4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 349
София, 07.06. 2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 747/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 1550 от 08.05.2015 г. по гр. д. № 7421/2014 г. на Пловдивския районен съд М. А. Д. е осъден да осигури на С. П. Б., И. Х. Б. и А. К. Б. свободен достъп през входната врата откъм [улица] [населено място], находяща се до бараката в североизточния ъгъл на дворното място, и са отхвърлени исковете по чл. 109, ал. 1 ЗС за премахване на изградената от Д. стена на стълбището на третия етаж на сградата, което продължава към общия таван, и покривната конструкция на търговското помещение до партерния етаж на жилищната сграда от южната страна откъм [улица].
Това решение е оставено в сила с решение № 1633 от 20.10.2015 г. по в. гр. д. № 1824/2015 г. на Пловдивския окръжен съд.
Срещу въззивното решение са подадени касационни жалби и от двете страни.
Ищците обжалват решението в частта, с която предявените искове са отхвърлени и искат то да бъде отменено като постановено при касационното отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК.
Ответникът поддържа същото отменително основание в частта, с която предявеният срещу него негаторен иск е уважен.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира, че жалбите са подадени в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК и са допустими.
І. По касационната жалба, подадена от ищците:
В жалбата са изложени оплаквания за постановяване на въззивното решение в нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост. Според касаторите макар и несъществено, отклонението от първоначалния проект прави стената на стълбищната площадка /с метална врата към нея/ незаконен строеж, който ги лишава от достъп и възможност за ползване на неразделения на клетки таван като обща част на жилищната сграда по смисъла на чл. 38 ЗС. Незаконно е построена и покривната конструкция на търговското помещение и тя причинява овлажняване на стената на жилищната сграда, но съдът отказал задълбочено обсъждане на експертизата.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради противоречие с решение № 36/06 от 17.05.2006 г. по гр. д. № 2442/2004 г. на ВКС на РБ, ІV-то „б” г. о., постановено по реда на чл. 218а, ал. 1, б. „а” и чл. 218и ГПК /отм./. В него е посочено, че незаконните строежи не са обекти на вещното право и не могат да бъдат придобивани чрез правни сделки и по давност, както и по приращение, така че ищците не са длъжни да търпят частта от постройката, която е изградена върху собственото им място и им пречи да упражняват правото си на собственост в пълния му обем. Според касаторите на това становище противоречи приетото в обжалваното решение, че премахването на стената на стълбищната площадка е изпълнено в известно отклонение от първоначалния проект, като отклонението е несъществено.
Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставения от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос. В случая в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, както и в касационната жалба, не се поставя въпрос за тълкуването и прилагането на конкретна правна норма, от която зависи решаването на делото, поради което общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
По отношение на покривната конструкция /козирката/ към търговския обект, разположен в партерния етаж на сградата, това основание не е налице и поради следното: ищците твърдят, че конструкцията им пречи спокойно да ползват собственото си жилище, тъй като води до овлажняване на стената и до образуване на мухъл. Въззивният съд приел за установено, че сградата /в частност първият етаж/ не е измазана и се мокри непосредствено от атмосферните влияния при дъжд, както и че няма изградена водосточна система и улуци и водата от покрива се излива директно от него. При тези данни не може според съда само въз основа на предположението на експерта – че е възможно дъждовната вода да отскача от навеса и да мокри стената, да се формира извод за неправомерно въздействие и създаване на препятствия за спокойното упражняване от ищците на правото им собственост. От изложеното следва, че решаващата воля на съда за отхвърляне на иска не е свързана с въпроса за законността на конструкцията, поради което и общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК не е налице.
По отношение на преградната стена към тавана на жилищната сграда данните по делото сочат, че тя е изпълнена съгласно екзекутивната част на одобрения проект, а изготвянето на екзекутив е възможно, когато измененията в проекта са допустими и са в рамките на законовите норми. В решението от 2006 г., посочено като противоречива съдебна практика, е прието, че постройката е незаконна – не се съхраняват строителни книжа за изграждането й, не е доказано същата да е търпим строеж или да е в процес на узаконяване. Следователно, не се разкрива сходство между разрешените случаи, поради което и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е налице.
ІІ. По касационната жалба на ответника касателно уважения негаторен иск:
По този иск въззивният съд приел, че до дворното място и построената в него жилищната сграда – етажна собственост, водят няколко двукрили врати и една еднокрила врата. Последната е построена от ответника с цел да си пренася неща до разположената в близост собствена барака. По делото не е установено да има проект за оградата и за обща врата за достъп до дворното място, следователно оградата и вратите са обща част към етажната собственост. Такава е и еднокрилата врата и независимо, че е изградена и се ползва само от ответника, достъп до нея следва да имат всички етажни собственици, тъй като е обща част. Доколко това е необходимо, предвид факта, че всеки собственик има своя гаражна врата и може да влиза в имота необезпокоявано, е въпрос на целесъобразност, който е ирелевантен за спокойното упражняване на правото на собственост, тъй като законът гарантира на всеки съсобственик възможността да ползва общите части.
В жалбата се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК по следните въпроси:
1. Когато дворното място към една сграда не е етажна собственост по смисъла на чл. 38 ЗС, а представлява обикновена съсобственост съгласно чл. 30 ЗС, какъвто е настоящият случай, входните врати, разположени на оградата на дворното място, представляват ли обща част по смисъла на чл. 38 ЗС или са съсобствени на лицата, притежаващи при условията на чл. 30 ЗС правото на собственост върху дворното място;
2. В случаите, при които както сградата, така и дворното място, са съсобствени съгласно чл. 30 ЗС, оградата на дворното място, респ. входните врати по нея, явяват ли се съсобствени; в тази хипотеза суперфициарният собственик на етаж от къщата, който не притежава право на собственост върху дворното място, има ли право да ползва всички входни врати или е достатъчно да му е осигурен достъп през една от тях;
3. Фактът на установено необезпокоявано ползване на имота и необезпокояван достъп до същия през съществуващи входни двукрили врати, релевантен ли е за спокойното упражняване на правото на собственост и в този смисъл налице ли е втората предпоставка за уважаване на иска по чл. 109 ЗС, а именно: налице ли е пречка за упражняване на правото на ищеца/ищците, в случаите, когато същите имат реален достъп през всички входни врати, с изключение на една.
Представено е решение № 3365 от 19.10.2015 г. по гр. д. № 2124/2015 г. на Пловдивския районен съд, според което по отношение на сградата е налице изключението на чл. 3 ЗУЕС и са приложими правилата на чл. 30, 31 и 32 ЗС, а не тези за етажната собственост. Касаторът сочи, че въззивният съд, в противоречие с този съдебен акт, определил дворното място, оградата и входните врати по нея като обща част по смисъла на чл. 38 ЗС. Няма данни този съдебен акт да е влязъл в сила, а според т. 3 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение, трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Ето защо основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК в случая не е налице.
Според другия представен съдебен акт: определение № 949 от 25.11.2004 г. по ч. гр. д. № 772/2004 г. на ВКС на РБ, ІV-то г. о., етажна собственост е възникнала по отношение на сградата, а дворното място се явява съсобствено при квоти: 3/4 ид. ч. за М. Д. /касатор/ и 1/4 ид. ч. за А. Б. /един от ищците/. Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира за необходимо да посочи, че въпросът за режима на собствеността, на който се подчиняват дворното място, оградата на същото и входните дворни врати, не е определящ за изхода на спора по чл. 109, ал. 1 ЗС. Това е така, защото осигуряването на достъп стои както в хипотезата на притежание в режим на обикновена съсобственост между част от страните по делото, така и в хипотезата на обща част по смисъла на чл. 38 ЗС. В този смисъл правният режим на собственост не е определящ за формиране на правораздавателната воля на съда при уважаване на иска и общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
Касаторът поддържа и, че в противоречие с константната практика на ВКС и в частност с решение № 1421 от 06.12.2013 г. по гр. д. № 3631/2013 г. на Старозагорския районен съд и решение № 17 от 16.02.2015 г. по т. д. № 116/2014 г. на ВКС на РБ, ІІ-ро т. о., въззивният съд приел за доказан факта, че именно касаторът е заключил спорната входна врата, въпреки че от страна на ищците не е проведено пълно и главно доказване. Първият съдебен акт не е влязъл в сила и, както се посочи, това е достатъчно основание касационната жалба да не бъде допусната за разглеждане по същество. Вторият съдебен акт е постановен по правния въпрос за предмета на делото и за разпределението на доказателствената тежест в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК и съгласно т. 1 на ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк. д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 за допускане на касационно обжалване не е налице, поради липса на идентичност между разрешения и поставените от касатора правни въпроси.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поддържано по трите въпроси, е заявено, но не е обосновано нито в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, нито в касационната жалба и съгласно т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. касационното обжалване не може да бъде допуснато.
Предвид изхода на спора, разноските за водене на делото във Върховния касационен съд следва да останат в тежест на страните така, както са направени.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното № 1633 от 20.10.2015 г. по в. гр. д. № 1824/2015 г. на Пловдивския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: