4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1068
С., 14.11.2011 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 224/2011 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по подадена в срока по чл. 283 ГПК касационна жалба от адвокат С. Ил. Л. – пълномощник на В. Д. К., действащ като [фирма], срещу въззивното решение от 04.10.2010 г. по гр. д. N 9100/2009 г. на Софийския градски съд, с което, след частична отмяна на решението от 04.12.2008 г. по гр. д. № 3952/2006 г. на Софийския районен съд, е уважен отрицателен установителен иск по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, като е признато за установено, че касаторът не е собственик на магазин от метална конструкция на бетонова основа към прилежащия терен със застроена площ от около 36 кв. м., състоящ се от търговска зала, санитарен възел и складово помещение, находящ се в УПИ VІІ-2620 от кв. 10 по плана на [населено място],[жк]. В касационната жалба са изложени оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалваното решение – касационни отменителни основания по чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 2 и 3 ГПК.
Ответникът по касация К. Т. Л. счита, че касационно обжалване не следва да се допуска, а по същество жалбата е неоснователна.
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
По делото е установено, че произходът на имота се свързва с реституция по ЗСПЗЗ в полза на наследниците на И. Х. П., починал през 1993 г., както и с няколко разпоредителни сделки, в резултат на които ищецът К. Л. се легитимира към предявяването на иска за собственик на имот пл. № 2620, съставляващ празно дворно място с площ 1067 кв. м., като приобретател по договор за покупко-продажба по н. а. № 149 от 08.06.2006 г., с продавач М. И. П. – една от наследниците по закон на собственика на възстановената земя, и съпруга й Л. В. П..
Представени са договор от 22.01.1994 г. и фактура № 382 от 31.01.1994 г., видно от които Х. Б., действащ като [фирма], закупил от [фирма] павилион от 30 кв. м. с оборудване за продажба на хранителни стоки, както и н. а. № 196 от 20.12.2004 г., с който Б. е признат за собственик на основание давностно владение на магазин с метална конструкция от около 36 кв. м., който с н. а. № 131 от 29.12.2004 г. продал на ответника – сега касатор.
Представени са изходящи от Столична община-район “М.” документи, според които павилионът, за който липсват строителни книжа, е монтиран на бетонова основа с височина 40 см., изграден е от метални платна в комбинация с метални витрини и е покрит с ламаринени плоскости.
Предявени са били искове по чл. 108 и чл. 109 ЗС от М. П. срещу [фирма] и [фирма] за собственост, произхождаща от възстановяване с решение на поземлената комисия, влязло в сила на 07.07.1997 г., и издаден въз основа на него н. а. № 014 от 23.02.1999 г. С решение по гр. д. № 8167/1999 г. Софийският районен съд отхвърлил исковете за ревандикация на имот пл. № 2620 и за премахване на изградените в него незаконни строежи, тъй като приел, че решението, на което ищцата основава правото си на собственост, е нищожно, така че липсват доказателства за наличие на право на собственост върху спорния имот. Производството пред въззивната инстанция е прекратено поради отказ от исковете – чл. 119, ал. 2 ГПК /отм./.
С оглед данните по делото, въззивният съд в настоящото производство приел, че спорният магазин е преместваем и попада под разпоредбата на пар. 182 от ПЗР на ЗИДЗУТ, съгласно която не представлява недвижим имот. Оттук съдът заключил, че същият е движима вещ, поставена в чужд имот без съответните строителни книжа и не е налице правно основание, позволяващо на едноличния търговец да претендира права по отношение на терена под нея, които да са противопоставими на собственика на земята. Въпросът чия собственост е поземленият имот, върху който е изграден магазинът, е извън предмета на делото, поради което и съдът не се е произнесъл по него. Д. за наличие на сила на пресъдено нещо съдът намерил за неоснователен по съображения, че предметът на исковата молба по гр. д. № 8167/1999 г. е съвършено различен и в случая не намира приложение чл. 224, ал. 1 ГПК /отм./.
С оглед на всичко изложено отрицателният установителен иск за собственост на спорния магазин е уважен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил въпросите: 1. за допустимостта на иск за собственост, предявен от правоприемник на страна по гражданско дело, която се е отказала от иск за собственост върху същия имот, предявен срещу същия ответник и/или негов правоприемник /чл. 220, ал. 1 и чл. 224 ГПК – отм./ и 2. за характера на постройките /сградите/ като недвижими вещи и разликата между тях и преместваемите съоръжения.
По първия поставен въпрос основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е подкрепено с представеното решение № 127 от 07.07.1997 г. по гр. д. № 1982/1996 г. на ВС, ІV-то г. о. С него е прието, че се формира сила на пресъдено нещо относно предявеното от ищеца спорно материално право, когато той е направил отказ от иска пред въззивната инстанция.
Това правно положение би било налице, ако спорното материално право, от защитата на което ищецът се е отказал по реда на чл. 119, ал. 2 ГПК /отм./, е заявено по повторно воденото дело като произтичащо от същия юридически факт /фактически състав/ както по предходното дело. В случая това не е така. Действително, имотът се намира в терен, който е бил предмет на делото за ревандикация, производството по което е прекратено поради отказ от иска. В производството по отрицателния установителен иск обаче, ищецът – правоприемник на ищцата по предишното делото, е представил ново решение № 9243/131 от 07.02.2003 г., влязло в сила на 06.03.2003 г., за възстановяване на собствеността върху нива от 1.067 дка. То е постановено след признаване на първоначалното решение на поземлената комисия за нищожно като постановено от незаконен състав. Новото решение на административния орган по поземлената собственост и извършената въз основа на него разпоредителна сделка в полза на ищеца, съставляват ново основание ищецът по отрицателния установителен иск да отрича правата на ответника, които той претендира върху магазина, постановен върху възстановения имот. Тези нови факти не са преклудирани от силата на пресъдено нещо и затова разпоредбите на чл. 220, ал. 1 и чл. 224 ГПК /отм./ не намират приложение.
Останалите представени от касатора съдебни актове не са влезли в сила, поради което и съгласно разясненията в т. 3 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС следва да се приеме, че не се установява противоречие между обжалваното решение и друго влязло в сила съдебно решение по същия правен въпрос. Не е налице противоречива съдебна практика и когато в рамките на същото съдебно производство са постановени решения, даващи противоречиви разрешения на постановения от касатора въпрос. Приетите противоречиви разрешения в хода на инстанционното производство не формират съдебна практика, тъй като актовете, в които са обективирани, не са влезли в сила.
По съображенията, изложени в предходния абзац, не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване и по втория поставен от касатора въпрос във връзка с определянето от въззивния съд на спорната постройка като движима вещ.
Не се констатират и предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за разглеждане на касационната жалба по същество. Не е налице произнасяне от въззивния съд по определящи изхода на спора материалноправен или процесуалноправен въпроси, свързани с тълкуването на закона, които, поради противоречивото им прилагане от съдилищата, да са от значение за развитието на правото, с цел еднаквото прилагане на закона. Както процесуалноправният въпрос за допустимостта на производството, така и материалноправният въпрос за характера и статута на постройката са разрешени в съответствие с трайната съдебна практика, а разглежданият случай не разкрива някаква специфика, която да налага съществуващата практика да бъде променена – т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
С оглед изложеното, касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество.
На ответника по касация следва да се присъдят 800 лева разноски за водене на делото във Върховния касационен съд.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 04.10.2010 г. по гр. д. N 9100/2009 г. на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА В. Д. К., действащ като [фирма], да заплати на К. Т. Л. 800 /осемстотин лв./ лева разноски за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: