4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 318
София, 27.06.2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2385/2015 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. А. Д. срещу въззивното решение № 18240 от 11.11.2014 г. по в. гр. д. № 4009/2014 г. на Софийския градски съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК.
Ответниците по касация С. С. Н. и К. С. Н. поддържат становище, че липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира, че жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК и към нея е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима.
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решението от 06.12.2013 г. по гр. д. № 31730/2012 г. на Софийския районен съд, с което жалбоподателката е осъдена на основание чл. 109, ал. 1 ЗС да премахне стопанска постройка със застроена площ от 80 кв. м. и височина 5 м., находяща се в собствения й и съседен на имота на ищците поземлен имот с идентификатор 44063.6225.949 по кадастралната карта на [населено място], изградена на регулационната граница между двата имота, обозначена в червен цвят на скицата на л. 123 от първоинстанционното дело.
В касационната жалба е изложено оплакване, че въззивният съд не е взел предвид допуснато от Софийския районен съд съществено нарушение-произнасяне по непредявен иск чрез излагане на мотиви по законността на постройката, но и самият той изложил подробни мотиви по този въпрос. Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. В разглеждания случай не съществува вероятност съдът в двете инстанции да се е произнесъл по непредявен иск, защото изследването на законността на постройката, при въведено от ищеца твърдение същата да е незаконно построена, е част от предпоставките, по които съдът следва да се произнесе при преценката дали един иск по чл. 109, ал. 1 ЗС е основателен или не.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
На първо място жалбоподателката е представила решения по чл. 290 ГПК, според които самият факт на изграждане на незаконна постройка не дава основание собственикът на съседния имот да иска премахването й, ако създаденото състояние не нарушава неговото право на собственост; основание за защита чрез негаторния иск се поражда само при състояния, от които възникват заплашване и опасност от вредно и смущаващо въздействие, произтичащо от упражняване на правомощия, които субективно пречат и/или ограничават тези на потърсилия правната защита /решение № 139/25.06.2010 г. по гр. д. № 457/2009 г., решение № 46/26.05.2011 г. по гр. д. № 438/2010 г., двете на ВКС, І-во г. о.; решение № 421/2010 г. от 14.01.2011 г. по гр. д. № 928/2009 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., последното представено от ответниците по жалбата/.
Според жалбоподателката ищците не са доказали подобно неоснователно въздействие от страна на ответницата, а съдът в двете инстанции приел, че щом в исковата молба са изложени твърдения за незаконност на постройката /обстоятелство, което не било установено по делото/, то само въз основа на този факт тя им пречи да упражняват правото си на собственост. Този довод не се основава на данните по делото, защото решаващото съображение на въззивния съд не е свързано с това дали постройката е незаконна или не, а с установения факт, че пречи на ищците да упражняват в пълен обем правата си на собственици. В тази насока въззивният съд препратил съгласно чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, в което изводът за основателност на предявения иск е основан на установеното по делото, че постройката представлява опасност за здравето на ищците и пребиваващите в техния имот лица, тъй като поради високата степен на овехтялост – 81,9 %, и ненадеждните материали, от които е направена, би могла да се срути във всеки един момент, както това вече се е случвало през 2007 г. Като съпътстващи пречки за упражняване правото на собственост в пълен обем са обсъдени и останалите установени обстоятелства: засенчване и невъзможност ищците да използват имота си за засяване на растения и появата на гризачи от неподдържаната сграда. Прието е, че сами по себе си те не са основание за уважаване на иска, но в съвкупност с основното нарушение – поддържане от страна на ответницата на постройка, създаваща опасност за здравето и имуществото на околните, доказват наличието на неоснователно състояние, което съществено пречи на ищците да упражняват правото си на собственост. Съображенията на въззивния съд за незаконност на строителството са изложени като допълнителни: прието е, че изградената в периода 1930-1965 г. в собствения на ответницата имот, на границата с имота на ищците, стопанска постройка с площ от 80 кв. м. и височина 5 м., е построена без разрешение за строеж и строителни книжа, като не са подавани и документи за узаконяването й; не е установено да е била допустима по действащите към момента на изграждането й строителни правила и нормативи и по подробния градоустройствен план, действащ към момента на построяването й; не отговаря и на изискванията за допустимост по ЗУТ. За неоснователно е счетено възражението на ответницата, че постройката представлява търпим строеж по смисъла на пар. 16, ал. 1 ПР на ЗУТ, а за ирелевантно при преценката за търпимостта й – обстоятелството, че имотът, в който е изградена, е бил предмет на прехвърлителна сделка. Съдът приел също, че вещноправният и градоустройственият статут на една постройка не може да обуслови извод за основателност на предявена по реда на чл. 109, ал. 1 ЗС претенция, тъй като не той пречи на собственика на съседен имот да упражнява в пълен обем правото си на собственост, но същият има значение в хипотеза, при която построеното пречи за упражняването на правото на собственост върху съседния имот.
Следователно, обжалваното въззивно решение не противоречи, а съответства на задължителната съдебна практика, поради което основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
На второ място според жалбоподателката въззивното решение противоречи на решение № 755/26.10.2009 г. по гр. д. № 1887/2008 г. на ВКС, ІІІ-то г. о. В него, в производство по чл. 218а, ал. 1, б. „а” ГПК /отм./ вр. пар. 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК /от 2007 г., в сила от 01.03.2008 г./, е разгледан случай, при който овлажняването на жилищната сграда на ищците не е резултат от извършено от ответника строителство, а е предизвикано от собствените им водосточни тръби, както и че премахването на сградата няма да доведе до отстраняване на това овлажняване. В хипотезата, пред която страните са изправени, е прието, че пречката ищците да упражняват в пълен обем правото си на собственост, се дължи на постройката в имота на ответницата, поради което и не се установява разгледаните случаи да са сходни и да е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
На трето място в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е наведен довод, че въззивното решение противоречи на определение № 511/11.06.2010 г. по гр. д. № 1943/2009 г. на ВКС, І-во г. о., и решение № 132/30.03.2010 г. по гр. д. № 66/2009 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., според които исканата по реда на чл. 109, ал. 1 ЗС защита следва да е адекватна на характера и интензитета на действията, създаващи пречки за пълноценното упражняване правомощията на собственика. Твърди се, че в случая нарушението се състои в бездействието на жалбоподателката да извърши строителни работи по укрепването на сградата, при което правата на ищците биха могли да се реализират чрез иск за преустановяване на това бездействие.
Безпротиворечива е практиката на ВКС, че определенията по чл. 288 ГПК, с които не се допуска касационен контрол на обжалваните въззивни решения, не съставляват съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като с тях не се разрешава по същество даден правен спор и съдът не дава отговор на поставени материалноправни и/или процесуалноправни въпроси. Предмет на тези съдебни актове е наличието или липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Затова и представеното определение не може да обоснове допускане на касационната жалба, подадена от ответницата, до разглеждане по същество.
В решението по гр. д. № 66/2009 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., постановено по реда на чл. 295, ал. 2 ГПК, е разгледан случай, при който със съгласието на ищците и при наличие на редовни строителни книжа са построени гараж и склад, но не са изпълнени строителните дейности за отводняване на дъждовните води от покрива, поради което те проникват в имота на ищците, така че нарушението се състои в бездействието да се извършат необходимите работи по отводняването. В настоящия случай е установено, че стопанската постройка, предмет на иска по чл. 109, ал. 1 ЗС, е изградена без необходимите строителни книжа и съществува реална опасност от срутването й, а това различие прави двете хипотези несъпоставими от гледна точка на съответствие между търсената защита и вида на нарушението.
В обобщение, не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК и касационната жалба не следва да се допуска до разглеждане по същество.
Предвид изхода на спора и заявеното искане, на ответниците по касация следва да се присъдят 2 000 лева разноски за водене на делото във Върховния касационен съд, съставляващи адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие № 469042 от 17.04.2015г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 18240 от 11.11.2014 г. по в. гр. д. № 4009/2014 г. на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА Д. А. Д. да заплати на С. С. Н. и К. С. Н. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 2 000 /две хиляди лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: