3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 160
София, 17.03. 2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 7638/2013 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от [фирма] [населено място] чрез адвокат С. Ж. М., срещу въззивното решение № 365 от 07.08.2013 г. по гр. д. № 508/2012 г. на Софийския окръжен съд в частите, с които: 1. касаторът е осъден да заплати на А. С. Ч. сумата 3 360 лева – цена на недвижим имот по договор за покупко-продажба, обявен за нищожен с влязло в сила решение, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 25.08.2009 г., до окончателното й изплащане, 2. отхвърлен е предявеният от касатора като частичен иск с правно основание чл. 73, ал. 1 ЗС за разликата над 2 486.87 лева до 17 374.56 лева, представляваща обезщетение за добивите, които ответницата е могла да получи от имота, както и обезщетение за ползите, от които касаторът е бил лишен за периода от 01.10.2004 г. до 22.07.2009 г., и 3. първоинстанционното решение е отменено в частта, с която в тежест на А. Сл. Ч. са възложени разноски за разликата над 948.33 до 3 299.40 лева.
От А. С. Ч. е подаден писмен отговор със становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е частично недопустима. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК /ДВ, бр. 100 от 21.12.2010 г., в сила от същата дата/ не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5 000 лева. Искът с правно основание чл. 34 ЗЗД е с цена 3 360 лева и попада в посоченото изключение, поради което въззивното решение в тази част не подлежи на касационното обжалване.
В останалата част касационната жалба е допустима.
Въззивният съд приел, че предявеният от касатора /ответник по иска по чл. 34 ЗЗД/ насрещен иск е с правно основание чл. 73, ал. 1 ЗС – претенцията е насочена срещу ответницата именно в качеството й на недобросъвестен владелец; ищецът сочи владение на собствения му имот от ответницата и претендира обезщетение за ползването му без правно основание. С решение № 987 от 22.02.2007 г. по т. д. № 558/2006 г. на ВКС, ІІ-ро т. о., в сила е оставено решението по гр. д. № 297/2005 г. на Смолянския окръжен съд, с което договорът от 1998 г. между страните по делото за покупко-продажба на имота, е обявявен за нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като противоречащ на закона. Съдът приел, че с това решение със сила на пресъдено нещо е установено, че купувачът А. Ч. няма правно основание да задържа и владее имота, тъй като не е придобила собствеността върху него, и макар до този момент да е имала качеството на недобросъвестен владелец, след влизане в сила на решението, владението й се е превърнало в държане. Владение е било осъществявано само когато имотът е ползван на основание нищожния договор, а след съдебното констатиране на недействителността се е превърнало в държане. Затова след 22.02.2007 г. и до 28.09.2009 г., когато предала имота на собственика му – ищеца по насрещния иск, от ответницата може да се търси единствено обезщетение за неоснователно ползване с иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Такъв не е предявен и съдът не може да се произнася по него, а предявеният иск с правно основание чл. 73, ал. 1 ЗС е основателен само за периода до 22.02.2007 г. и неоснователен от 22.02.2007 г. до 28.09.2009 г.
Въззивният съд изчислил размера на вземането по чл. 73, ал. 1 ЗС /за периода от 01.10.2004 г. до 22.02.2007 г., през който като недобросъвестен владелец ответницата дължи реално получените добиви и тези, които е могла да получи/, чрез средния пазарен наем, който собственикът би могъл да получава, ако имотът е бил в негово владение. Спорният апартамент е жилище и с оглед на това предназначение във въззивното производство е изготвена допълнителна съдебно-техническа експертиза за определяне на примерен пазарен наем. Заключението е възприето от въззивния съд и искът е уважен за сумата 2 486.87 лева, ведно със законната лихва, а за разликата до 16 836.32 лева е отхвърлен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на първо място е поставен въпросът: допустим ли е иск с правно основание чл. 73, ал. 1 ЗС, предявен от собственика на недвижим имот срещу неговия държател.
Съгласно разясненията в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставения от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос. За да е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за разглеждане на касационната жалба по същество, е необходимо въпросът да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, обективирана в решението. Така, както е формулиран, въпросът не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, защото не е определящ изхода на спора. Определящият въпрос в случая е друг: от кога владението на имота в хипотеза като разглежданата се е превърнало в държане. Дори да се приеме, че този въпрос е поставен /с оглед правомощията по т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС съставът на ВКС да го уточни и конкретизира съобразно обстоятелствената част на изложението/, то не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Това е така, защото въззивният съд е обсъдил най-често срещаната хипотеза – от предявяването на ревандикационен иск, както е разяснено в Постановление № 6/1974 г. на Пленума на Върховния съд, но е посочил, че владението може да бъде смутено и с иск за нищожност на сделката, въз основа на която имотът е придобит. Това становище е подкрепено с позоваване на задължителна съдебна практика по чл. 290 ГПК, като не се констатира необходимост от промяна на тази практика. Не се констатира и противоречие между обжалваното въззивно решение и приетото в Постановление № 1/1979 г. на Пленума на Върховния съд, че искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД се предявява само когато правоимащият няма на разположение друг иск, с който имуществено да изравни неоснователното обогатяване на ответника.
Вторият въпрос, поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, е: допустимо ли е възлагане на допълнителна експертиза от въззивната инстанция в случаите, в които основното заключение е прието от районния съд и не е оспорено от страните. Касаторът сочи, че е недопустимо назначаване на нова експертиза във въззивната инстанция с оглед диспозитивното начало в процеса и разпоредбата на чл. 133 ГПК, а в случая въззивният съд възложил изготвяне на допълнително заключение без да съобрази, че първоначалното е прието от районния съд и не е оспорено от страните, както и че поставените задачи коренно се различават от тези на първоначалната експертиза.
По този въпрос също не може да се допусне касационно обжалване. На първо място касаторът не е обосновал при кое от основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 ГПК въпросът е разрешен, и на второ място – налице е задължителна съдебна практика, на която извършените от въззивния съд процесуални действия съответстват.
Така, с т. 3 на ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че когато доказването на даден релевантен за спора факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила и въззивната жалба съдържа оплакване за това, възниква необходимост от ново установяване на факта пред въззивния съд, а когато това следва да стане чрез експертиза, не е необходимо въззивникът да е поискал такава да бъде назначена и да е определил задачата на вещото лице. С оглед на тези разяснения в тълкувателния акт, на още по-голямо основание следва да се приеме, че когато страната се е позовала на процесуално нарушение на първата инстанция и е направила съответното доказателствено искане, уважаването му зависими единствено от преценката на въззивния съд дали установяването на факта налага назначаване на експертиза с определена задача. Такава е хипотезата, пред която страните са изправени. Във въззивната жалба ответницата по иска по чл. 73, ал. 1 ЗС е поискала допускане на нова експертиза по съображения, че пропуснатите ползи се съизмеряват с размера на наемната цена през исковия период и макар в този смисъл да е била поставената задача, вещото лице е взело предвид други показатели, не е отговорило убедително и приетата техническа експертиза е негодно доказателствено средство. Сезиран с това оплакване, въззивният съд приел, че поради нарушение на процесуалните правила от първоинстанционния съд исканото доказателство не е събрано и по тази причина е допустимо във въззивното производство /определение от 31.07.2012 г. на л.л. 40-41 по гр. д. № 508/2012 г. на Софийския окръжен съд/. С оглед изложеното, като е процедирал по посочения начин, въззивният съд не се е отклонил от задължителната съдебна практика и съответно не е налице основание касационната жалба да бъде допусната за разглеждане по същество.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба, подадена от [фирма] [населено място] СРЕЩУ въззивното решение № 365 от 07.08.2013 г. по гр. д. № 508/2012 г. на Софийския окръжен съд в частта по иска с правно основание чл. 34 ЗЗД.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на същото въззивно решение по останалата част на касационната жалба, подадена от [фирма] [населено място].
Определението в първата част подлежи на обжалване пред друг състав на ВКС на РБ в едноседмичен срок от съобщенията, а във втората част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: