3
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
851
София, 31.10.2012 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 618/2012 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от адвокат К. Г. като пълномощник на Х. К. и Д. И. срещу въззивното решение № 674 от 26.04.2012 г. по в. гр. д. № 497/2012 г. на Пловдивския окръжен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК.
Ответниците по касация държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, Н. П. Б. и Професионалната гимназия по битова техника [населено място] не са подали писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., за да се произнесе по допускането на касационното обжалване, взе предвид следното:
С обжалваното решение в сила е оставено решението от 08.06.2010 г. по гр. д. № 3874/2007 г. на Пловдивския районен съд, с което са отхвърлени предявените от касаторите искове с правно основание чл. 108 ЗС за ревандикация на недвижим имот пл. № 2137 от кв. 2А по плана на [населено място],[жк], с площ 1 050 кв. м., ведно с построените седем едноетажни постройки, а срещу ответника Н. Б.-за ревандикация и на двуетажна масивна жилищна сграда в североизточната част на мястото и едноетажна масивна сграда в северозападната част.
За да отхвърли предявените искове за собственост, произхождаща от възстановяване на отчужден по ЗНЧИМП недвижим имот, въззивният съд посочил, че ищците не са доказали реституцията да е настъпила в тяхно лице като наследници по закон на физическото лице А. Д. И., за което се твърди да е било едноличен собственик на капитала на търговското дружество „Д. И. и сие” – собственик на отчуждения имот. На претендираното основание ищците не се легитимират като собственици, а оттук произтича и неоснователността на претенцията за предаване на владението на имота.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили следните въпроси: 1. по какъв начин се установява и определя в случаите по чл. 3, ал. 2 ЗВСОНИ обемът на правата на член-съдружник, съответно на наследниците по закон на физическите лица, които са били членове или съдружници към момента на прекратяване на дружеството, което е било заличено в търговския регистър и при влизане в сила на ЗВСОНИ не съществува като правен субект; 2. длъжен ли е съдът да изгради изводите си относно всички релевантни за спора обстоятелства и да изложи съображения във връзка с всички направени доводи.
Според касаторите решението е поставено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл. 188 ГПК /отм./, което е довело до нарушение на материалния закон – чл. 3, ал. 2 ЗВСОНИ, и в тази връзка е първият поставен въпрос. Сочат за неправилен извода за недоказаност наследодателят им да е притежавал изцяло или частично дял от капитала на фирмата, поради което и не са доказали да са наследници по закон на съдружник във фирмата.
Съгласно разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Вторият поставен от касаторите въпрос е свързан именно с възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка по делото и обсъждането на събраните по делото доказателства. Затова този въпрос е фактически и не обосновава основание за допускане на касационно обжалване. Изводът не се променя от прочита на представения с изложението съдебен акт по чл. 290 ГПК – решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на ВКС, ІV-то г. о., тъй като по въпроса има постановено тълкувателно решение. Освен това, видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд не е пропуснал акта за държавна собственост № 2340/5539 от 14.11.1951 г., а прегледът на данните по делото не дава основание за извода, направен в касационната жалба и в изложението – че нито един от ответниците не е оспорил твърдението в исковата молба, че наследодателят на ищците е притежавал търговската фирма, придобила имота.
К. твърдят, че първият поставен от тях въпрос е разрешен при основанието за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по него няма трайно установена съдебна практика, а въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Съгласно т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
В разглеждания случай поставеният от касаторите въпрос е разрешен в решение № 369/2011 г. от 12.04.2012 г. по гр. д. № 396/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. То е по чл. 290 ГПК и съгласно т. 2 на посочения тълкувателен акт – ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, има характер на задължителна съдебна практика. С него е прието, че в случаите по чл. 3, ал. 2 ЗВСОНИ критерий за определяне обема на реституционните права /делът от възстановената собственост/ на член-съдружник или акционер в капиталово търговско дружество, съответно на наследниците по закон на физическите лица, които са били членове или съдружници към момента на прекратяване на дружеството, заличено в търговския регистър и несъществуващо като правен субект при влизане на ЗВСОНИ в сила, е размерът на членственото дялово /акционерно/ участие на този съдружник /акционер/ в капитала на одържавеното /национализирано/ дружество. Специално за национализираните по ЗНЧИМП имоти, делът от възстановената по ЗВСОНИ собственост се определя като съотношение на номиналната стойност на притежаваните акции към стойността на основния капитал.
Следователно, налице е установена съдебна практика и няма основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касационната жалба да бъде допусната за разглеждане по същество по същия правен въпрос.
На следващо място, видно от съображенията в обжалваното решение, то не противоречи на установената вече практика, защото въззивният съд се е съобразил с нормата на закона и приетото задължително тълкуване, но е приел, че касаторите не са доказали техният наследодател А. И., починал през 1962 г., да е бил едноличен собственик на дяловете от капитала на търговската фирма „Д. И. и сие”, а не, че имотът по исковата молба не може да бъде възстановен на наследниците на членовете-съдружници. Позовал се е на това, че при закупуването през 1930 г. с н. а. №№ 126 и 130, дружеството се е представлявало от друго лице – Д. Н. И., като не се твърди и не се ангажират доказателства за връзка на правоприемство между тези лица. Дори да има такава, то в документите за покупко-продажбата Д. Н. И. е посочен само като търговец, който действа от името и за сметка на „Д. И. и сие”, т. е. като представител. Няма никакви доказателства за това кой е бил едноличен собственик на капитала /ако изобщо е имало такъв – без да има други съдружници/ и не е установено именно наследодателят на ищците да е бил такъв.
Следователно, обжалваното решение съдържа преценка относно релевантните за спора факти, а въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 674 от 26.04.2012 г. по в. гр. д. № 497/2012 г. на Пловдивския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: