързват със заповедта по пар. 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, издадена на 25.11.2008 г. Становището на въззивния съд в този смисъл не противоречи, а е в съответствие с представената задължителна съдебна практика, а именно решение № 260/14.11.2011 г. по гр. д. № 118/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. Затова неоснователно се поддържа от жалбоподателката, че въззивният съд не се е произнесъл по възражението й, че липсва влязло в сила решение на поземлената комисия, с което спорният имот да е реституиран по реда на ЗСПЗЗ. Не се констатира противоречие и с ТР № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС по въпроса за допустимите възражения на ответник по иск за собственост, основан на земеделска реституция, след като в случая е безспорно, че правото на изкупуване е отречено. Ето защо предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по горните два въпроса не са налице.
Съгласно т. 3 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение, трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. В разглеждания случай няма данни представеното решение№ І-35-101/24.07.2012 г. по гр. д. № 34838/2010 г. на Софийския районен съд да е влязло в сила. Това е достатъчно, за да се приеме, че не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
На следващо място според жалбоподателката въззивният съд погрешно се произнесъл по въпроса, че решението по гр. д. № 28306/2009 г. на Софийския районен съд има сила на пресъдено нещо относно правото на собственост на Е. М. в качеството й на ответница по същото дело. Затова въпросът: дали ответникът по установителен иск за собственост, който е отхвърлен, е признат за собственик, според нея е разрешен в противоречие с т. 18 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и решение № 1670/21.11.2000 г. по гр. д. № 791/2000 г. на ВКС, ІV-то г. о. На последно място, в противоречие с посочените съдебните актове, въззивният съд приел, че мотивите към решението по гр. д. № 28306/2009 г. на Софийския районен съд имат сила на пресъдено нещо по предявения срещу Е. М. установителен иск, и въз основа на това намерил, че за периода от 22.11.1997 г. до 23.11.2007 г. не е текла придобивна давност. Жалбоподателката счита, че необосновано са елиминирани гласните доказателства за осъществявано от нея фактическо владение на имота за периода след 23.11.1997 г., от която дата съгласно чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ придобивната давност започва да тече. Така също към настоящото дело не е приложено гр. д. № 28306/2009 г. с оглед ползването на събраните по него доказателства относно спора за придобивната давност.
Тази част от изложението е основана на превратно представяне на мотивите към обжалваното решение. Въззивният съд не е застъпил тезата, че с отхвърляне на предявения срещу нея установителен иск за собственост Е. Б. е призната за собственица, нито е процедирал в противоречие с т. 18 на посочения тълкувателен акт, тъй като е изложил собствени мотиви по спорния предмет, в рамките на въззивната жалба. Влязлото в сила решение, като единство от мотиви и диспозитив, е зачетено предвид факта, че с него претенцията на В. К. да е собственица по давност /с начало на 10-годишния период от 22.11.1997 г. насетне/, която сега е заявена като правопрекратяващо възражение, е отречена. Следователно, спорният предмет е бил именно този: дали К. е придобила собствеността на поддържаното основание – придобивна давност, и по него съдът се е произнесъл с диспозитива на решението. В решение № 1670/21.11.2000 г. по гр. д. № 791/2000 г. на ВКС, ІV-то г. о., е обсъдена друга хипотеза: принадлежността на правото на собственост е разгледана като факт с обуславящо значение по дело за обезщетение за ползването на имота, но това преюдициално правоотношение не е било претендирано с изрично искане по реда на чл. 118 ГПК /отм./, и по него не е формирана сила на пресъдено нещо. Ето защо не се разкрива сходство в разглежданите случаи като основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Останалите доводи в тази част на изложението съставляват оплаквания по правилността на въззивното решение, които не са предмет на производството по чл. 280, ал. 1 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 5097 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 13786/2014 г. на Софийския градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: