4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 895
С., 04.10. 2011 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 191/2011 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от Д. А. С., Ж. Т. А., И. А. П., Д. С. А., Ф. Х. Т., И. Х. Г. и К. Х. Д., срещу въззивното решение № 1382 от 18.11.2010 г. по в. гр. д. № 1190/2010 г. на Варненския окръжен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
Ответниците по касация К. И. К., Динка П. К., И. К. К. и С. К. К. не са подали писмени отговори.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., за да се произнесе по допускането на касационното обжалване, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение в сила е оставено решение № 1109 от 01.04.2010 г. по гр. д. № 9516/2007 г. на Варненския районен съд, с което е отхвърлен предявен от касаторите отрицателен установителен иск по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ за собственост на реална част от 586 кв. м. от поземлен имот № 69 по плана на новообразуваните имоти на м. “В.-север” в землището на[жк], [населено място], защрихована със сини линии на скицата на л. 155 от първоинстанционното дело.
По делото е установено, че с решение по гр. д. № 689/2007 г. на Варненския районен съд по иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ и решение № 1540 от 27.12.2007 г. на ОСЗГ [населено място] на ищците като наследници на И. А. Я. е признато правото на възстановяване на земеделска земя с пл. № 422 и площ 4.500 дка в местността “Кара А.” в [населено място], част от която е спорният по делото имот.
Ответниците са противопоставили възражение, че с решение по протокол № 25 от 27.08.1985 г. на ИК на Варненския окръжен народен съвет имотът е бил предоставен за ползване по реда на Постановление на Министерския съвет № 11/1982 г. на ответника К. Ив. К., като е осъществена и процедурата по изкупуването му на основание пар. 4а ПЗР на ЗСПЗЗ. Въззивният съд приел, че са били налице всички предпоставки за това. Административният акт е подписан от изпълняващия длъжността “председател”, което предпоставя надлежно извършена процедура по предоставяне на правото на ползуване; заплащането на земята е осъществено в законоустановения срок предвид представените по делото оценителен протокол № 33 от 24.09.1993 г. и вносни бележки от 29.11.1993 г. за 36 000 стари лева; към 01.03.1991 г. в имота е имало постройка с характер на сграда съобразно изискванията на чл. 177, ал. 3 от Наредба № 5/1977 г. за правила и норми по Т. /отм./, ППЗТСУ /отм./ и пар. 1в, ал. 3, т. 1 ПЗР на ППЗСПЗЗ, която е била електрифицирана и водоснабдена, съставлявала е къща на един етаж от няколко стаи, както и мазе с изграден самостоятелен вход, видно от непротиворечивите показания на двамата свидетели.
С оглед изложеното въззивният съд заключил, че ответниците надлежно са придобили собствеността /И. и С. К. са приобретатели на идеални части от имота по силата на дарение с н. а. № 53/1996 г. от своите родители – другите двама ответници/, поради което и предявеният срещу тях отрицателен установителен иск е неоснователен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили на първо място въпроса: налице ли е в имота построена и завършена сграда към 01.03.1991 г. при положение, че строителното разрешение е издадено на 30.10.1990 г.; в плана на новообразуваните имоти, касаещ процесния имот, сграда не е отразена, а в оценителния протокол с дата 24.09.1993 г. за сградата изрично е записано, че “няма овехтяване и че сградата още се строи”. К. считат, че отговорът на този въпрос е отрицателен, но обратното е прието от съда в двете инстанции, които са дали вяра на свидетелски показания, а не на официални документи, изходящи от кметството.
Съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставения от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос. Този въпрос следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос не е правен – за тълкуването и прилагането на разпоредбата на пар. 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ, а е фактически, а разрешаването на съответния фактически въпрос е в зависимост от данните по всяко конкретно дело. Затова и не следва да се извършва съпоставка и преценка за това дали обжалваното решение противоречи на съдебните актове, на които касаторите се позовават: решение № 426 от 21.07.2009 г. по гр. д. № 2713/2008 г. и решение № 92 от 25.02.2010 г. по гр. д. № 987/2009 г., двете на ВКС, ІІ-ро г. о. Изложеното по същността си е довод по правилността на формирания от въззивния съд извод, за наличието на една от предпоставките по пар. 4а от ПРЗ на ЗСПЗЗ за придобиване на собствеността върху земята и в този смисъл – касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Оплакванията за неправилност на решението не се разглеждат в настоящия етап на производството, което се занимава с основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Следващите въпроси са: 1. какви са правните отражения на обстоятелството, че един протокол от заседание на Изпълнителния комитет /ИК/ на Общинския народен съвет, доказващ взети решения за предоставяне на земя на ползуватели, не е подписан от секретаря; прави ли това взетите решения недействителни или е достатъчен само подписът на председателя на ИК; и 2. недоказаното плащане /приравнено на липсата на плащане/ на сумата, определена в оценителния протокол за прогресивно-нарастваща такса, опорочава ли трансформирането на правото на ползуване /ако то изобщо е учредено/ в право на собственост върху земята. К. считат, че касационното обжалване по тези въпроси, по които въззивният съд не се е произнесъл, следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Съгласно разясненията в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да се допусне касационно обжалване, е необходимо поставеният материалноправен или процесуалноправен въпрос да е от решаващо значение за изхода на конкретния спор. В случая посочените два въпроса не са такива.
В производството по отрицателен установителен иск, предявен от лице с признато право на възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ, срещу ползувател, осъществил процедурата по изкупуване по пар. 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ, ищецът не разполага с възможност да оспори правото на ползуване с твърдения за пороци при предоставянето му, ако то не е било оспорено по реда на пар. 4и от ПЗР на ЗСПЗЗ в преклузивния срок по пар. 35 от ЗИДЗСПЗЗ /ДВ, бр. 97/1998 г./. Съдът не е дължал произнасяне по първия от поставените въпроси и в този смисъл същият не е определящ изхода на делото.
Съгласно пар. 4а, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ гражданите, на които е предоставено право на ползване върху земеделски земи, придобиват право на собственост върху тях, когато са построили сграда върху земята до 1 март 1991 г. и заплатят земята на собственика чрез общината по цени, определени от Министерския съвет, в тримесечен срок от влизането в сила на оценката. Според ал. 2 на същия параграф когато сградата е със застроена площ над 35 кв. м или е по-висока от един етаж, гражданинът, който придобива правото на собственост по силата на този закон, заплаща в полза на държавата и прогресивно нарастваща такса съобразно разгънатата застроена част на сградата в размер, определен от Министерския съвет. Тази такса не се заплаща, ако построената сграда към 1 януари 1992 г. е единствено жилище на семейството на собственика, включващо съпрузите и ненавършилите пълнолетие техни деца. В случая по делото е установено, че съществуващата към 01.03.1991 г. сграда е с разгънатата застроена площ 77.32 кв. м., поради което с оценителния протокол № 33 от 24.09.1993 г. е определена и прогресивно нарастваща такса в размер на 12 160 лева. Ответниците не са въвели твърдение и не са представили доказателства да са заплатили посочената сума. Съдът не е взел становище по правното значение на това обстоятелство, но това не е било и необходимо, защото заплащането на такса, когато такава се дължи, не е условие за придобиване на собствеността върху земята. Изводът следва от изричния текст на закона, който в алинея първа на пар. 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ поставя като единствено изискване ползувателят да заплати на собственика стойността на земята в определен срок, а в алинея втора урежда отношенията между ползувателя и държавата, която е и кредитор по вземането за прогресивно нарастваща такса съобразно разгънатата застроена част на сградата. Следователно, изтъкнатият от касаторите факт не е част от спорното правоотношение между страните и в този смисъл – и от предмета на делото.
С оглед изложеното, след като поставените от касаторите въпроси не от значение за изхода на конкретния спор, то и общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
В обобщение, касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество, водим от което Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1382 от 18.11.2010 г. по в. гр. д. № 1190/2010 г. на Варненския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: