2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 211
София, 07.03.2011 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 1106/2010 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от адвокат И. Г. от АК[населено място] – пълномощник на М. Е. М. и Н. С. Д., срещу въззивното решение № 126 от 25.05.2010 г. по в. гр. д. № 192/2010 г. на С. окръжен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК
Ответниците по касация Р. А. А., Недко Р. А., Н. Р. А. и С. Р. А. считат, че касационно обжалване не следва да се допуска, а по същество жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., за да се произнесе по допускането на касационното обжалване, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 20 от 26.02.2010 г. по гр. д. № 96/2009 г. на Районния съд[населено място], с което е отхвърлен предявен от касаторите иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за признаване на установено, че собственик на недвижими имоти, находящи се в землището на[населено място], към момента на включването им в ТКЗС е бил М. И. А., починал през 1964 г.
Въззивният съд приел, че имотите по исковата молба още през 1956 г., преди образуването на ТКЗС в[населено място] през 1958 г., са били са били записани по партидите в емлячния регистър на С. А. – син на общия наследодател, и Р. А. – внук на същия. Договорите, послужили като основание за промяната в партидата на М. А. /където първоначално били записани/, не са представени, но този въпрос е ирелевантен за правоотношението, защото за установяване на правото си на собственост ответниците са представили пред компетентния административен орган доказателства от вида на посочените в чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ – копия от партидите на наследодателите, промяната в която е била извършена още през 1956 г. Същевременно по делото няма представени доказателства вносител на имотите в ТКЗС да е бил общият на страните наследодател, а и свидетелските показания не установяват същият да е бил собственик на спорните имоти към образуването на ТКЗС.
Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице по следните съображения:
На първо място касаторите поставят въпросите: когато ответниците претендират да са придобили спорните имоти от общия наследодател, следва ли да докажат придобивния способ, по силата на който са станали собственици; направените записи в емлячните регистри достатъчни ли са за възстановяване на имотите на тяхно име. Считат, че тези въпроси са разрешавани противоречиво от съдилищата, в подкрепа на което представят практика на Върховния касационен съд.
В производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, когато не се оспорва произходът на имота от общ на страните наследодател, тежестта на доказване не пада изцяло върху ищеца. Ответникът, ако отрича негови права, следва да посочи и докаже своето придобивно основание, осъществено към момента на образуването на ТКЗС. Това е така, защото ответниците, които претендират да са придобили имота от него, с това и признават, че правото е принадлежало на общия наследодател към релевантния момент. Ето защо те трябва да докажат придобиването, което погасява правото на общия наследодател. Това становище е възприето и в р. № 854 от 11.10.1999 г. по гр. д. № 166/1999 г. на II-ро г. о. От сходни на изложените съображения изхожда и р. № 754 от 25.04.2002 г. по гр. д. № 1504/2001 г. на V-то г. о. В р. № 979 от 20.10.2008 г. по гр. д. № 93/2008 г. на I.-то г. о. поставените от касаторите въпроси не са обсъждани.
В разглеждания случай ответниците са противопоставили права, придобити на основание придобивна давност. Твърдят, че техните наследодатели С. и Р. А., са установили владение въз основа на извършено приживе от общия наследодател разпореждане с договори № 11 и № 12 от 18.01.1956 г., които са били вписани в емлячния регистър. Макар самите договори да не са представени по делото, наличието им е безспорно, тъй като е установено, че именно те са послужили като основание имотите да бъдат отписани от партидата на М. А. и записани на С., съответно на Р. А.. В този смисъл са показанията на свидетеля Г. Хр. Г. – служител в Общината[населено място], извършил промените, и заключението на комплексната /графическа и ТИД/ експертиза.
При това положение, независимо че въззивният съд не се е позовал на нея, е приложима разпоредбата на чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ /Обн., ДВ, бр. 98 от 1997 г./, която установява, че придобивната давност, започнала да тече в полза на владелеца на земеделска земя, не се прекъсва с включването на земята в ТКЗС, ако владението е основано на писмен договор, доброволна делба или друг писмен документ. Със създаването й законодателят е допуснал изключение от правилото, че внесените в ТКЗС земи, върху които стопанството придобива право на кооперативно земеползване, не могат да се придобиват по давност, поради фактическата неопределеност на имотите, загубили реалните си граници и поради знанието на лицето, което упражнява фактическа власт, че е държател, а собственик – съответният член-кооператор или лицето, от което те са отнети. Разпоредбата придава правно действие на това владение, което е основано на писмени документи като доказателствено средство, че действителната воля на собственика е била да се разпореди с имота в полза на владелеца, макар и не в законоустановената форма.
Декларирането на имотите не е от кръга на посочените документи. То представлява едностранно издаден от страната, която желае да го ползва, документ, свидетелства за намерението на декларатора и може да се разглежда като индиция за своене на имота, но не установява отношението на собственика по повод извършеното от владелеца действие.
В разглеждания случай обаче, декларирането възпроизвежда основанието за извършената промяна, а именно разпореждане от собственика на земята, поради което непредставянето на писмените договори не променя извода за правната значимост на това записване. Записването, което е удостоверително отбелязване за фактическото положение на имота към даден момент, се извършва от оправомощени за това органи, а в случая е безспорно установено, че то е извършено от служител на общината, въз основа на представени от деклараторите документи. Волята на собственика за разпореждане в полза на владелеца, която именно е правнорелевантна, за да възникване правната последица на владението – придобиване на собствеността на основание придобивна давност, в случая е установена.
С оглед изложеното противопоставеното от ответниците правопрекратяващо за собствеността на общия наследодател възражение е прието от въззивния съд за доказано, поради което и не се касае до въпрос, разрешаван противоречиво от съдилищата, както смятат касаторите.
Следващият въпрос е: следва ли, след като спорните имоти подлежат на възстановяване с план за земеразделяне и са индивидуализирани с решение на поземлената комисия за възстановяване право на собственост, при предявяване на иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ да бъдат индивидуализирани с площ и граници. Въпросът е поставен в контекста на изложеното от касаторите, че според първоинстанционния съд, чиито мотиви са споделени от въззивния съд, ищците не са успели да индивидуализират спорните имоти с техните граници, поради което и предявеният иск е отхвърлен.
Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът, по който би могло да се допусне касационно обжалване, следва да е определящ за изхода на правния спор, разрешен с въззивното решение. В разглеждания случай въззивният съд, макар да е потвърдил първоинстанционното решение, е изложил собствени мотиви, като е обосновал собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Извод за липса на идентичност не е направен. Ето защо не може да се приеме, че поставеният от касаторите въпрос има значение за изхода на делото, за да се налага извършването на съпоставка с представената съдебна практика на Върховния касационен съд: р. № 1220 от 30.10.2008 г. по гр. д. № 4271/2007 г., р. № 1847 от 19.12.2001 г. по гр. д. № 1583/2001 г., двете на IV-то г. о., р. № 526 от 16.07.2002 г. по гр. д. № 59/2002 г. на I-во г. о., и опр. № 44 от 10.06.1999 г. по ч. гр. д. № 63/1999 г. на II-ро г. о.
На ответниците по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 600 лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 126 от 25.05.2010 г. по в. гр. д. № 192/2010 г. на С. окръжен съд.
ОСЪЖДА М. Е. М. и Н. С. Д. да заплатят на Р. А. А., Недко Р. А., Н. Р. А. и С. Р. А. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 600 /шестстотин лв./ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: