4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 120
София, 11.05.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 86/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
А. К. Р. от [населено място] е обжалвал в срока по чл. 283 ГПК въззивното решение № 253 от 23.10.2015 г. по в. гр. д. № 455/2015 г. на Сливенския окръжен съд с искане то да бъде отменено като неправилно.
Ответниците Л. К. Р.-Г. и Р. Б. Г. считат, че касационната жалба не следва да се допуска до разглеждане по същество.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № 542 от 09.07.2015 г. по гр. д. № 5234/2013 г. на Сливенския районен съд в частите, с които допуснатите до делба недвижими имоти са изнесени на публична продан и са отхвърлени претенциите на касатора за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС за периода от 12.04.2013 г. до 20.12.2013 г. в размер на 680 лева и на месечно обезщетение по чл. 344, ал. 2 ГПК в размер на по 400 лева.
Предмет на делбата са апартамент в [населено място],[жк]със застроена площ 62 кв. м., с прилежащи избено и таванско помещения и 25.33% ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, гараж и земеделски имот, находящ се в урбанизирана територия.
Делбата на апартамента и гаража е допусната при дялове 1/6 ид. ч. за касатора, 1/6 ид. ч. за Л. Г. и 4/6 ид. ч. за Л. и Р. Г. в режим на съружеска имуществена общност, а по отношение на земеделския имот квотите на съделителите са 942.33/2 654 ид. ч. за касатора, 942.33/2 654 ид. ч. за Л. Г. и 769.33/2 654 ид. ч. за Л. и Р. Г. в режим на съружеска имуществена общност.
Въззивният съд приел, че удачният способ за извършване на делбата е публичната продан, тъй като допуснатите до делба имоти, макар и три, са от различен вид, а вторият от тримата съделители освен личен дял, има и такъв в режим на съружеска имуществена общност с третия. Тегленето на жребий се явява неудобно предвид наличието на съществена разлика в качеството, предназначението и стойността на имотите, които не могат да се приемат за равнозначни по своите характеристики. Съществена е разликата и в размера на дяловете в съсобствеността, а и фактът, че двама от съделителите участват и с общ дял в режим на съпружеска имуществена общност, също създава значително неудобство. Това неравенство в дяловете прави неудобно и разпределението по реда на чл. 353 от ГПК, тъй като разликата в паричното изражение е значителна и би се стигнало до неоправдано присъждане на големи парични уравнения, което е нерационално и с оглед цената на делбената маса. Искане за възлагане по чл. 349 ГПК по отношение на апартамента не е заявявано от никоя от страните, а и не са налице условията за това – имотът нито представлява прекратена съпружеска имуществена общност спрямо съделителите, нито някой от тях е живял в него при откриване на наследството. Затова доводите на съделителя Р., сега касатор, че няма собствено жилище и след преместването си от [населено място] живее под наем в [населено място], са приети от въззивния съд за ирелевантни спрямо способа за извършване на делбата.
Претенциите на касатора за присъждане на обезщетения по чл. 31, ал. 2 ЗС и чл. 344, ал. 2 ГПК са приети за неоснователни. Изложени са съображения, че в апартамента живее майката на ищеца и на ответницата, която не е член на семейството на ответниците и не може да се приеме, че те го ползват чрез нея, като са я допуснали на безвъзмездно основание /с договор за заем за послужване/. Според свидетелските показания, които са приети за изолирани, не касаещи конкретен момент или период и изхождащи от свидетел, който няма лични наблюдения, гаражът не се ползва от ответниците, а поземленият имот е изоставен и не се ползва от никого, като описаното положение датира от далеч по-ранен момент в сравнение с този, предмет на претенциите. Не е установено категорично и еднозначно през исковия период по чл. 31, ал. 2 ЗС ответниците или член на тяхното семейство да са ползвали пряко, за задоволяване на лични или на семейството си потребности, целите имоти /който и да е от трите/, нито, без да ги ползват пряко, да не са допускали ищеца да ги ползва. Писменото поискване от лишения от възможността да ползва общия имот съсобственик е връчено на 18.11.2013 г. /макар претенцията да обхваща и по-ранен период: 12.04.2013 г. – 20.12.2013 г., за който покана няма/, ответниците незабавно са отправили нотариална покана до ищеца, че никога не са го лишавали от достъп до съсобствените имоти и са го поканили, в случай, че не разполага с ключове, да получи такива от тяхната майка, живееща в апартамента. Не е установено след поканата ищецът да е правил опит за ползване и да е бил възпрепятстван, да му е отказван достъп или да е осуетено снабдяването му с ключове, така че от момента на поканата също не е налице лишаване от ползване, а нежелание да се ползва. Идентични с тези са и съображенията за неоснователност на претенцията по чл. 344, ал. 2 ГПК.
Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че съобразно критерия по чл. 280, ал. 2 ГПК касационната жалба е недопустима и ще бъде оставена без разглеждане в частта по иска с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, тъй като същият е с цена под 5 000 лева – претенцията е за присъждане на обезщетение в размер на 680 лева.
Жалбата е недопустима и в частта срещу решението по чл. 344, ал. 2 ГПК /с характер на определение/, тъй като е насочена срещу необжалваем съдебен акт. Тези определения са от категорията на привременните мерки в делбата и имат действие при наличие на съсобственост и липса на съгласие за начина на ползване на делбения имот от съсобствениците по време на делбения процес. С произнасянето от въззивния съд въпросът е разгледан в две съдебни инстанции, с това процесуалният ред за контрол е изчерпан и въззивното решение в тази част не подлежи на касационно обжалване.
С оглед този изход на спора по претенциите за парични вземания, поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК втори материалноправен въпрос не може да бъде разгледан /кои са законовите предпоставки за заплащане на обезщетение за лишаване от право да се ползва съсобствената вещ съгласно чл. 31, ал. 2 ЗС; следва ли да се счита, че съсобственикът лично ползва общата вещ в случаите: 1/. когато последният е допуснал безвъзмездно в имота трето лице, макар и родител на съделителите, да го ползва; 2/. когато, въпреки че декларира, че не ограничава достъпа на претендиращия съсобственик до имотите, не му е предоставил ключ от тях/. По поставените в изложението процесуалноправни въпроси също не се дължи произнасяне, тъй като те изцяло са във връзка с оплакванията срещу въззивното решение по иска с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС и искането по чл. 344, ал. 2 ГПК /1. следва ли съдът да постанови акта си, след като анализира всички доказателства от приобщения доказателствен материал в тяхната съвкупност и да осъществи преценката си на релевантните за спора факти, като изхожда от логическите, опитните и научните правила, обезпечаващи истинността на неговите констатации, за да бъде обосновано съдебното решение по делото; 2. следва ли въззивният съд в случаите, когато потвърждава първоинстанционното решение и препраща към мотивите на първоинстанционния съд, като инстанция по съществото на спора да анализира събраните пред двете инстанции доказателства, като направи собствени фактически и правни изводи по делото и изложи свои мотиви по спора/.
Касационната жалба е допустима в частта срещу въззивното решение относно способа за извършване на делбата.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът: какви критерии следва да се използват при избора на способ за извършване на делба на недвижими имоти, когато броят им е равен или надвишава броя на съделителите; следва ли да се изключи принципът за получаване на реален дял от всеки от съделителите и съсобствените имоти да се изнесат на публична продан поради различията в стойността и вида на имотите, както и поради различните квоти от правото на собственост за всеки съделител; следва ли в този случай да се спази императивната разпоредба на чл. 69, ал. 2 ЗНсл, като делбата се извърши чрез разпределението на имотите по реда на чл. 353 ГПК и всеки съделител получи дял в натура.
Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, тъй като не се разкрива противоречие между въззивното решение и представената от касатора задължителна съдебна практика, в която е застъпено принципното становище по приложението на чл. 69, ал. 2 ЗНсл, а именно делбата да бъде извършена така, че всеки съделител да получи своя дял в натура, като неравенството в дяловете се изравнява в пари /Постановление № 7/1973 г. на Пленума на ВС – т. 5, б. „б”, и решения на отделни състави на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК/. От този основен принцип е изходил и въззивният съд, който обаче е съобразил и спецификата на разглеждания случай, а именно различни по вид и стойност имоти: жилищен имот на стойност 25 850 лева, гараж – 3 110 лева и поземлен имот – 6 700 лева, и различни квоти на съделителите, като квотата на касатора е значително по-малка от тази на ответниците общо. Задължителната съдебна практика приема, че съобразно чл. 69, ал. 2 ЗНсл и с оглед спазване на равенството между страните, при разпределението по чл. 353 ГПК във всеки дял следва да се включат по възможност еднакви по количество и вид и приблизително равни по стойност имоти, респективно максимално съответстващи по стойност на дяловете в пари. Допустимо е разпределение на различни по вид самостоятелни имоти, само ако между съделителите липсва спор относно обособяването им в самостоятелни дялове. При наличието на такъв спор, за да е приложим способът на чл. 353 ГПК, е необходимо да се образуват еднородни дялове от делбеното имущество /решение № 258 от 25.10.2011 г. по гр. д. № 144/2011 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 102 от 19.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 490/2012 г., I-во г. о., решение № 111 от 20.10.2014 г. по гр. д. № 2494/2014 г. на ІІ-ро г. о./. Тезата за разпределяне на равностойни имоти не само според тяхната цена, но и според вида и предназначението им, е застъпена и в решение № 100 от 27.07.2015 г. по гр. д. № 6463/2014 г. на І-во г. о. Въззивният съд не е процедирал в противоречие с тази практика, защото данните по делото сочат на несъгласие на съделителите Г. делбата да се извърши чрез разпределяне на имотите, т. е. налице е несъгласие за обособяването на делбените имоти, макар и три на брой, в самостоятелни дялове. Д. на касатора, че няма собствено жилище, също не може да бъде съобразен, тъй като съдебната практика приема и това, че жилищните нужди на един от съделителите не могат да обосноват прилагането на чл. 353 от ГПК. В обобщение, касаторът не би могъл да получи претендирания жилищен имот по реда на чл. 353 ГПК и законосъобразният способ за извършване на делбата е възприетият с обжалваното решение.
На ответниците по касация, заявили такова искане, следва да се присъдят сторените в настоящото производство разноски в размер на 500 лева – адвокатско възнаграждение за един адвокат съгласно договор за правна защита и съдействие № [ЕГН] от 28.12.2015 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба, подадена от А. К. Р. срещу въззивното решение № 253 от 23.10.2015 г. по в. гр. д. № 455/2015 г. на Сливенския окръжен съд в частта по иска с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС и по чл. 344, ал. 2 ГПК.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 253 от 23.10.2015 г. по в. гр. д. № 455/2015 г. на Сливенския окръжен съд в останалата част.
Определението в първата част може да се обжалва в едноседмичен срок пред друг състав на ВКС, а в останалата част е окончателно.
ОСЪЖДА А. К. Р. да заплати на Л. К. Р.-Г. и Р. Б. Г. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 500 /петстотин лв./ лева.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: