4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 133
София, 12.03. 2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 58/2013 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от адвокат М. Г. – пълномощник на Е. Х. К. от [населено място], срещу въззивното решение № 305 от 07.11.2012 г. по в. гр. д. N 610/2011 г. на Хасковския окръжен съд. Жалбоподателката поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК.
Ответникът по касация Т. Х. Т. не е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
С влязло в сила решение до делба е допуснат втори жилищен етаж от двуетажна масивна жилищна сграда, находяща се в [населено място], състоящ се от три стаи, кухня, салон и сервизни помещения, с площ от 114 кв. м., ведно с таванско /складово/ помещение от 65 кв. м. и 1/2 ид. ч. от общите части на сградата, при квоти по 1/2 ид. ч. за всеки от съделителите Т. Хр. Т. и Е. Хр. К..
С обжалваното решение е потвърдено решение № 568 от 14.08.2012 г. по гр. д. № 3137/2010 г. на Хасковския районен съд, с което е постановено допуснатият до делба недвижим имот да бъде изнесен на публична продан. Съдът е обосновал този способ за извършване на делбата със становището на назначената по делото техническа експертиза, че имотът е неподеляем на два дяла.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на първо място жалбоподателката е поставила въпроса: необходимо ли е при препращане от страна на въззивния съд към мотивите на първоинстанционното решение съгласно чл. 272 ГПК, наред с това той да изложи и свои мотиви по спорните въпроси, по възраженията, твърденията и защитните позиции на страните.
Предвидената в чл. 272 ГПК възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случай, че потвърди първоинстанционното решение, не изключва изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и не дава основание на въззивния съд да откаже излагането на собствени мотиви по съществото на спора. Въззивната инстанция не е освободена от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди твърденията, възраженията и защитните тези на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. В този смисъл е задължителната съдебна практика, формирана с решения на Върховния касационен съд по чл. 290 ГПК и илюстрирана с решение № 415/2011 от 25.01.2012 г. по гр. д. № 1332/2010 г. на І-во г. о., решение № 157 от 08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ-ро г. о., както и с останалите представени от жалбоподателката съдебни актове.
Въззивното решение не противоречи на тази практика, защото, освен препращане към мотивите на първоинстанционното решение, въззивният съд, макар и пестеливо, е извършил самостоятелна преценка на основното доказателствено средство – заключението на вещото лице относно поделяемостта на допуснатия до делба имот. Посочил е, че вещото лице подробно е обосновало неподеляемостта на имота предвид изискванията на ЗУТ, съобразно правата на страните и физическите характеристики на имота. Въз основа на това е приел, че от допуснатите до делба втори жилищен етаж и таванско помещение не може да се обособят два дяла, без значителни преустройства и без неудобства, по-големи от обикновените. Посочил е, че заключението на вещото лице и установените параметри на имота са пределно ясни и точни и обосновават извода за неподеляемост на същия във фактически и юридически план. Макар да не е записано изрично, явно с това съдът е отговорил на довода на въззивната жалбоподателка /сега касатор/, че въпросът относно действителната поделяемост на имота е останал неизяснен и била очевидна необходимостта да се назначи допълнителна експертиза в тази насока.
С оглед изложеното не се констатира наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса, свързан с приложението на чл. 272 ГПК.
На следващо място жалбоподателката е поставила въпроса: следва ли въззивният съд да събира доказателства, за които е имало обективни пречки за събирането им в първоинстанционното производство и следва ли съдът да възприеме изцяло приетото по делото заключение, дори и то да е неясно и противоречиво.
В основата на този въпрос жалбоподателката поставя твърдението, че претърпяното от нея пътнотранспортно произшествие и увреденото й вследствие на това здравословно състояние са обективна пречка да поиска в първоинстанционното производство допълнително заключение от вещото лице по техническата експертиза. Жалбоподателката твърди също, че неуведомяването й за указанията на първоинстанционния съд да организира защитата си за последното проведено от него заседание, на което е разпитано вещото лице, е съществено нарушение на процесуалните правила, но въззивният съд приел, че такова не е допуснато.
Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че начинът, по който въззивният съд е процедирал, противоречи на задължителната съдебна практика по поставения въпрос, изразена в представените с приложението съдебни актове, постановени в производства по чл. 290 ГПК: р. № 174 от 12.01.2011 г. по т. д. № 36/2010 г. на І-во т. о., р. № 113 от 28.02.2011 г. по гр. д. № 1062/2010 г. на ІV-то г. о., решение № 415/2011 от 25.01.2012 г. по гр. д. № 1332/2010 г. на І-во г. о. и решение № 20 от 09.03.2011 г. по т. д. № 311/2010 г. на ІІ-ро т. о. В тях най-общо се приема, че възможността да се сочат и представят нови доказателства пред въззивната инстанция е ограничена до изчерпателно изброените в чл. 266, ал. 2 и 3 ГПК хипотези, в които пропускът да се ангажират доказателствата до приключване на първоинстанционното производство не се дължи на неоправдано процесуално бездействие на страните, а на причини извън тяхното поведение. По приложението на чл. 266, ал. 3 ГПК е прието, че допустимостта на новите доказателства е призната заради извършени от първоинстанционния съд процесуални нарушения, лишили страната от възможност да представи доказателствата или да поиска тяхното събиране, за да докаже защитната си теза в процеса; че за да бъдат допуснати новите доказателства, обжалващата страна трябва да обоснове предпоставките по чл. 266, ал. 2 и 3 ГПК, с които е обвързано преодоляването на установената в чл. 266, ал. 1 ГПК забрана, а преценката за наличието или отсъствието им е от компетентността на въззивния съд.
Безспорно е, че в разглеждания случай претърпяната от жалбоподателката злополука е обективно обстоятелство извън нейното поведение, съставляващо пречка за определен период от време да извършва процесуални действия. То е послужило на първоинстанционния съд да отложи изслушването на заключението на вещото лице, явило в съдебното заседание на 27.03.2012 г., като по този начин съдът е дал възможност на страната да организира защитата си за следващото заседание. Същевременно процесуалният закон не въвежда задължение в случай като този съдът да призовава страната и да й съобщава даденото указание – чл. 56, ал. 2 ГПК. Затова въззивният съд е процедирал в съответствие с посочената задължителна съдебна практика, като е приел, че не са допуснати процесуални нарушения и правилно в проведеното на 24.04.2012 г. съдебно заседание, за което страната е била надлежно уведомена, първоинстанционният съд е пристъпил към разпит на вещото лице. При това положение и като намерил, че същото е отговорило подробно на поставените му въпроси, въззивният съд счел, че не са налице предпоставки за преразпит пред въззивната инстанция /вж. протокола от съдебното заседание на 17.10.2012 г. на л. 26 от въззивното дело/.
Последният въпрос е: следва ли въззивният съд служебно да възложи допълнителна задача или да допусне повторна експертиза или изслушване на вещи лица, когато заключението е неясно и противоречиво, а то е единственото доказателствено средство за решаване на спорния по делото въпрос. Обосновано е противоречие с т. 10 на ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и с решение № 174 от 12.01.2011 г. по т. д. № 36/2010 г. на ВКС, І-во т. о., по чл. 290 ГПК.
Жалбоподателката изхожда от предпоставката заключението да е неясно и противоречиво, но въззивният съд е приел друго – че то е пределно ясно и точно. Освен това твърди, че в допуснатия до делба втори жилищен етаж реално са обособени две жилища, които се обслужват от едно санитарно помещение – това на таванския етаж, както и че е възможно построяването и на второ такова.
Съгласно чл. 203, ал. 1, изр. 1 ЗУТ съдебна делба на съсобствена сграда, жилище или друг обект се извършва само ако съответните дялове могат да бъдат обособени в самостоятелни обекти без значителни преустройства и без неудобства, по-големи от обикновените, при спазване на строителните правила и нормативи. Нормите, които уреждат от какво следва да се състои едно жилище и какво е допустимото разположение на помещенията в него, са чл. 40 ЗУТ и чл. 110 от Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони. Според тях всяко жилище трябва да има самостоятелен вход, най-малко едно жилищно помещение, кухня или кухненски бокс и баня-тоалетна, както и складово помещение, което може да бъде в жилището или извън него; санитарни помещения над жилищно помещение, над кухня или килер за хранителни продукти се допускат само в жилището, което обслужват.
В случая по делото е установено, че в допуснатия до делба недвижим имот няма санитарно помещение – баня-тоалетна, такова е разположено на таванския етаж. То, обаче, е само едно. За разделянето на допуснатия до делба жилищен имот на две жилища е необходимо още едно такова помещение, като законът има предвид обособяването на дялове от налични помещения, при преустройства в рамките, очертани с нормата на чл. 203 ЗУТ, а не построяването на нови помещения. Ето защо изборът на способ за извършване на делбата в случая не е предпоставен от разрешаването на въпроса за служебно изясняване от въззивния съд на заключението на вещото лице по поделяемостта на допуснатия до делба имот и този въпрос не обуславя изхода на делото. В този смисъл не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В обобщение, че се констатират предпоставки по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК и касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество, водим от което Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 305 от 07.11.2012 г. по в. гр. д. N 610/2011 г. на Хасковския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: