5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 36
София, 28.01.2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 6738/2013 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 1608 от 16.07.2013 г. по в. гр. д. № 3404/2013 г. на Варненския окръжен съд е потвърдено решение № 1294 от 28.03.2012 г. по гр. д. № 4159/2010 г. на Варненския районен съд в частите, с които е извършена делба чрез изнасяне на публична продан на поземлен имот и четириетажна сграда, съставляваща хотел, в [населено място], к. к. „Ч.”; ответникът [фирма] е осъден да заплати на Д. К. А., К. А. К. и С. К. И. по 3 789.02 лева обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС за едноличното ползване на делбения имот за периода от 09.08.2010 г. до 29.04.2011 г., както и да им заплаща по 460.90 лева ежемесечна наемна цена за ползването за времето от постановяване на решението по извършване на делбата – 28.03.2012 г., до окончателното й извършване, на основание чл. 344, ал. 2 ГПК.
Срещу въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК е подадена касационна жалба от [фирма]. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 2 и 3 ГПК.
Ответниците по касация – ищци по делото, считат, че касационно обжалване не следва да се допуска.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е поставил въпроси по начина на извършване на делбата, макар касационната жалба да съдържа оплаквания и по тази част на въззивното решение.
Във връзка с уважените претенции по чл. 31, ал. 2 ЗС са поставени два въпроса, които според касатора са от значение за развитието на правото и по които няма съдебна практика – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване:
1. Допустима ли е за разглеждане претенция по чл. 31, ал. 2 ЗС, на която не е посочена начална и крайна дата на претендирания период, но същите били видно от делото – датата на депозиране на исковата молба и заседанието, в което е приета претенцията;
2. Налице ли е писмено поискване по иск по чл. 31, ал. 2 ЗС, направено в искова молба, която е връчена при условията на чл. 50, ал. 2 ГПК /отм./.
Касационната жалба срещу тази част на въззивното решение е допустима, тъй като релевантна при преценката по чл. 280, ал. 2 ГПК за допустимост на касационното обжалване е цената на предявените вземания, които в случая са по 17 000 лева, а не уваженият им размер.
На основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на посочената разпоредба формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.
Поставеният от касатора първи въпрос е от значение за спора, но не и за точното прилагане на закона и развитието на правото. Той касае приложението на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, според която исковата молба следва да съдържа изложение на обстоятелствата, на които се основава искът. Разпоредбата не е неясна или непълна и не се нуждае от тълкуване, а по приложението й е установена трайна съдебна практика. По иск за обезщетение на съсобственик, лишен от възможността да ползва общата вещ, исковата претенция се индивидуализира с размера на претендираното вземане и с посочване на началния и крайния момент на претенцията. По този начин се очертава предметът на делото и рамките, в които насрещната страна в процеса следва да организира защитата си по иска. В разглеждания случай ищците са предявили претенции за заплащане на обезщетение за ползите, от които са лишени поради едноличното ползване на съсобствения делбен имот от ответника, като в молбата, приложена на л.л. 113-114 от първоинстанционното дело, са определили периода на вземанията така: «… за времето от депозиране на исковата молба в съда до днес». Следователно, макар началният и крайният момент на периода да не са конкретно определени, те са определяеми, както е приел и съдът в двете инстанции – началният момент е датата на получаване на препис от исковата молба, имаща в случая ролята на писмена покана /писмено поискване/ по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС, а крайният – денят на съдебното предявяване на претенцията, а именно 29.04.2011 г. /л. 115 от първоинстнацинното дело/. С оглед изложеното, при разглеждане на първия поставен правен въпрос не се разкрива необходимост от допускане на касационната жалба за разглеждане по същество.
По втория въпрос следва да се посочи, че съгласно ТР № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик. Писменото поискване по чл. 31, ал. 2 от ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение, което може да бъде изрично, а може да се съдържа и в самата искова молба. Преписът от исковата молба по настоящото дело е редовно връчен на ответника при условията на чл. 50, ал. 2 ГПК /отм./. Извод в този смисъл следва от приетото в определение № 743/31.10.2012 г. по ч. гр. д. № 578/2012 г. на ВКС, ІV-то г. о. /с което е потвърдено определение по гр. д. № 481/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., за оставяне без разглеждане като просрочена на молба за отмяна на влязлото в сила решение по допускане на делбата, подадена от дружеството/. А щом това е така, то не съществува основание в производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК да се приложи друго разрешение по въпроса за връчването на писмената покана.
Касаторът поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса за допустимостта на претенцията чл. 31, ал. 2 ЗС от гледна точка на изискуемост към момента на заявяването й. Представя решение № 197 от 05.04.1993 г. по гр. д. № 895/1992 г. на ВС, І-во г. о., в което е прието, че претенция по сметки с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС е недопустима, ако не е била изискуема към първото заседание след допускане на делбата, т. е. ако до предявяването й по реда на чл. 286 ГПК /отм./ писмено поискване не е било отправяно. Хипотезата, пред която страните в случая са изправени, е различна – задължението на ответника за заплащане на обезщетение е възникнало от датата на получаване на преписа от исковата молба за делба, от този момент вземането е станало изискуемо и предявената в първото заседание след влизане в сила на решението по допускане на делбата претенция по чл. 31, ал. 2 ЗС е била допустима. Съдът е следвало да постанови решение по същество, което е и сторил.
В обобщение, по въпросите, касаещи приложението на чл. 31, ал. 2 ЗС, не са налице предпоставки за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество.
При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът е поставил въпроса: допустима ли е претенция по чл. 344, ал. 2 ГПК, на която не е посочена началната дата.
Съдебната практика приема, че решението по искането по чл. 344, ал. 2 ГПК има характер на определение, което не е преграждащо, не създава сила на присъдено нещо и по естеството си е привремененна мярка до приключване на делбата. С него не се решава спор по същество и затова обжалването, съгласно изричната разпоредба на закона, се изчерпва само в рамките на една по-горната инстанция /т. 6 на ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, която запазва действието си и по отношение на чл. 344, ал. 2 и 3 ГПК; определение № 503 от 25.10.2011 г. по ч. гр. д. № 427/2011 г. на ВКС, I-во г. о.; определение № 377 от 8.11.2013 г. по гр. д. № 6165/2013 г. на ВКС, II-ро г. о., и др./. В случая определението на районния съд по чл. 344, ал. 2 ГПК за времето от постановяване на решението по извършване на делбата – 28.03.2012 г., до окончателното й извършване, е обжалвано пред въззивния съд, който го е потвърдил. Следователно, въпросът какви суми касаторът трябва да заплаща на другите съделители срещу ползването на съсобствената вещ, е разгледан в две съдебни инстанции и с това процесуалният ред за контрол е изчерпан. Въззивното решение в тази част не подлежи на касационно обжалване, както правилно е указал въззивният съд. Касационната жалба е недопустима в тази част и следва да се остави без разглеждане.
С оглед изхода на делото и предвид заявеното искане, на ответниците по касация следва да се присъдят разноски в размер на 2 200 лева по договор за правна защита и съдействие от 01.10.2013 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА за разглеждане по същество касационната жалба, подадена от [фирма] срещу въззивното решение № 1608 от 16.07.2013 г. по в. гр. д. № 3404/2013 г. на Варненския окръжен съд в частта по уважените искове по чл. 31, ал. 2 ЗС.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба, подадена от [фирма] срещу същото въззивното решение /с характер на определение/ в частта по искането по чл. 344, ал. 2 ГПК.
ОСЪЖДА [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], [община], област Л., [улица], да заплати на Д. К. А., К. А. К. и С. К. И. разноски в размер на 2 200 /две хиляди и двеста лв./ лева за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ.
Определението в първата част е окончателно, а във втората част подлежи на обжалване пред друг състав на ВКС на РБ в едноседмичен срок от съобщаването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: