5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 658
София, 20.12.2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 4883/2013 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Е. С. У. и К. Ж. Б. чрез пълномощника им адв. М. К., срещу въззивното решение № 180 от 01.04.2013 г. по в. гр. д. № 50/2013 г. на Плевенския окръжен съд.
Касаторите поддържат основания за касационно обжалване по чл. 281, т.т. 1 и 3 ГПК. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се позовават на чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК.
Ответниците по касация В. Л. А., З. И. А., В. И. Д., В. Д. Д., К. В. Н., И. Ж. У. и С. П. С. не са подали писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението на чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като цената на иска е ирелевантна в първата фаза на производството по допускане на делбата. Ето защо жалбата е допустима.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
С решение от 30.10.2012 г. по гр. д. № 3221/2012 г. на Плевенския районен съд е допусната делба на земеделски имот № 138004 с площ 14.892 дка в землището на [населено място], произхождащ от И. Д. У., възстановен с решение на поземлената комисия от 1998 г., между наследниците по закон на бившия собственик при посочени в решението дялове. Със същото решение на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, за разликата над притежаваните от тях по наследство 6/24 ид. ч. от имота, е отменен н. а. № 186/2011 г., с който за собственици по давност са признати Е. У., К. Б. и И. У. – съпруга и деца на Ж. И. У., починал през 2010 г., който е едно от четирите деца на общия наследодател.
С обжалваното решение това решение е отменено частично и от делбата е изключен И. Ж. У., който, преди предявяване на иска за делба на 18.05.2012 г., се разпоредил чрез дарение и покупко-продажба с н. а. № 36 и № 37, двата от 29.02.2012 г., в полза на трето за съсобствеността лице С. П. С.; последната е конституирана във въззивното производство и за нея е определен съответен дял от делбения имот; делът на ищеца Х. А. /починал в хода на делото/ е определен за наследниците му по закон З. А. /една от първоначалните съделители/ и В. А.; в останалите обжалвани части първоинстанционното решение е оставено в сила.
Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г на ОСГТК на ВКС рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби, се определят от поставения от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Върховният касационен съд не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора, а може само да уточни, конкретизира и квалифицира определящия изхода правен въпрос. В разглеждания случай изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК почти изцяло приповтаря оплакванията в касационната жалба за нищожност и неправилност на обжалваното решение. При това положение, в изпълнение на правомощията си по т. 1 на тълкувателния акт, настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че са поставени следните правни въпроси: 1/. за нищожност на постановените решения, както и на делбата, поради неучастие пред първата инстанция на съделител, който неправилно е конституиран едва във въззивното производство, без страната да е имала възможност да упражни процесуалните си права и без останалите съделители да са дали съгласие за това; 2/. за доказателствената сила на нотариалния акт за собственост по обстоятелствена проверка и доказателствената тежест при оспорването му; за възможността да се придобие по давност общ имот както в неговата цялост, така и идеални части от имота и в какви действия следва да се изразява волята на един от наследниците за това. Посочени са съдебни актове на ВС и ВКС, включително и такива, съставляващи задължителна съдебна практика.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускането на касационното обжалване намира следното:
1. Не се констатира с обжалваното решение въззивният съд да е излязъл извън пределите на правораздавателната си власт в нарушение на чл. 14 и 18 ГПК, или да е разгледал спора и постановил решението в незаконен състав в нарушение на чл. 20, предл. 2 ГПК, а съдебното решение е материализирано в надлежната писмена форма и е подписано от членовете на съдебния състав – чл. 235, ал. 4 и чл. 236 ГПК, като изразената от съда правораздавателна воля е ясно и разбираемо формулирана.
Ето защо не съществува вероятна основателност въззивното решение да е нищожно, което да налага допускането на касационната жалба срещу него за разглеждане по същество по първата част на поставения първи въпрос.
Неоснователно е и позоваването на решение № 165 от 10.06.2011 г. по гр. д. № 1337/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. С него, в производство по чл. 290 ГПК, е обезсилено като недопустимо решение на въззивния съд, който не е предприел действия по конституиране като страна в делбата на лицето, придобило един от делбените имоти по време висящността на делото. Разглежданият случай е различен – приобретателката е конституирана от въззивния съд и е участвала в делбеното производство наред с разпоредилия се съделител. Останалите решения, на които касаторите се позовават, за да обосноват наличие на противоречива съдебна практика, не се представени с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Затова, съгласно разясненията, дадени в т. 3 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, не може да се приеме, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
С ТР № 1 от 19.05.2004 г. на ОСГК на ВКС, т. 1 и 2, във връзка с приложението на чл. 76 ЗН, е прието, че актът на разпореждане от сънаследник, изцяло или отчасти, с отделна наследствена вещ /права върху вещи/ е относително недействителен, като легитимирани да се позоват на тази недействителност в делбеното производство или по иск за собственост са само съделителите-сънаследници, неразпоредили дела си. Правото да се иска прогласяване на относителната недействителност по чл. 76 ЗН може да се упражни като инцидентен, преюдициален и обуславящ, установителен иск или чрез възражение. Под страх от нищожност на делбата – чл. 75, ал. 2 ЗН, при релевиране на относителната недействителност като главна страна в процеса следва да участва сънаследникът-прехвърлител по заявения иск за делба, както и приобретателят по сделката по заявения иск по чл. 76 ЗН.
В разглеждания случай съделителките Е. У. и К. Б. /сега касатори/ са въвели във въззивното производство твърдения за извършените от И. У. разпореждания и са поискали да се приеме, че делбата е нищожна или относително недействителна поради неучастие на приобретателката на права. Последната е конституирана с определение № 300 от 21.02.2013 г., при приложение разпоредбата на чл. 265, ал. 2 ГПК. Въззивният съд е разгледал възражението по чл. 76 ЗН и неговите изводи са намерили отражение в диспозитива на съдебния акт, поради което и не се констатира противоречие със задължителната съдебна практика, изразена в ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС.
Постановление № 4/1964 г. на Пленума на ВС е неотносимо към разглеждания случай, тъй като уредената в т. 1 хипотеза е различна от разглежданата – тя касае заместване на страна, която е прехвърлила спорното право в течение на производството, а не преди предявяване на иска за делба.
2. По втория въпрос касаторите не са представили посочената от тях съдебна практика на отделни състави на ВКС, постановена по реда на ГПК /отм./, която да послужи като основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК при преценката за допускане на касационно обжалване /т. 3 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е обосновано с противоречие на обжалваното решение с ТР № 1 от 06.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС относно прилагането на презумпцията на чл. 69 ЗС и с ТР № 11 от 21.03.2013 г. по т. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС.
Според касаторите в противоречие с ТР № 1/2012 г. съдът не им е указал, че тяхна е тежестта да докажат действията, с които е манифестирано спрямо всички останали наследници на общата вещ своенето на вещта от страна на техния наследодател и от тяхна страна, в период повече от 10 години; считат, че в случая е важно изначалното манифестиране при приемане на цялото новооткрито наследство на общия наследодател И. У. – решението на поземлената комисия за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ и въвода във владение, при който фактическата власт е установена само от един от наследниците – техния пряк наследодател Ж. У., като останалите наследници не са приели наследството; сочат, че според тълкувателния акт когато упражняването на фактическата власт е започнало от един от съсобствениците с намерението да държи целия имот като свой и той е станал владелец на идеалните части на останалите, не е необходимо последващо манифестиране на промяна в намерението.
На следващо място касаторите считат, че въпросът за доказателствената сила на нотариалния акт за собственост по обстоятелствена проверка и доказателствената тежест при оспорване на признатото с този акт право на собственост е разрешен от въззивния съд в противоречие с ТР № 11 от 21.03.2013 г. по т. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. С този тълкувателен акт е прието, че при оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна.
Върховният касационен съд, състав на І-во г. о., счита, че обжалваното решение не противоречи на задължителната съдебна практика, изразена в посочените тълкувателни актове. В доклада по чл. 146 ГПК /л.л. 49 и 50 по гр. д. № 3221/2012 г. на Плевенския районен съд/ изрично е посочено, че в тежест на ищците е да оборят изводите на нотариуса относно принадлежността на правото на собственост, т. е. да оборят презумпцията на чл. 69 ЗС. Като е изходил от това разбиране, съдът в двете инстанции /включително при позоваването на чл. 272 ГПК/ е формирал извод за несъществуването на удостовереното с акта право след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните. Следователно, при разпределяне на доказателствената тежест и при приложение на презумпцията по чл. 69 ЗС, съдът не е процедирал в противоречие с разясненията, дадени в ТР № 1/2012 г. и в ТР № 11/2013 г., а въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, в т. ч. и относно субективния елемент на владението, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Накрая следва да се посочи, че и по двата поставени въпроса основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е обосновано, а и не се установява произнасянето на Върховния касационен съд по реда на чл. 290 ГПК да е обусловено от необходимост за разкриване точния смисъл на посочените от касаторите разпоредби чрез тълкуването им, при което разглеждането на касационната жалба по същество да допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 180 от 01.04.2013 г. по в. гр. д. № 50/2013 г. на Плевенския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: