5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3
София, 05.01.2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 5315/2014 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от Л. Т. К. и Й. Г. К. чрез адвокат Б. М. като пълномощник, срещу въззивното решение № 270 от 26.06.2014 г. по в. гр. д. № 169/2014 г. на Смолянския окръжен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] счита, че касационно обжалване не следва да се допуска.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
С обжалваното решение е отменено решение № 1/02.01.2014 г. по гр. д. № 368/2013 г. на Смолянски районен съд и са отхвърлени предявените от касаторите отрицателни установителни искове по чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено спрямо [фирма] и [фирма], че по отношение на жилище-апартамент № 11, с идентификатор 67653.918.104.1.14, със застроена площ 72,11 кв. м., и избено помещение № 8 с полезна площ 4.38 кв. м., в [населено място], не е учредена договорна ипотека с н. а. № 20/22.01.2007 г., т. І, рег. № 617, дело №20/2007г. на нотариус А. С..
Въззивният съд е приел, че спорното жилище се намира в многоетажна жилищна сграда, построена от [фирма] [населено място], в собствено дворно място, съставляващо УПИ ХІІ-918.104 в кв. 16 по плана на [населено място], като за строителството бил отпуснат кредит от ответната банка на стойност 1 250 000 евро. Ввземането е обезпечено с договорна ипотека в полза на банката, сключена с н. а. №20/22.01.2007 г. на нотариус А. С.. Ипотекирано е дворното място, заедно с правото на строеж, включващо правото да се построи и придобие в собственост жилищна кооперация – КЦ-55, блок А и блок Б, която ще бъде изградена въз основа на одобрен инвестиционен проект и издадено строително разрешение от 2006 г., като блок А заема североизточната част на дворното място и се състои от десет нива, включващи 33 апартамента, 1 магазин, 2 офиса и 6 гаража, с принадлежащи избени помещения и съответни общи части за всеки апартамент, а блок Б заема югозападната част на дворното място и се състои от десет нива с 18 апартамента и 3 офиси. Сградата е построена в груб строеж в съответствие със строителните книжа. С н. а. № 138/24.06.2010 г. на нотариус С. ищците закупили спорния апартамент. Спрямо последния и голяма част от другите обекти в сградата банката насочила принудително изпълнение по изп. д. № 31/2012 г. поради неизпълнение задълженията на [фирма] по банковия кредит, обезпечен с договора за ипотека.
При тези данни въззивният съд приел, че договорът за ипотека няма предвид учредяване на право на строеж, тъй като [фирма] строи върху собствено дворно място, както и че ипотеката има действие не само по отношение на поземления имот, но и по отношение на обектите, изградени върху него в момент, по-късен от учредяването на ипотеката. Като се позовал на задължителна съдебна практика – решение № 39/24.03.2014 г. по гр. д. № 5059/2013 г. на ВКС, І-во г. о., което касае същия нотариален акт за учредяване на ипотека с № 20/22.01.2007 г., въззивният съд приел, че при сключване на договор за учредяване на ипотека върху незастроен недвижим имот е допустимо да се уговори разпростиране действието на ипотеката и върху сградите, които ще бъдат построени върху този имот, особено ако ипотеката обезпечава отпускане на кредит за застрояване на имота /както е в настоящия случай/, като подобна уговорка не противоречи на установеното в чл. 166, ал. 2 ЗЗД изискване за специалност на ипотеката. Сградата е достатъчно индивидуализирана по одобрения инвестиционен проект, поради което е налице яснота по отношение предмета на ипотеката по смисъла на чл. 166, ал. 2 ЗЗД. Допустимо е ипотекиране на бъдеща вещ, като ипотечното право ще възникне от момента на построяване на сградата, поради което не е налице нарушаване на чл. 167, ал. 3 ЗЗД.
В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1. за задължението на въззивния съд да обсъди всички основания, твърдения и доказателства по делото, като се поддържа противоречие с ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; определение № 33 от 10.01.2013 г. по гр. д. № 405/2012 г. и решение № 405 от 24.10.2011 г. по гр. д. № 1541/2010 г., двете на ІV-то г. о.; 2. за индивидуализацията на недвижимите имоти при вписване на договорна ипотека – по този въпрос според касаторите въззивното решение противоречи на определение № 316 от 17.10.2008 г. по ч. т. д. № 226/2008 г.; определение № 206/30.03.2011 г. по т. д. № 329/2010 г.; решение № 140 от 10.09.2012 г. по т. д. № 329/2010 г.; определение № 596/19.07.2011 г. по т. д. № 164/2011 г., всичките на ІІ-ро т. о.; определение № 555 от 30.10.2012 г. по ч. гр. д. № 449/2012 г. на І-во г. о.; определение № 218/14.05.2009 г. по гр. д. № 138/2009 г. на ІІ-ро г. о.; определение № 219 от 14.05.2009 г. по гр. д. № 166/2009 г.; определение № 260 от 16.06.2009 г. по гр. д. № 221/2009 г., всичките на ІІ-ро г. о.; 3. според касаторите на тези съдебни актове въззивното решение противоречи и по въпроса за прилагането на чл.170 ЗЗД – да се разтълкува какво означава “неизвестност за тъждеството на имота”; 4. по въпроса за действителността на разпореждането със сграда преди построяването й на етап груб строеж въззивният съд се е произнесъл според касаторите в противоречие с ТР № 1/04.05.2012 г. на ОСГК на ВКС относно възможността по съгласие на страните да бъдат предмет на разпореждания бъдещи вещи, чието възникване и съществуване е невъзможно с оглед липсата на учредено вещно право на строеж и оттам – на предварително определени съдържание и обем от права.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа по въпросите: 1. за прилагането на чл. 166, ал. 2 ЗЗД – дали ипотеката се разпростира върху бъдещите сгради върху ипотекирания имот, без ипотекарният кредитор да е дал съгласие за това и дали ипотека може да се учреди върху цяла сграда или само върху поединично определени имоти; 2. за прилагането на чл. 63 ЗС – правото на строеж и правото на собственика да строи в имота си едно и също вещно право ли са; може ли преди учредяването на правото на строеж собственикът на имота да извършва сделки с това право, като го продава, дарява, ипотекира и др.; има ли разлика в предметното съдържание на правомощието на собственика да строи да строи в собствения си имот и да стане собственик на построеното и правото на носителя на вещното право по чл. 63, ал. 1 ЗС да построи сграда в чужд имот и да стане неин собственик; може ли собственикът да учреди валидна ипотека върху правото на строеж върху собствения си имот, разглеждано като правомощие да строи сграда в собствения си имот и да стане неин собственик; 3. дали с ипотекирането на право на строеж, без да му е учредено такова, собственикът на имота е сключил валиден договор за ипотека с възможен предмет, попада ли случаят в категорията „невъзможен предмет” и влиза ли в противоречие с императивна законова забрана – по този въпрос основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа при положение, че не се приеме наличие на съдебна практика, изразена в решение № 1029/14.07.1999 г. по гр. д. № 337/1999 г. на ВКС, V-то г. о.; 4. при ипотекирането на бъдещи вещи следва ли при изграждане на сградите в груб строеж да се извършва ново вписване в имотния регистър на нововъзникналите имоти с оглед изискването да се вписват поединично определени имоти и същите към момента на вписването да съществуват – аргумент от чл. 166, ал. 1 и чл. 167, ал. 3 ЗЗД.
Според настоящия състав на ВКС, І-во г. о., определящи изхода на настоящото дело са въпросът дали когато предмет на ипотеката е правото на собственост върху терена, тя разпростира действието си и върху построената впоследствие сграда, както и въпросите за необходимата и достатъчна индивидуализация на ипотекираното право да се построи и придобие в собственост цяла бъдеща сграда с оглед изискването на чл. 166, ал. 2 и чл. 167, ал. 1 ЗЗД и следва ли всички самостоятелни обекти в бъдещата сграда да бъдат включени в договора със съответната им индивидуализация, за да има ипотеката действие и за тях. Тези въпроси се съдържат в изложението на касаторите по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и са изведени с оглед правомощията на ВКС по т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС да уточни и конкретизира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение.
По поставените въпроси е налице задължителна съдебна практика – решение № 39/24.03.2014 г. по гр. д. № 5059/2013 г. на ВКС, І-во г. о., постановено в производство по чл. 290 ГПК, което е съобразено от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение. По идентичен казус съставът на ВКС е приел, че когато предмет на ипотеката е правото на собственост върху терена, ипотеката разпростира действието си и върху бъдещите приращения върху имота във вид на новопостроени по времето на действието на ипотеката сгради, ако при сключването на договора е постигнато съгласие ипотеката да има действие спрямо бъдещите приращения. Когато към момента на сключване на договора за ипотека е налице надлежно одобрен инвестиционен проект за застрояването на терена, по който е възможно да бъде извършена индивидуализация на обектите, които ще бъдат построени, изискването на чл. 166, ал. 2 ЗЗД за индивидуализация на ипотекирания имот е спазено, ако в договора е посочено, че ипотеката има действие и за построеното въз основа на инвестиционния проект. В този случай ипотеката се счита за учредена под условие и ще произведе действие от момента на завършване на строителството, ако е налице тъждество между посочения в ипотечния договор и реално възникналия недвижим имот и този имот е собственост на учредителя на ипотеката. Впоследствие в същия смисъл се е произнесъл и друг състав на Върховния касационен съд с решение № 111/25.07.2014 г. по гр. д. № 4005/2013 г. на ІІІ-то г. о., също по чл. 290 ГПК.
Формираната съдебна практика е по дела, произтичащи от спорове за собственост на различни обекти в една и съща сграда, построена от [фирма] [населено място] в собственото му дворно място, съставляващо УПИ ХІІ-918.104 в кв. 16 по плана на [населено място], като мястото и бъдещата сграда в него са ипотекирани с една и съща договорна ипотека в полза на [фирма] [населено място], оформена с н. а. № 20/22.01.2007 г., т. І, рег. № 617, дело № 20/2007 г. на нотариус А. С..
Наличието на задължителна практика на ВКС, с която въззивното решение е съобразено, изключва възможността касационното обжалване да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК.
В задължителната съдебна практика е даден отговор и на въпросите, свързани с приложението на чл. 63 ЗС и наличието според касаторите на „невъзможен предмет” на сделката. Прието е, че договорът за ипотека не визира учредяване на право на строеж по смисъла на чл. 63, ал. 1 ЗС, а разпростиране на ипотеката върху сградата, която ще бъде построена при реализиране на правомощието на собственика на земята да я застрои. В този смисъл е и произнасянето от въззивния съд. По въпроса за вписването на ипотеката съдебната практика е приела, че последващ приобретател на самостоятелен обект в сградата има възможност да установи наличието й по персоналната партида на собственика на терена. Въпросът за тълкуването на чл. 170 ЗЗД в контекста, поставен от касаторите – че няма идентичност между имота на длъжника и описания в договора за ипотека имот, изхожда от предпоставка, различна от приетата от въззивния съд, според когото идентичност е налице. Ето защо по посочените въпроси не следва да се допуска касационно обжалване. Не се разкрива противоречие между обжалваното решение и ТР № 1/04.05.2012 г. на ОСГК на ВКС, защото въззивният съд е приел, че разпореждането в полза на касаторите от 2010 г. е извършено, след като сградата е била изградена в груб строеж съгласно протокол от 25.01.2008 г. по чл. 181, ал. 2 ЗУТ. Не се разкрива противоречие и с ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, тъй като въззивният съд е изпълнил задължението си да обсъди всички доказателства по делото и възраженията на страните. В настоящото производство касационната инстанция не проверява дали искът е разгледан на всички предявени основания – то има за предмет проверка на основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите, разрешени от въззивния съд и определящи изхода на спора по конкретното дело.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 1 220 лева по договор № [ЕГН] за правна защита и съдействие от 05.08.2014 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 270 от 26.06.2014 г. по в. гр. д. № 169/2014 г. на Смолянския окръжен съд.
ОСЪЖДА Л. Т. К. и Й. Г. К. да заплатят на [фирма] клон [населено място] разноски за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 1 220 /хиляда двеста и двадесет лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: