О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 661
София, 13.07. 2010 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и втори април две хиляди и десета година в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1808/09 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от А. Т. М., Р. Х. М., Р. Т. Т. и К. М. М., чрез пълномощник адв. Ф. Д. , срещу въззивното решение № 893 от 23.06.2009 г. по в. гр. д. № 1850/08 г. на Варненския окръжен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК по процесуалноправни и материалноправни въпроси, развити в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Ответниците по касация Е. Й. Г. и П. Й. Н. считат, че касационно обжалване не следва да се допуска.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при проверка по допустимостта на касационното обжалване, намира следното:
С обжалваното въззивно решение в сила е оставено решение № 2* от 17.06.2008 г. по гр. д. № 9930/07 г. на Варненския районен съд, с което е признато за установено, че ответниците по иска, сега касатори, не са собственици на реална част с площ 865 кв. м. от ПИ № 401 по ПНИ на с. о. “Д” гр. В., целият с площ 1 704 кв. м.
За да намери за допустим отрицателния установителен иск по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, въззивният съд приел, че правото на собственост е признато в полза на наследниците на П. Я. Г. , част от които са ищците по делото, но не е издадена заповед по пар. 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ в тяхна полза, поради което фактическият състав на реституционната процедура не е завършен. Затова е налице правен интерес за ищците да отрекат правата на ответниците и да възстановят признатото им право на собственост, който не отпада от данните по делото, индициращи за евентуален спор за материално право по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ между наследниците на П. Я. и на К. П. Я. , в полза на които е заповедта на кмета по пар. 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Правопрекратяващите възражения на ответниците да са собственици по договор за дарение, сключен с н. а. № 49/97 г., евентуално на основание придобивна давност, съдът приел за неоснователни. С оглед на всичко изложено заключил, че искът е и доказан.
1. По допустимостта на иска и на постановените съдебни актове касаторите поставят въпроса: допустимо ли е предявяването на отрицателен установителен иск за собственост от ищци, които обосновават правния си интерес с придобити права по реституция по ЗСПЗЗ, без да са възстановени собственици, при приключило реституционно производство за имота със заповед по пар. 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ в полза на други лица?
Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице по следните съображения:
Ищците обосновават правния си интерес с решения № 1* от 07.11.2003 г. и № 1* от 26.04.2004 г., двете на ОС “З” за признаване правото на собственост на наследниците на П. Я. Г. в стари реални граници на нива в местността “Д” с площ 10.000 – 10.424 дка, съставляваща имоти пл. №№ 8* и 8328 по кадастралния план от 1956 г. Решенията са издадени на основание чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ след изменението на разпоредбата съгласно публикацията в ДВ, бр. 68 от 1999 г., и нямат конститутивно действие. Становището, че е допустим отрицателен установителен иск по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ в хипотезата на признато, но невъзстановено право на собственост върху земи в терен по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, застъпено в обжалваното решение, е в съгласие с трайната практика на Върховния касационен съд, приемаща наличие на правен интерес от предявяването му, тъй като разрешаването на материалноправния спор е от значение за произнасянето на административния орган по възстановяване правото на бившите собственицие, съответно по трансформиране правото на ползуване върху земята в право на собственост.
По делото е установено, че за района, в който е спорният имот, има план на новообразуваните имоти, одобрен със заповед № Р* от 19.09.2002 г. Издадена е и заповед № 1* от 27.06.2003 г. по пар. 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ за възстановяване правото на собственост върху ПИ № 401 на наследниците на К. П. Я. , сред които ищците не са. С оглед на тези данни касаторите поддържат, че отрицателният установителен иск би бил допустим, само ако планът на новообразуваните имоти /неразделна част от който е регистърът с данни за собствеността – чл. 28, ал. 4 ППЗСПЗЗ/ е обжалван от ищците, или ако е заведен по надлежния съдебен ред съгласно пар. 4к, ал. 8 от ПЗР на ЗСПЗЗ и чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ спор за материално право между ищците и наследниците на К. П. Я. Тезата не може да бъде споделена.
Ищците не са имали правна възможност да обжалват плана на новообразуваните имоти, тъй като постановените в тяхна полза решения за признаване правото на възстановяване следват заповедите от 2002 и 2003 г. Освен това административното производство по заявлението на ищците все още не е приключило, а при висяща процедура за тях и при възстановено право на собственост в полза на наследниците на К. П. , всяка една група лица, претендиращи да са правоимащи по чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ, има на разположение иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ /ТР № 1 от 1997 г. на ОСГК на ВКС, т. 2/. Същевременно в хипотезата на признато, но невъзстановено право на собственост върху имот в терен по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ – пред каквато са изправени ищците, правното им средство за защита е предявяването на отрицателен установителен иск за собственост срещу лицата, заявяващи права върху имота. Допустимостта на този иск не е в зависимост от наличието или липсата на решение по спора относно принадлежността на правото на собственост към момента на образуването на ТКЗС. С оглед изложеното, не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както считат касаторите, за допускане на касационно обжалване.
2. Вторият въпрос е: ползува ли се с материална доказателствена сила частният свидетелствуващ документ, какъвто е декларацията за идентичност на имена, подписана от Д. П. Й. – майка на ищците. Твърдението на касаторите е, че в противоречие с трайно установената съдебна практика, илюстрирана с решение № 28 от 28.02.1999 г. по гр. д. № 311/1997 г. и решение № 1* от 28.11.1984 г. по гр. д. № 977/1984 г., двете на ВС, IV-то г. о., въззивният съд приел за доказано с оглед декларацията, че П. Я. Г. по решенията на ОС “З”, и П. Я. К. по удостоверението за наследници, са имена на едно и също лице. Така формулирано, твърдението не е от значение за изхода на спора – необходима обща предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Идентичността се установява не само от цитирания от въззивния съд документ, но и от удостоверението за наследници на П. Я. Г. с № 464 от 24.08.1992 г., приложено на л. 61 от въззивното дело. В качеството си на официален свидетелствуващ документ то се ползува с обвързваща съда материална доказателствена сила и тъй като не е оспорено по предвидения ред – чл. 154 ГПК /отм./, съставлява надлежно доказателство за удостовереното в него наследствено правоприемство – обстоятелство, възприето от съда, макар и въз основа на друг документ.
3. Следващият въпрос е: дали предпоставките за допустимост на предявения иск и на постановеното първоинстанционно решение в обжалваната му част подлежат на обсъждане служебно от въззивната инстанция или само при заявено искане от насрещната страна? Въпросът е поставен във връзка с отказа да бъдат обсъдени, като заявени след приключване на устните състезания пред въззивния съд, възраженията на ответниците, че в полза на ищците не са налице предпоставки за реституция по ЗСПЗЗ, тъй като в разписния лист към кадастралния план от 1956 г. спорният имот е записан на К. П. , а не на П. Я. Касаторите се позовават на ТР № 1/2001 г., т. 10, и на решение № 1* от 10.05.1996 г. по гр. д. № 519/95 г. на ВС, IV-то г. о., и поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Те не са налице, защото въведените доводи са ирелевантни за допустимостта, а и не са част от предмета на спора по отрицателния установителен иск, правният интерес от който е обоснован с двете положителни решения по чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ на наследниците на П. Я. Реституционните предпоставки в полза на ищците биха могли да се обсъждат в производство по положителен установителен или по ревандикационен иск, пред каквато хипотеза страните не са изправени.
Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси №№ 4* и 6 са: каква е доказателствената сила на нотариалните актове по чл. 482 и чл. 483 ГПК /отм./; нищожно ли е дарението на чужд недвижим имот и установеното въз основа на този договор владение недобросъвестно ли е; прекъсва ли се срокът на придобивната давност от датата на подаване на първоначалната искова молба и по отношение на ответници, срещу които искът е предявен по-късно? Тези въпроси са свързани с възраженията на ответниците /сега касатори/, които не основават претенциите си за собственост на реституция по ЗСПЗЗ или на придобито право по пар. 4а или 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ. Твърдят, че А. М. и Р. Т. са собственици по дарение с н. а. № 49/1997 г., а праводателите им /дарителите/ – по давност. В условията на евентуалност считат, че са придобили имота като добросъвестни владелци – чл. 79, ал. 2 ЗС, с начало на владението 08.08.1997 г. – датата на дарението, съответно – че са собственици при предпоставките на чл. 79, ал. 1 ЗС, като към своето владение, с посочено начало, са присъединили владението на праводателите си в периода от 12.05.1992 г. до 08.08.1997 г., и давността е изтекла до предявяване на иска на 21.11.2007 г.
Предпоставките за допускане на касационно обжалване се свързват с нормите на: чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК по въпрос № 4 и съдебната практика, илюстрирана с ТР № 178 от 30.06.1986 г. по гр. д. № 150/85 г. на ОСГК на ВС, р. № 1* от 23.12.1985 г. по гр. д. № 612/85 г. на ВС, I-во г. о., определение от 09.03.2000 г. на САС по ч. гр. д. № 375/2000 г., ГК, 2-ри състав, р. № 674 от 08.10.2008 г. по т. д. № 274/2008 г. на ВКС, ТК, II-ро о.; чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпрос № 5 и р. № 1* от 03.12.1984 г. по гр. д. № 748/84 г. на ВС, I-во г. о., р. № 203 от 23.06.1995 г. по гр. д. № 1336/95 г. на ВС, II-ро г. о. и р. № 1* от 01.10.2008 г. по гр. д. № 3202/2007 г. на ВКС, IV-то г. о.; и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – по въпрос № 6.
По делото не е спорно, че имотът, предмет на иска за собственост, притежава статут на земеделска земя. Като такъв той е подлежал на възстановяване на бившия собственик или на неговите наследници. Съгласно чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ /Нова – ДВ, бр. 107 от 1997 г./ изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по Закона за собствеността и ползуването на земеделските земи, не се зачита и започва да тече от деня на влизането на тази разпоредба в сила. И преди приемането на тази норма съдебната практика по приложението на давността като придобивен способ трайно приема, че имот, за който се прилага нормата на чл. 86 ЗС в първоначалната й редакция, а процесният безспорно е такъв, не може да бъде придобит по давност, независимо от срока на упражняваното владение. Даденото от въззивния съд разрешение на въпроса за придобивната давност е съобразено с тази съдебна практика, поради което и дарителите не са могли да се легитимират за собственици на основание давностно владение по време на брака им, с нотариалния акт № 80, т. IV, н. д. № 3218/92 г., непредставен по делото, но описан в н. а. № 49/97 г. Ето защо въпросите за доказателствената сила на нотариалните актове по чл. 482 и чл. 483 ГПК /отм./ и нищожността на дарението на чужд недвижим имот, не са сред определящите изхода на спора за собственост – условие, въздигнато като обща предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не са определящи и въпросите за вида на владението – добросъвестно или недобросъвестно, и за присъединяването на владение, тъй като по отношение на забраните в срока на придобивната давност следва да се съобразят и данните по делото за момента, в който имотът е бил юридически обособен като вещ, годна да бъде обект на своене. Доколкото няма ясно индивидуализиран обект, не може да се поддържа, че земеделският имот, който е в процедура по реституция, може да е обект на владение, което да обуслови придобиването му по давност. В случая обособяването е със заповедта от 2003 г. и до предявяване на иска на 21.11.2007 г. не е изтекъл законоустановеният срок по чл. 79, ал. 2, съответно по чл. 79, ал. 1 ЗС за настъпване правната последица на упражняваното от ответниците владение. С оглед на това разрешение последният поставен въпрос: за прекъсване на придобивната давност по отношение на ответниците Р. Х. М. и К. М. М., искът срещу които е предявен по-късно, също не е решаващ за изхода на спора.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 893 от 23.06.2009 г. по в. гр. д. № 1850/08 г. на Варненския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: