4
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
N 207
София, 05.05. 2015 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова ч. гр. д. N 1679/2015 година, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 512/13.02.2015 г., подадена от Е. Д. Бояджийска, С. Д. С., С. В. С., Е. К. А. и К. Г. С. чрез адв. А. А.-Т., срещу определение № 547 от 04.02.2015 г. по в. ч. гр. д. № 1107/2014 г. на Благоевградския окръжен съд.
С обжалваното определение, след като отменил определение № 4485 от 29.10.2014 г. по гр. д. № 1025/2014 г. на Разложкия районен съд, въззивният съд допуснал обезпечение по предявения иск с правно основание чл. 75 ЗС.
Жалбоподателите поддържат оплаквания за неправилност на въззивното определение и искат неговата отмяна с довод, че не са били налице предпоставките за допускане на обезпечението. Представят отделно изложение, в което се позовават и на трите специални предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК; прилагат копие от съдебно решение на Варненския районен съд.
Ответникът Г. П. П. оспорва с писмен отговор допустимостта на касационното обжалване, както и основателността на частната касационна жалба.
Частната касационна жалба е редовна, подадена e в срок и от активно легитимирани лица срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 396, ал. 2 , изр. 3-то ГПК съдебен акт.
По допускане на касационното обжалване с оглед преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК като условие за разглеждане на жалбата по същество, настоящият състав на Върховния касационен съд, I-во г. о., намира, че същите не са налице по следните съображения:
Г. П. П. е предявил иск по чл. 75 ЗС за защита на нарушено владение върху недвижим имот, съставляващ бунгало, монтирано върху бетонен фундамент, с идентификатор 21498.270.5.1, разположено в имот с идентификатор 21498.270.5 на ответниците Е. Д. Бояджийска, С. Д. С., С. В. С., Е. К. А. и К. Г. С. и С. Г. С. /първите петима са и жалбоподатели/. Едновременно с подаването на исковата молба е отправил и искане по чл. 389, ал. 1 ГПК за обезпечение на иска чрез налагане на забрана на ответниците да разрушат спорната постройка.
За да отмени първоинстанционното определение, с което Разложкият районен съд отказал исканото обезпечение, въззивният съд приел, че са налице предпоставките за уважаване на искането, а именно допустимост и вероятна основателност на предявения иск, съществуваща обезпечителна нужда и подходяща обезпечителна мярка. При формиране на извода за вероятната основателност на иска, въззивният съд обсъдил действията на частния съдебен изпълнител, отразени в приложените протоколи по извършен въвод в недвижимия имот на ответниците, при който на ищеца е даден срок да отстрани постройката /бунгалото/ в имота, предмет на въвода, и да изнесе движимите си вещи и е сменен патронът на входната врата. Обсъдил е още приложените към исковата молба доказателства, сочещи факта на упражняваното владение и неговата продължителност за повече от 6 месеца, в частност договор за покупко-продажба на бунгало, удостоверение за търпимост на строеж по пар. 16 от ПР на ЗУТ от 2005 г. и заповед на кмета на [община] от 2012 г. за категоризация на туристистически обект. Досежно допустимостта на иска въззивният съд приел, че същият е предявен в 6 месечния преклузивен срок, броен от датата на въвода 30.04.2014 г.; позовал се на задължителна практика на ВКС за допустимост на иск по чл. 75 ЗС, предявен от ищец, лишен от владението си върху постройка в чужд недвижим имот, когато въводът е незаконосъобразен, тъй като постройката не е предмет на принудителното изпълнение, а ищецът е пропуснал да обжалва действията на съдебния изпълнител. За да приеме наличието на обезпечителна нужда, окръжният съд се обосновал с уведомителния характер на режима по ЗУТ за събаряне на строежи и възможността в хода на изпълнителното производство ответниците-собственици на терена, сами да разрушат намиращите се в имота им постройки, както е предписал и частният съдебен изпълнител. За обезпечителната мярка е приел, че тя е подходяща, без да излага мотиви.
В изложението на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК касаторите са поставили въпроса: дали поисканата обезпечителна мярка е съответстваща по смисъла на чл. 391 ГПК; считат, че в обжалваното определение има произнасяне и по въпроса за приложението на чл. 397, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросът за адекватността на обезпечителната мярка безспорно е обуславящ искането за допускане на обезпечение, тъй като, за да го уважи или отхвърли, съдът изследва конкретните обстоятелства по делото, държейки сметка за характера на иска, неговия петитум, обезпечителната нужда, както и за недопускането на необосновано навлизане в правната сфера на ответника или на трети за производството лица. Ето защо е налице общата предпоставка за допускане на касационното обжалване по смисъла на разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Не е налице, обаче, нито една от трите специални предпоставки, обхванати от нормата на чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 ГПК, за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване.
К. не са посочили задължителна практика на ВКС, с която обжалваното определение да влиза в противоречие, а за практиката, която са представили – решение № 1005/15.03.2012 г. по гр. д. № 19280/2010 г. на Варненския районен съд, липсват данни да е влязло в сила, както изисква т. 3 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС; същото е и неотносимо, тъй като в него е разгледана основателността на иск по чл. 108 ЗС, без изобщо да е коментиран въпросът за адекватността на обезпечителната мярка. Ето защо не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – разпоредбата на чл. 391 ГПК, уреждаща предпоставките за допускане на обезпечението, не е непълна или неясна в аспекта, повдигнат с поставения от касаторите въпрос и съобразно разясненията, дадени в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По приложението на чл. 397, ал. 1, т. 3 ГПК, възлагаща на съда да приложи подходяща според него обезпечителна мярка, е създадена трайна съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване. Съгласно тази практика при определяне на подходящия вид обезпечителна мярка съдът изхожда от вида на иска и целта на обезпечението – изключване или ограничаване на възможността ответникът да осуети изпълнението на бъдещо положително за ищеца съдебно решение, без при това прекомерно да се ограничават правата на другата страна. Преценката за наличието на тези изисквания е в правомощията на съда във всеки конкретен случай, а касаторите не обосновават с какво разглеждането на частната касационна жалба по същество ще допринесе за точното прилагане на закона в настоящия случай, както и за развитието на правото.
В останалата си част изложението съдържа оплаквания за неправилна преценка на доказателствата, липса на аргументи, с които съдът обосновава изведената фактическа обстановка, превратно приложение на тезата за допустимост и основателност на иска и наличие на обезпечителна нужда. Те касаят правилността на постановения съдебен акт, която не е предмет на настоящия етап на производството и може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение № 547 от 04.02.2015 г. по в. ч. гр. д. № 1107/2014 г. на Благоевградския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: