4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 877
София, 12.11. 2012 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчeва
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 538/2012 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от Потребителна кооперация «В.» [населено място], срещу въззивното решение № 158 от 05.04.2012 г. по гр. д. № 547/2011 г. на Софийския окръжен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК.
Ответникът по касация В. П. Т. счита, че касационната жалба не следва да се допуска до разглеждане, а по същество е неоснователна.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
С обжалваното решение е отхвърлен предявен от касатора иск за признаване на установено, че В. П. Т. не е собственик на основание давностно владение и наследство на УПИ ХХІ-630 от кв. 24 по плана на [населено място] с площ 430 кв. м.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил на първо място въпроса: кой носи тежестта да докаже правопораждащите факти по предявения отрицателен установителен иск и с оглед това доказал ли е ответникът по иска, че е собственик на процесния имот както по силата на давностно владение, така и по наследство, с какви доказателствени средства следва да се доказва правото на собственост, придобито по давност, и следва ли да се представят писмени изначални доказателства с оглед осъществяването на това право и началната дата на осъществяването на владението.
Въпросът, който е определящ изхода на спора, съдържа две части. Първата част е относно доказателствената тежест и тя е разрешена от въззивния съд в съответствие със задължителната практика на ВКС, обезпечаваща точното прилагане на закона, изразена и в представените от касатора решение № 530 от 05.07.2010 г. по гр. д. № 1560/2009 г. на І-во г. о., и решение № 188 от 10.08.2011 г. по гр. д. № 1040/2010 г. на ІІ-ро г. о., двете постановени в производство по чл. 290 ГПК. С тях е прието, че при предявен отрицателен установителен иск за право на собственост върху недвижим имот в тежест на ответника е да докаже основанието, на което основава претендираното право – правопораждащите факти на правото, което се оспорва от ищеца.
При следване на тази тълкувателна практика са формирани изводите на въззивния съд. Така, в обжалваното решение е прието на първо място, че ответникът по отрицателния установителен иск, в чиято тежест е да проведе успешно пълно доказване на твърдяното от него право на собственост, е доказал възражението си, че е собственик на имота по исковата молба на въведеното основание – давностно владение и наследство, както с представения по делото н. а. № 6/1995 г., издаден по обстоятелствена проверка, така и с останалите събрани доказателства-писмени, гласни и заключение на съдебно-техническа експертиза. Не е установено след издаването на констативния нотариален акт през 1995 г. правото на собственост на ответника да е погасено поради придобиването му от друг. Следователно, въззивното решение не противоречи, а съответства на задължителната съдебна практика по поставения процесуалноправен въпрос, а дали фактите, от които произтича претендираното от ответника право, са установени, както и преценката на съда за тяхното наличие, са въпроси по основателността на иска, както е прието и в решение № 188 от 10.08.2011 г. по гр. д. № 1040/2010 г. на ІІ-ро г. о., т. е. извън предмет на производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
На следващо място въззивният съд намерил за недоказано твърдението на ищцовата кооперация да е собственик на построената в мястото сграда – магазин за хранителни стоки, който понастоящем е и премахнат като незаконен строеж, както и на дворното място, на основание възстановяване на отнета собственост на кооперацията по силата на ЗК от 1991 г. /отм./, както и по давност. Това не означава, че съдът е разгледал делото като положителен установителен иск, а не като отрицателен, както смята касаторът. Както е посочено в решение № 530 от 05.07.2010 г. по гр. д. № 1560/2009 г. на І-во г. о., разпределението на доказателствената тежест не зависи от процесуалното положение ищец или ответник, а от това кой твърди, че е носител на правото, което се включва в предмета на спора. Затова, като изложил съображения във връзка с доводите на ищеца, че той е носител на правото на собственост, въззивният съд не е подменил предмета на спора и не е разгледал иск, различен от предявения.
Обжалваното въззивно решение не противоречи и на разрешението, дадено с решение № 2428 от 13.12.1955 г. по гр. д. № 7395/1955 г. на ВКС, ІV-то г. о., според което не е необходимо ищецът по отрицателен установителен иск, ако той е владелец на един недвижим имот, да установява, че има право на собственост върху същия имот. Освен това евентуалното несъобразяване с посочения съдебен акт би могло да е основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, ако по въпроса не съществуваше задължителна съдебна практика, на която обжалваното решение съответства.
По втората част на поставения първи въпрос касаторът не е посочил и представил съдебна практика, съобразно с която да се извърши преценка дали обжалваното въззивно решение й противоречи.
На следващо място в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът: при какви обстоятелства е допустимо събирането на доказателства във въззивната инстанция. Касаторът се позовава на решение № 700 от 06.12.2010 г. по гр. д. № 304/2010 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., и на решение № 284 от 21.07.2010 г. по гр. д. № 378/2009 г. на ВКС, ІV-то г. о. С тях е прието, че при действието на ограничения въззив при ГПК /от 2007 г./ разпоредбата на чл. 146 ГПК задължава първоинстанционния съд да изготви доклад по делото, в който да посочи как се разпределя доказателствената тежест за твърдяните факти и за кои от тях не се сочат доказателства, за да могат страните да предприемат съответните процесуални действия, включително и да посочат нови доказателства. От този момент настъпва преклузията за страните да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, след като не са налице условията по чл. 147 ГПК. Когато липсват указания, процесуалното бездействие на страната не може да има за последица преклудиране на правото да го извърши. Затова, направено доказателствено искане от страна за първи път във въззивната жалба, поради допуснато от първоинстанционния съд нарушение на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК е допустимо поради основанията по чл. 266, ал. 3 ГПК. Въззивният съд е длъжен да следи за допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения и при нарушаване на чл. 146 ГПК от първоинстанционния съд да повтори опороченото действие, като извърши доклад по делото и укаже на страните фактите, които се нуждаят от доказване.
В съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд в разглеждания случай, като е приел изготвения в първоинстанционното производство доклад по чл. 146 ГПК за непълен, го допълнил в частта относно разпределяне на доказателствената тежест страните и указал на ответника, че в негова тежест е да докаже, че е собственик на процесния имот на посоченото в отговора на исковата молба основание – давностно владение съгласно представения н. а. № 6/1995 г. Във връзка с направеното допълнение на доклада поради процесуално нарушение от районния съд, въззивният съд е допуснал и приел представените във въззивната инстанция писмени доказателства. Уважил е и искането на ответника за допускане на свидетели. Прегледът на данните по делото сочи, че такива са били допуснати от първоинстанционния съд, но впоследствие поради отказ на ответника са били заличени. Посочените процесуални действия са извършени при констатирания от въззивния съд пропуск на съда в първата инстанция да даде конкретни указания във връзка с разпределяне на доказателствената тежест, като укаже на ответника за кои от твърдените факти не сочи доказателства. Затова, като е допуснал гласни доказателства, въззивният съд не е процедирал в противоречие със задължителната съдебна практика по приложението на чл. 266 ГПК, така че поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
Наличието на задължителна за съдилищата практика и по двата поставени въпроса, с която въззивният съд се е съобразил, както и липсата на аргументи защо според касатора се налага изоставяне на тази практика и приемане на друго разрешение по въпросите, налага извода, че и другото поддържано основание за допускане на касационно обжалване – по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, в разглеждания случай не е налице.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 158 от 05.04.2012 г. по гр. д. № 547/2011 г. на Софийския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: