9
2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 455
София, 09.09.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1824/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 2514 от 18.12.2015 г. по гр. д. № 2881/2015 г. Софийският апелативен съд, след като отменил решението от 01.05.2015 г. по гр. д. № 6126/2013 г. на Софийския градски съд, признал за установено по отношение на Ж. «Б. и К. Г. А., че Д. А. М. и П. Т. М. са собственици в режим на съпружеска имуществена общност на апартамент № 125 в [населено място], район «Т.»,[жк], [жилищен адрес] с площ от 105.87 кв. м., и избено помещение № 16 с площ 5.95 кв. м., заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, въз основа на изтекла в тяхна полза придобивна давност в периода от 13.10.1995 г. до 13.10.2005 г.
Касационни жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК от ответниците /освен това Ж. «Б.» се е присъединила към жалбата на К. А./, които поддържат оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивното решение.
Ответниците по касация – ищци по делото, считат, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., при произнасяне по допускането на касационното обжалване намира следното:
Предмет на спора за собственост е апартамент в сграда, чието построяване е възложено от ответника Ж. «Б.» на строителна фирма [фирма]. Последното от своя страна сключило с ищците предварителен договор за изграждане и продажба на готов строителен продукт, по силата на който се задължило за изгради апартамента и да им го предаде срещу заплащане на договорената цена. Вторият ответник – К. А., е член-кооператор от 08.07.2006 г. и има нотариален акт от 2010 г., издаден на основание чл. 35, ал. 2 ЗЖСК.
Въззивният съд приел, че към 13.10.1995 г., когато [фирма] предало на ищците фактическата власт върху спорния апартамент, сградата била завършена на етап «груб строеж». От тогава до края на 1998 г. тя била оградена със строителна ограда и охранявана от дружеството, като бил въведен пропускателен режим с бариера – срещу пропуски, раздадени на живущите, а член-кооператорите и управителните органи на кооперацията не били допускани до сградата. Въз основа анализ на доказателствата по делото съдът приел, че в 10-годишния период, считано от 13.10.1995 г., М. са упражнявали фактическа власт явно, спокойно и непрекъснато с намерение за своене, установената в чл. 69 ЗС презумпция не е оборена от насрещната страна и в резултат са придобили правото на собственост на основание чл. 79, ал. 1 ЗС преди ответникът А. да предяви иск по чл. 38а ЗЖСК през 2006 г. С придобиване на собствеността от М. през м. октомври 2005 г. кооперацията е изгубила своето право – чл. 99, пр. 1 ЗС, поради което и приобретателят А. не е могъл валидно да придобие собствеността върху жилището. Установено е и това, че първоначалната ответница по иска по чл. 38а ЗЖСК – П. М., е противопоставила възражение за изтекла придобивна давност, но производството по този иск все още е висящо след отмяна по реда на чл. 304 ГПК на влязлото в сила решение поради неконституиране на съпруга й Д. М. като задължителен необходим другар. Въззивният съд приел, че висящността на това производство прави сега предявения иск по чл. 124, ал. 1 ГПК допустим, тъй като в обратната хипотеза – ако то беше приключило, повторното заявяване в настоящото производство на изтекла придобивна давност в полза на М. би било преклудирано. Съдът приел също, че правен интерес от предявения иск е налице и срещу Ж. „Б.” – праводател на втория ответник, предвид положението, че разпореждането с имот при деривативните придобивни способи представлява оспорване на правото на собственост на действителния собственик.
Преди да пристъпи към проверка за наличието на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, съставът на ВКС, I-во г. о., дължи произнасяне по направеното искане за спиране на настоящото производство до приемане на тълкувателни решения по тълк. д. № 4/2014 г. и № 5/2014 г. на ОСГК на ВКС във връзка с наведените в жалбите пороци на обжалвания съдебен акт.
Основания за спиране на производството при условията на чл. 292 ГПК не са налице, тъй като и двете тълкувателни дела са приключили към настоящия момент с тълкувателни решения, съответно – ТР № 4/2014 г. от 14.03.2016 г. и ТР № 5/2014 г. от 24.06.2016 г.
І. По касационната жалба на К. Г. А.:
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на първо място е обоснован довод за недопустимост на въззивното решение като постановено по недопустим иск, при наличие на висящо производство по чл. 38а ЗЖСК.
Не е налице вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо по изтъкнатата от касатора причина. Не са налице отрицателните процесуални предпоставки по чл. 126, ал. 1 ГПК и чл. 299, ал. 1 и 2 ГПК, предвид факта, че исковете по чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 38а ЗЖСК имат различен предмет – с последния се защитава едно правно очакване и в съдебната практика този иск неизменно се разглежда като специфичен владелчески иск, без решението по него да формира сила на пресъдено нещо по въпроса кому принадлежи правото на собственост.
На второ място в изложението са поставени въпросите: 1. изграждането на строителна ограда и въвеждане на пропускателен режим от трето лице, посредством които е забранен достъпът до жилищната сграда на Ж. «Б.», правно релевантно обстоятелство ли е досежно евентуално упражнявана фактическа власт, респективно обуславя ли владение през този период; 2. приложима ли е императивната разпоредба на чл. 31, ал. 3 ЗК /отм./ по отношение на Ж., респективно може ли да се придобие по давност имот на жилищностроителна кооперация по давност за периода от 1994 до 2000 г.
Първият поставен въпрос е разгледан от въззивния съд в два аспекта – с оглед на това било ли е налице скрито владение и била ли е Ж. като собственик във възможност да се защити срещу лице нечлен-кооператор, упражняващо фактическа власт. По въпроса се твърди противоречие между приетото от въззивния съд и решения по чл. 290 ГПК на ВКС: р. № 117 от 26.04.2011 г. по гр. д. № 718/2010 г. на I-во г. о., и р. № 264 от 20.12.2012 г. по гр. д. № 395/2012 г. на II-ро г. о. Решение № 117 от 26.04.2011 г. е неотносимо към разглеждания случай, защото при него касационното обжалване е допуснато по друг въпрос: „може ли да се придобие по давност обект на Ж., който не е въведен в екплоатация”, така че задължителна по смисъла на чл. 290 ГПК е практиката, която съставът на ВКС е формирал, отговаряйки на този въпрос, а не с мотивите си по съществото на жалбата, на които касаторът се позовава – в този смисъл т. 1 на ТР № 2/28.09.2011 г. по тълк. д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Неотносимо е и решение № 264 от 20.12.2012 г., тъй като с него ВКС е отговорил на въпросите: 1. допустим ли е иск и съответно решението на съда, когато ищецът по иска по чл. 38а ЗЖСК се е снабдил с нотариален акт за собственост върху имота по време на делото; и 2. необходимо ли е да бъдат издадени съответни административни актове, удостоверяващи етапа на изграждане на сградата, за да бъде налице самостоятелен обект на собственост, годен за придобиване по давност. Следователно, по първния поставен въпрос касационно обжалване не следва да се допуска заради липсата на наведената от касатора специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По втория въпрос – за приложимостта на забраната, установена в чл. 31, ал. 3 ЗК 1991 г. /отм. ДВ, бр. 113/1999 г./, се поддържа противоречие с решение № 349 от 16.11.2012 г. по гр. д. № 307/2012 г. и решение № 183 от 30.03.2009 г. по гр. д. № 5032/2007 г., двете на ВКС, ІV-то г. о. Касационно обжалване по този въпрос не може да се допусне, тъй като произнасянето на въззивния съд не е в противоречие със задължителната практика на ВКС, уеднаквена с приетото в т. 1 на ТР № 5/2014 от 24.06.2016 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която при действието на забраната, установена с чл. 31, ал. 3 от Закона за кооперациите от 1991 г. /Обн., ДВ, бр. 63 от 1991 г./, отменен със Закона за кооперациите от 1999 г. /Обн., ДВ, бр. 113 от 1999 г./, правото на собственост върху вещ, собственост на жилищностроителна кооперация, може да се придобие по давност.
ІІ. По касационната жалба на Ж. «Б.»:
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на първо място също е обоснован довод за недопустимост на въззивното решение на две основания: 1. преди предявяване на иска кооперацията е снабдила член-кооператора с нотариален акт, имуществото е излязло от нейния патримониум и няма правен интерес от водене срещу нея на иск по чл. 97 ГПК /отм./; 2. ГПК от 2008 г., за разлика от отменения ГПК, не допуска конституиране на нов ответник, който да отговаря по иска наред с първоначалния, което прави конституирането на ответника А. без юридическо процесуално основание за това.
Така наведените доводи не водят до вероятна недопустимост на постановеното от въззивния съд решение, за което касационната инстанция следи и сама съгласно указанията в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Искът, предявеният срещу Ж., като лице, което е прехвърлило собствеността върху процесния имот преди подаването на исковата молба, е допустим с оглед наличието на правен интерес съгласно приетото в т. 3Б на ТР № 4/2014 от 14.03.2014 г. на ОСГК на ВКС. Досежно довода за незаконосъобразно привличане на допълнителен ответник в първата инстанция следва да се посочи, че такова евентуално нарушение не корелира с недопустимост на процеса – касае се за последващо субективно пасивно съединяване на искове без заменяне на страна.
На второ място в изложението са поставени въпросите: 1. съставлява ли процесуално нарушение на нормите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК необсъждането на допуснати и приети като относими към предмета на делото доказателства по изискуемия от закона начин – поотделно и в тяхната съвкупност; 2. какви са белезите на упражяването на фактическата власт като акт на лице, за да може да се обосноват предпоставките на чл. 79 ЗС за придобиване на имота по давност след изтичане на законоустановения срок; следва ли да е налице манифестирано своене, за да може лицето да се ползва от давностния срок и това намерение следва ли да е насочено срещу собственика /доведено до знанието му/; намерението за своене следва ли да е афиширано спрямо собствениците на завладяната вещ; 3. изтича ли придобивна давност в периода 1990-2000 г. при действието на ограничителната норма на чл. 31, ал. 3 ЗК /отм./; 4. възможно ли е придобиване по давност на имот, който не е въведен в експлоатация, за който е съществувала законова забрана за обитаването му, както и когато за имота не са били съставени в придобивния период официални документи по ЗУТ /З. – отм./, удостоверяващи степента на завършеност; от кой момент процесният имот е в гражданския оборот – от фактическото му построяване или от юридическото му завършване; как се придобива по давност идеална част от имот; 5. допустимо ли е изтичане на придобивна давност в периода 1995 г. – понастоящем, относно имот, идеална част от който е собственост на Столична община или държавата – аргумент от чл. 86 ЗС /И.. – ДВ, бр. 31/1990 г., доп. – ДВ, бр. 33/1996 г./; 6. съставлява ли съществено процесуално нарушение, когато в мотивите е обсъден и приет за обективен факт, който не почива на доказателствата по делото.
Първият въпрос е изцяло въпрос по съществото на спора, защото касае правилността на действията на въззивния съд с оглед евентуално допуснати от него нарушения на съдопроизводствени правила и няма характеристиката на обща предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. По такъв въпрос касационната инстанция би могла да се произнесе, ако е налице положителна преценка за допускане на касационното обжалване. Независимо от изложеното следва да се посочи, че фактите, за установяване на които според касатора е следвало да се обсъдят посочените в изложението доказателства, са залегнали в мотивите към обжалваното решение: въззивният съд е приел, че [фирма] не е могло валидно да придобие собствеността, съответно – да прехвърли на ищците право на собственост, както и факта, че сградата е била с ограда и охрана. Съгласно задължителното за съдилищата ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, правният въпрос, по който може да се допусне касационно обжалване, следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на въззивния съд, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая обжалваното решение съдържа преценка относно наличието на признаците на владението, а въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, в т. ч. и относно субективния елемент на владението, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Противно на твърденията на касатора, въззивният съд е процедирал в съответствие с практиката на ВКС по приложението на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК.
По втория въпрос – така, както е поставен, въпросът е зададен твърде общо и изисква фактическа преценка за всеки конкретен случай, т. е. това е фактически, а не правен въпрос по смисъла на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и по него касационно обжалване не може да бъде допуснато. От друга страна, съобразно събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че Ж. е знаела факта на упражняване на фактическа власт от лица, нямащи качеството на член-кооператори, поради което обективно е била във възможност да отблъсне владението им по реда на чл. 126ж ГПК /отм./, включително и спрямо неизвестен извършител /чл. 126ж, ал. 5 ГПК – отм/; а след октомври 1995 г., когато сградата е била изградена на етап „груб строеж”, както Ж., така и всеки член-кооператор са могли да се защитят с вещен иск, с иск по чл. 38а ЗЖСК или по реда на чл. 126ж ГПК /отм./. Следователно, обуславящ е мотивът, че давност е могла да тече спрямо това лице, защото то е разполагало с правото на иск за защита на собствеността си, а преценка на самите доказателства и дали Ж. действително е знаела или не, ВКС може да извърши единствено във фазата по съществото на спора.
По третия въпрос – както беше посочено в отговора на въпрос № 2 по жалбата на касатора А., с т. 1 на ТР № 5/2014 от 24.06.2016 г. на ОСГК на ВКС се прие, че при действието на забраната, установена с чл. 31, ал. 3 от Закона за кооперациите от 1991 г. /Обн., ДВ, бр. 63 от 1991 г./, отменен със Закона за кооперациите от 1999 г. /Обн., ДВ, бр. 113 от 1999 г./, правото на собственост върху вещ, собственост на жилищностроителна кооперация, може да се придобие по давност. Даденото от въззивния съд тълкуване на закона е в същия смисъл, поради което не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По четвъртия въпрос също не следва да се допуска касационно обжалване. Съществува достатъчно практика на ВКС, в т. ч. задължителна и която настоящият състав споделя, даваща еднозначен отговор на така поставения въпрос, в смисъл, че строежът се счита за годен обект на правото на собственост и може да бъде обект на транслативна сделка, вкл. да се придобива по давност, от момента на завършването на грубия строеж. Отговор на този въпрос в посочения смисъл е даден и в мотивите на т. 1 на ТР № 1 от 04.05.2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС. Липсата на официални документи относно степента на завършеност, забраната за ползване и моментът на въвеждане в експлоатация са ирелевантни за годността на строежа като обект на правото на собственост и в този смисъл са решение № 117 от 26.04.2011 г. по гр. д. № 718/2010 г. на ВКС, І-во г. о., и решение № 108 от 10.04.2012 г. по гр. д. № 1063/2010 г. на ВКС, II-ро г. о., на които се е позовал и въззивният съд. Цитираната от касатора практика не представлява практика по чл. 290 ГПК – създадена е по реда на отменения ГПК, вкл. и решение № 186 от 19.02.1987 г. по гр. д. № 154/86 г. на ОСГК на ВС, така че би могла да обоснове основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, но само ако касаторът бе представил копия от нея, в това число доказателства, че именно това са актовете, които са влезли в сила. Не е представено и решението по гр. д. № 549/2008 г. на Софийския градски съд, недопуснато до касационно обжалване с определение по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК, а и приетото в него становище е отречено с посоченото вече решение № 108 от 10.04.2012 г. по гр. д. № 1063/2010 г. на ВКС, II-ро г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е налице, когато практиката, израз на противоречиво разрешаване на даден правен въпрос, вече е била уеднаквена по реда на чл. 290 ГПК, както е в настоящия случай.
Петият въпрос: допустимо ли е изтичане на придобивна давност в периода 1995 г. – понастоящем, относно имот, идеална част от който е общинска или държавна собственост, предвид разпоредбата на чл. 86 ЗС в приложимата за случая редакция /ДВ, бр. 31/1990 г./, е свързан с наведеното от Ж. възражение в отговора на исковата молба, че за част от имота – терена, е съставен акт за частна общинска собственост. По него съдът не се е произнесъл. Въпросът, обаче, не е обуславящ изхода на спора и по тази причина касационно обжалване по него не може да се допусне. Това е така, защото самата Ж. твърди в отговора си, че е притежавала върху терена отстъпено право на строеж, което е „друго” по смисъла на чл. 92 ЗС, изключващо приращението върху сградата в полза на собственика на идеална част от терена – Столична община.
Последният шести въпрос е за това дали приемането от съда на даден факт за обективен, когато това не почива на доказателствата по делото, съставлява съществено процесуално нарушение. Въпросът е зададен във връзка с приетото от въззивния съд за ноторно, че до края на 1998 г. сградата е била държана от строителя [фирма] въз основа на договора за строителството, докато трае изграждането й. Според касатора това обстоятелство прави неправилен извода на въззивния съд, че след като завзели жилището през 1995 г., ищците започнали да го своят явно и необезпокоявано. Този въпрос е по правилността на решението и изисква конкретна преценка на данните по делото, за да се прецени дали съдът е допуснал нарушение, следователно няма характеристиката на обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В обобщение на изложеното, не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
При този изход на спора и с оглед направеното искане, разноските на ищците за касационната инстанция за адвокатско възнаграждение в размер на 4 000 лева по договор за правна защита и съдействие № 587647 от 16.03.2016 г., следва да се възложат в тежест на ответниците по иска /касатори/.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 2514 от 18.12.2015 г. по гр. д. № 2881/2015 г. на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА К. Г. А. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място], [улица], ет. 6, ап. 6, и Ж. „Б.“ със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], вх. В, да заплатят на Д. А. М. и П. Т. М. сумата 4 000 /четири хиляди лв./ лева – разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: