5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 62
София, 05.02. 2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 5362/2015 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от адв. С. Б. – пълномощник на М. К. С., Р. К. М. и К. К. Ц., срещу въззивното решение № 2954 от 03.07.2015 г. по в. гр. д. № 1090/2014 г. на Благоевградския окръжен съд.
От ответниците по касация Й. М. Г., А. Г.-П. и К. А. Г. е подаден писмен отговор със становище да не се допуска касационно обжалване.
При проверка по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 7131 от 21.10.2014 г. по гр. д. № 2510/2013 г. на Благоевградския районен съд и е уважен предявен срещу касаторите иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, като е признато за установено, че към момента на образуване на ТКЗС наследодателят на ищците Щ. Я. Г. е бил собственик на нива в местността „Над серско шосе” с площ от 6.000 дка, при посочени граници и съседи.
Въззивният съд приел, че към момента на обобществяването на спорната земеделска земя през 1957 г. правото на собственост е принадлежало на Щ. Г. като придобито въз основа на изтекла придобивна 20-годишна давност, при присъединяване владението на неговата майка К. Г., починала през 1933 г. След решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ за възстановяване в стари реални граници на правото на собственост върху нива с площ 6.000 дка, общинската служба по земеделие и гори с решение № 2857/30.07.2012 г. възстановила 3.489 дка, а за 2.511 дка постановила отказ за възстановяване. Установено е с помощта на вещо лице, че нивата попада в имот пл. № 1702а от създадения помощен план с площ 6 350 кв. м. От тях незастроени са 3 489 кв. м., а застроената част е 2 861 кв. м., като една площ от 3 369 кв. м. попада в имот 04279621.100, записан на ответниците по иска като възстановен с решение № 1694/09.10.2006 г. на общинската служба по земеделие и гори, с площ от 3 817 кв. м.
Противопоставените от ответниците права върху имота като придобит по давност от наследодателя им К. Л. С., след закупуването му с частен писмен договор от 1940 г., при присъединено владение на продавачите по договора, въззивният съд приел за недоказани, а искането за косвен съдебен контрол за законосъобразност на решението за възстановяване на имота в полза на ищците – за несвоевременно заявено. Съдът взел предвид и установеното от вещото лице при извършените проверка и оглед на място, в присъствието на ответниците, че праводателят им е закупил имот пл. № 1701 – различен от имот пл. № 1702, който включва имот пл. № 1702а – възстановен на ищците като наследници на Щ. Г..
Тъй като поддържаното от ищците придобивно основание е осъществено и легитимира наследодателя им за собственик, и при недоказани от ответниците противопоставими права, искът с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, който е приет за допустим, е уважен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили няколко въпроса, по които искат да се допусне касационно обжалване при предпоставките по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
Първият въпрос е: може ли да се приеме за допустима исковата молба по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ при окончателно завършена реституция и за двете страни, като се има предвид, че съдът е приел за допустима исковата претенция за целия заявен имот, за част от който има влязъл в сила отказ на общинската служба по земеделие. Поддържа се противоречие с ТР № 1/1997 г. на ОСГК на Върховния касационен съд.
Твърдяното противоречие не е наличие, поради което и не съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо-хипотеза, при която касационната инстанция следва да се допусне жалбата до разглеждане по същество и без да има въведено такова оплакване от касатора. С тълкувателиня акт е прието, че оспорването на правото на собственост върху земеделска земя по съдебен ред е обусловено от правен интерес. Такъв е налице и при окончателно решение на общинската поземлена комисия /сега общинска служба по земеделие/ за възстановяване на собствеността върху земеделските земи в реални граници или за обезщетяване на собствениците съгласно чл. 106 от ЗСПЗЗ. Прието е също, че когато с влязло в сила съдебно решение по чл. 14, ал. 4 3СПЗЗ се установи, че собственици на конкретните земеделски земи са други граждани, а не тези, спрямо които е постановено възстановяването на собствеността в реални граници, общинската поземлена комисия на основание чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ може да измени постановеното решение съобразно новите обстоятелства. В разглеждания случай предявеният иск е приет за допустим в съответствие с тези разрешения, защото е установено припокриване на площ, претендирана от всяка от страните по делото като собствена към момента на обобществяването. Реституцията е в рамките на имот 04279621.100, за който е безспорно, че има решение за възстановяване, а не отказ. Така, правното средство за установяване на собствеността към миналия момент, а оттам – и на правото на възстановяване, е именно искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ.
Не се констатира вероятна недопустимост на обжалваното решение и поради произнасянето на съда за цялата площ на имота. Искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е иск за собственост към минал момент и е установено, че към този момент наследодателят на ищците е притежавал нива именно от 6.000 дка, а дали възстановяването е в реални граници или се дължи обезщетение поради извършено застрояване, а въпрос на преценка в рамките на реституционното производство, но не и от съда в производството по спор за материално право по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ.
Вторият въпрос е: може ли въззивната инстанция да приеме за първи път и да преценява при иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ дали спорното право е към настоящия момент и се свежда до установяване на местоположението на подлежащите на възстановяване имоти към настоящия момент и да приеме, че при този специален установителен иск към минал момент е налице съществуващ спор на кого принадлежи заснетия имот по кадастрална карта понастоящем, без първоинстанционният съд в доклада си да е въвел, че това е спорното право и без да е разпределял доказателствената тежест за установяване на обстоятелството на кого принадлежи имота, индивидуализиран понастоящем.
Въпросът е поставен при предпоставка, която не съответства на данните по делото, така че не обуславя общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Това е така, защото въззивният съд се е произнесъл по собствеността към релевантния за иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ минал момент, а съображенията за това къде попада понастоящем спорната площ, са във връзка с решенията на органа по поземлената реформа и индивидуализацията на възстановения на ответниците имот с площ от 3 817 кв. м. като поземлен имот с идентификатор 04279621.100 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място].
Третият въпрос е: следва ли при иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, който е положителен установителен иск, ответникът да проведе пълно и главно доказване на своето право на собственост, конкуриращо правото на ищеца; длъжен ли е въззивният съд да изследва дали ответниците по иска са били собственици към релевантния за спора момент.
Разрешението на този въпрос, дадено от въззивния съд, е в съответствие с трайната съдебна практика, че целта на спора по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е да определи лицето, имащо право на възстановяване на собствеността с оглед притежаваните от него права към момента на образуване на ТКЗС. В този смисъл е и представеното с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК решение № 176/22.05.2012 г. по гр. д. № 120/2012 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., както и ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС, р. ІІ. Постигането на целения правен резултат предпоставя произнасяне и по противопоставените от ответниците по иска права, както е сторил и въззивният съд, който е процедирал в съответствие и с основното правило в гражданския процес, залегнало в чл. 154, ал. 1 ГПК, че всяка от страните носи тежестта да докаже фактите, на които основава своите искания или възражения.
Четвъртият въпрос е: длъжен ли е съдът при спор за собственост по реда на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, да осъществи косвен съдебен контрол върху валидността и законосъобразността на административния акт – решение на общинската служба по земеделие, с което е възстановено правото на собственост на ищците, направено като възражение от ответниците в срока за отговор при повторно връчена искова молба – след отстраняване на нередовност на същата и преди доклада на първоинстанционния съд; несвоевременно ли е възражението на ответника, направено в срока за отговор на вече редовна искова молба и преди доклада на първоинстанционния съд.
Въпросът не е обуславящ изхода на спора и поради това, в съотвествие с разясненията в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, по него не може да се допусне касационно обжалване. Предмет на производството по иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е правото на собственост към момента на образуването на ТКЗС, който не е обусловен от решенията по чл. 18ж, ал. 1 или по чл. 27, ал. 1 ППЗСПЗЗ /р. ІІ на ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС/. Затова разрешаването му не е в зависимост от валидността и законосъобразността на акта за реституция и въпросът за косвения съдебен контрол на такъв акт не е част от предмета на делото. Постановените решения на органа по поземлената реформа само обуславят наличието на правен интерес от иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, но са извън решаващата дейност на съда при произнасянето по основателността на предявената претенция по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ.
Петият въпрос е: следва ли съдът при наведен довод от ответниците за прилагане на разпоредбата на чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ, да прилага разпоредбата на чл. 34 от Закона за давността /ЗД-отм./, и да изследва дали към момента на образуване на ТКЗС процесният имот е придобит по давност, и в частност необходими ли са доказателства, че наследодателят на ответниците е извършил действия, с които е обективирал своето намерение да владее имота след образуването на ТКЗС, след като според самата разпоредба на чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ придобивната давност, започнала да тече в полза на владелеца на земеделска земя, който основава владението си на писмен договор, доброволна делба или друг писмен документ, не се прекъсва с включването на земите в ТКЗС.
Едно от съображенията на въззивния съд за уважаване на предявения иск е, че към момента на обобществяването наследодателят на ищците е притежавал имот, идентичен със спорния, докато представеният от ответниците частен писмен договор касае друг имот. Без преодоляване на извода за липса на посочената идентичност, разглеждането на въпроса за приложението на чл. 34 ЗД /отм./ във връзка с чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ не е от решаващо значение за основателността на ищцовата претенция и в този смисъл не може да обоснове допускане на касационното обжалване.
Шестият въпрос е: налице ли е спор за собственост към минал момент по реда на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, ако се установи, че няма идентичност на имотите, на които наследодателите на страните по делото са били собственици към момента на образуването на ТКЗС; като фактически състав на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, следва ли ищците да докажат по несъмнен начин идентичност на имотите, на които наследодателите на страните са били собственици към миналия момент. Позовават се на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС относно съдържанието на мотивите на въззивното решение.
Първата част този въпрос е несъвместима с предмета на спора по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Втората част насочва към касационното отменително основание по чл. 281 ГПК поради необсъждане на всички доказателства, доводи и възражения на страните, но правилността на въззивното решение не е предмет на производството по чл. 288 ГПК, което се занимава с наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В седма точка на изложението касаторите сочат, че жалбата подлежи на разглеждане като относима към правния въпрос по т. 19 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС /за съдържанието на мотивите на въззивния съд/, и въобще към трайната съдебна практика относно задължението на въззивния съд да обсъди доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните и да изложи мотиви, отразяващи решаващата дейност по спора, и относно въпроса за придобиването на спорния имот по давност от наследодателя на ищците до внасянето му в ТКЗС.
Видно е от мотивите към обжалваното решение, че след подробен анализ на доказателствения материал, въззивният съд е изложил съображения по въведеното от ищците придобивно основание, а дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК и е извън предмета на фазата по селекция на касационните жалби.
На ответниците по касация, които са заявили своевременно искане, и с оглед изхода на спора, следва да се присъдят разноски в размер на 800 лева – адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие сер. АВ № [ЕГН].
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 2954 от 03.07.2015 г. по в. гр. д. № 1090/2014 г. на Благоевградския окръжен съд.
ОСЪЖДА М. К. С., Р. К. М. и К. К. Ц. да заплатят на Й. М. Г., А. Г.-П. и К. А. Г. разноските по водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 800 /осемстотин лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: