3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 478
София, 17.10.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2517/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 66 от 24.02.2016 г. по т. д. № 1221/2014 г. на Пловдивския апелативен съд е потвърдено решение № 327 от 11.07.2014 г. по т. д. № 811/2013 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е допуснато на основание чл. 33, ал. 2 ЗС по иска, предявен от Земеделска кооперация „Дъбене 96” [населено място], за изкупуването на 50/100 ид. ч. от правото на собственост върху сграден фонд, представляващ оранжериен комплекс, застроен в поземлен имот № 000177, находящ се в землището на [населено място], в местността „Гладно поле“, при условията, договорени в н. а. № 28/29.08.2013 г., и при условие, че в едномесечен срок от влизане в сила на решението ищецът заплати на купувача по сделката сумата 204 750 лева.
Касационни жалби са подадени от ответниците СД „АТ К., К., К., Ч., Т. и сие” /в ликвидация/ [населено място] и [фирма] [населено място], с оплаквания за неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост.
Ответникът по касация – ищец по делото, счита, че касационно обжалване не следва да се допуска.
Касационните жалби са допустим – подадени са в срок, срещу съдебен акт, който не попада в изключенията по чл. 280, ал. 2 ГПК.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
По делото не е спорно, че ищецът и ответното събирателно дружество са съсобственици на сградния фонд в съотношение 49/100 ид. ч. за ищеца и 51/100 ид. ч. за ответника, който е изключителен собствен на поземления имот, върху който са построени сградите. Не е спорно и това, че с н. а. № 27/29.08.2013 г. събирателното дружество прехвърлило на ответника [фирма] целия поземлен имот и 1/100 ид. ч. от собствеността си върху сградите вместо плащане на сумата 80 739.61 лева, съставляваща задължение на продавача към купувача, а с последващ н. а. № 28 от същата дата му продало останалите 50/100 ид. ч. от сградите за сумата 204 750 лева.
Във връзка с възражението на ищеца за нищожност поради липса на основание на сделката, обективирана в н. а. № 27/2013 г., е изслушана съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение е прието от първоинстанционния съд като добросъвестно депозирано и неоспорено от страните. От него е установено, че не купувачът [фирма], а продавачът – събирателното дружество, има вземане към [фирма] в размер на 239 631.21 лева, което е осчетоводено и при двете дружества.
Въззивният съд посочил, че нищожност на сделка поради липса на основание е налице, когато основанието е елемент от фактическия състав. При прехвърляне на собственост срещу дълг целта на сделката е да погаси чрез прехвърляне на вещни права съществуващо вземане на купувача, респективно задължение на продавача към купувача. Постигането на тази цел е и основанието на сделката. Ако не съществува задължение на продавача към купувача, то сделката е лишена от основание и не може да породи целените правни последици. В случая от заключението на експертизата е доказано, че купувачът няма вземане към продавача, а обратно, поради което и не съществуват основания за разместване на имуществени блага. Последица от нищожността е невъзможността купувачът да стане съсобственик на недвижимия имот, а оттам следва, че за продавача е възникнало задължението, визирано в чл. 33, ал. 1 ЗС, при продажба да покани съсобственика си да изкупи продаваемия дял. В случая нито се твърди, нито са представени доказателства продавачът да е поканил ЗК „Дъбене 96“ да изкупи продаваемия дял. За ищеца се е породило правото да иска на основание чл. 33, ал. 2 ЗС чрез съдебното решение да бъде допуснато изкупуването на продаваемата част от съсобствения имот при същите условия. По тези съображения и като възприел изцяло мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК препратил към тях, въззивният съд потвърдил обжалваното решение.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба, подадена от [фирма] [населено място], са поставени въпроси, които според касатора са разрешени при основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
Първият въпрос е: възможността за препращане към мотивите на първата съдебна инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, освобождава ли въззивния съд от задължението по чл. 236, ал. 2 вр. чл. 273 ГПК да мотивира своето решение, като самостоятелно прецени всички доказателства по делото, включително и да обсъди доводите и възраженията на въззивника, посочени във въззивната жалба, и нейното допълване в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, както и в писмените бележки по делото, представени в определения от въззивния съд срок – поддържа се противоречие с решение № 120/04.04.2013 г. по гр. д. № 964/2012 г. на ВКС, ІV-то г. о., и решение № 383/29.11.2012 г. по гр. д. № 141/2012 г. на ВКС, ІІІ-то г. о.
Вторият въпрос е: налице ли е съществено процесуално нарушение, допуснато от въззивната инстанция, ако същата не уважи мотивирана молба на страна за служебно повторно изслушване на вещо лице, чието неясно заключение е заложено в основата на първоинстанционното решение, или ако не уважи молбата за служебно назначаване на повторна или допълнителна експертиза – поддържа се противоречие с т. 3 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 174/12.01.2011 г. по т. д. № 36/2010 г. на ВКС, І-во т. о.; решение № 305/17.09.2015 г. по в. гр. д. № 545/2014 г. на Кюстендилския окръжен съд.
Третият въпрос е: налице ли е съществено процесуално нарушение на въззивната инстанция, ако същата не уважи доказателствено искане на страна, съдържащо се в отговор на въззивна жалба на втори въззивник по делото, чрез която да се провери възражението й за ненадлежно процесуално представителство в първата съдебна инстанция и нарушено ли е правото й на защита във връзка с участието в процеса.
Последният въпрос е: налице ли е съществено процесуално нарушение на въззивната инстанция, ако същата не уважи мотивирана молба на страна за служебно назначаване на графологична експертиза, чрез която да се провери възражението й за ненадлежно процесуално представителство в първата съдебна инстанция и нарушено ли е правото й на защита във връзка с участието в процеса – по последните два въпроса се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с т. 3 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по първия въпрос не се открива съдебна практика, а вторият е свързан с правомощията на въззивната инстанция да назначава служебно експертиза, когато се налага да се изясни въпрос за надлежното процесуално представителство на страна в първата съдебна инстанция, за който въпрос по силата на чл. 7, ал. 1 ГПК съдът следи служебно.
Аналогично на горното е съдържанието на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба, подадена от СД „АТ К., К., К., Ч., Т. и сие” /в ликвидация/ [населено място]. Поставени са същите въпроси и допускането на касационното обжалване се поддържа при същите основания: чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК, поради постановяване на въззивното решение в противоречие със същата съдебна практика, както и поради значението на третия и четвъртия въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
За да поставят тези въпроси, касаторите излагат теза за ненадлежно процесуално представителство при разглеждане на делото в първата съдебна инстанция. Тя се основава на твърденията им, че адвокат Г. Г. К., легитимирал се за процесуален представител, не е бил надлежно упълномощаван от законните представители на двете търговски дружества, тъй като подписите, положени на лицевата страна и на гърба на двете пълномощни /на л.л. 132 и 145 от първоинстанционното дело/ не принадлежат на И. С. К. и Г. Х. К.. В резултат от ненадлежното представителство: 1. дружествата не били запознати с изменението на доклада по делото, направено с определение на първоинстанционния съд в откритото съдебно заседание на 13.05.2014 г., в който е посочено какви обстоятелства следва да се докажат в хода на делото, включително и сумата от 80 739.61 лева като подлежаща на доказване, и 2. законните им представители не били запознати със съдебно-счетоводната експертиза, не са присъствали при изслушването на вещото лице в съдебното заседание и поради това не са оспорили заключението му в първата съдебна инстанция. Касаторите твърдят, че обстоятелството за ненадлежно упълномощаване на адвокат К. им е станало известно едва след подаване на въззивните жалби, когато и поискали събиране на доказателства за установяване на оспорването, като назначаване на графологическа експертиза и служебно повторно изслушване на вещото лице, респ. служебно назначаване на повторна или допълнителна съдебно-счетоводна експертиза.
Обосновани по този начин, въпросите се свеждат до възможността във въззивната инстанция страните да твърдят нови обстоятелства и да сочат и представят нови доказателства, т. е. до приложението на чл. 266 ГПК в хипотезата, когато тези обстоятелства станат известни на страната след подаване на въззивната жалба.
Задължителната съдебна практика приема, че след подаването на въззивната жалба страната може да сочи и представи доказателства за новонастъпил или новооткрит факт, който поражда благоприятни за нея правни последици /напр. решение № 136 от 08.05.2014 г. по гр. д. № 4488/2013 г. на ВКС, IV-то г. о./. Обстоятелствата във връзка с процесуалното представителство на страна в първата съдебна инстанция не са нови, защото те са настъпили преди приключване на съдебното дирене в тази инстанция и съответно – преди подаването на въззивната жалба.
Те не са и новооктрити по смисъла на задължителната съдебна практика /напр. решение № 328 от 15.05.2014 г. по гр. д. № 805/2012 г. на ВКС, IV-то г. о./. Според тази съдебна практика ако страната е пропуснала да заяви обстоятелство или да посочи доказателство поради собственото си поведение, тя не може да поправи собственото си бездействие във въззивното производство. Разглежданият случай е именно такъв. В чл. 3 ГПК е залегнало едно от основните положения в производството по граждански дела, а именно за добросъвестно упражняване от страните на предоставените им процесуални права. Приложено към хипотезата, пред която страните са изправени, то изисква страната, която счита, че първоинстанционното решение е неблагоприятно за нея, след като узнае за постановяването му, в срока за изготвяне на въззивната жалба да положи дължимата грижа и да се запознае с воденето на делото в първата инстанция, което означава – и с обстоятелствата относно процесуалното й представителство и начина на осъществяването му; ако констатира представителство от лице без надлежно учредена представителна власт – да посочи фактите в тази насока и своевременно – във въззивната жалба, да поиска събирането на доказателства за установяване на твърденията си, както и да поиска събиране на тези доказателства, които не е поискала поради ненадлежно представляване в първата инстанция. Именно по този начин ще бъде осъществено правото й на участие и на защита в исковия процес.
Данните по делото сочат, че във въззивните жалби не са посочени факти за ненадлежно процесуално представителство. Нещо повече, в срока за въззивно обжалване всяко от дружествата е подало документ, наречен „поправяне и допълване на въззивна жалба”, но и в него, като са записали, че „.. как, при какви обстоятелства и дали изобщо адвокат Г. Г. К. е бил надлежно упълномощаван от ответниците по делото за процесуално представителство по т. д. № 811/2013 год. /това вероятно ще стане в отделно производство досежно подписите на упълномощителите/”, въззивниците не са поискали събиране на доказателства в тази насока. Такива доказателствени искания са поставени едва в отговорите, които всяко от дружествата е подало по въззивната жалба на другото дружество. Те, обаче, са депозирани след изтичане на срока за въззивно обжалване, поради което и въззивният съд не е имал основание да допуска поисканите графологични експертизи за подписите на упълномощителите. Същото доказателство искане, но отново просрочено, е заявено в молба вх. № 4537/23.06.2015 г. – т. 9.
Съобразявайки изложеното, настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че, като е оставил без уважение доказателственото искане във връзка с несвоевременно въведените твърдения относно процесуалното представителство на въззивниците /сега касатори/, въззивният съд е процедирал в съответствие с посочената задължителна съдебна практика, поради което и не се установяване основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените трети и четвърти въпроси. Не се установява и противоречие с т. 3 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Наличието на задължителна съдебна практика, с която въззивният съд се е съобразил, изключва възможността за допускане на касационното обжалване на второто поддържано от касаторите основание – това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Вторият въпрос е поставен при предпоставката, че даденото от единичната експертиза заключение е неясно, но въпреки това е заложено в основата на първоинстанционното решение, а въззивният съд не е упражнил правомощията си за служебно повторно изслушване на вещото лице, съответно за служебно назначаване на повторна или допълнителна експертиза, в какъвто смисъл са били доказателствените искания на въззивниците.
Според т. 3 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС една от хипотезите, при която възниква необходимост от ново установяване на факт пред въззивния съд, е когато доказването на този факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила и въззивната жалба съдържа оплакване за това. В случая, за да твърдят, че е необходимо допълнително изясняване на обстоятелствата, поставени като задача на съдебно-счетоводната експертиза, въззивниците /сега касатори/ са посочили, че първоинстанционният съд не е констатирал несъответствие на изготвеното заключение с изискванията на Наредба № 1461 за съдебно-счетоводните и финансово-икономическите експертизи. Така изнесеното не съставлява оплакване за нарушение на съдопроизводствени правила и като резултат – задължение на съда служебно да извърши дължимите процесуални действия, а съдържа преценка на страната за това дали е налице годно доказателствено средство, което може да послужи като основа за формиране на съответни изводи по спорни по делото факти. Ето защо не е налице предпоставката на т. 3 от посочения тълкувателен акт и за въззивния съд не е възникнало задължение за служебно изясняване на поставените на единичната експертиза въпроси. Не се констатира противоречие и с решение № 174/12.01.2011 г. по т. д. № 36/2010 г. на ВКС, І-во т. о., според което преклузията по чл. 266, ал. 1 ГПК не може да настъпи, когато пропускът за установяване на действителните отношения между спорещите страни чрез попълване на делото с доказателства се дължи на допуснато от съда /първоинстанционен или въззивен/ нарушение на процесуални правила – в случая не се въвежда оплакване за такова. За решение № 305/17.09.2015 г. по в. гр. д. № 545/2014 г. на Кюстендилския окръжен съд няма данни да е влязло в сила, поради което съгласно разясненията в т. 3 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС то не съставлява съдебен акт, който може да послужи при преценката за наличие на въпрос, разрешаван противоречиво от съдилищата, и основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Поставеният първи въпрос, който логически следва да бъде разгледан на последно място, не е разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика по приложението на чл. 236, ал. 2 и чл. 272 ГПК, илюстрирана с представените от касаторите решение № 120/04.04.2013 г. по гр. д. № 964/2012 г. на ВКС, ІV-то г. о., и решение № 383/29.11.2012 г. по гр. д. № 141/2012 г. на ВКС, ІІІ-то г. о. Представените договори за наем, сключени между дружествата – страни по сделката, предмет на иска по чл. 33, ал. 2 ЗС, установяват наличието на наемни правоотношения, но не и изпълнението или неизпълнението на парични задължения по тях, поради което и обсъждането им от въззивния съд не би довело до промяна във фактическите, а оттам – и в правните изводи, за наличие на основание на сделката, сключена с н. а. № 27/2013 г. Нищожността на договора, обективиран в н. а. № 28/2013 г., поради нарушение на чл. 37 ЗЗД, и нищожността на нотариалното удостоверяване, не са своевременно въведени като възражение по предявения иск, и въззивният съд не е следвало да се произнася по тях. Въпросът за неотносимостта на съдебното решение по иска за разваляне по реда на чл. 87, ал. 3 ЗЗД на договора по н. а. № 28/2013 г., към производството по чл. 33, ал. 2 ЗС, е разрешен по задължителен за страните начин с определение № 159/06.03.2015 г. по ч. гр. д. № 1003/2015 г. на ВКС, ІV-то г. о., и не е следвало да бъде подлаган на повторно обсъждане в мотивите към обжалваното въззивно решение. Въпросът за възприемането от въззивния съд на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, приета в първоинстанционното производство, беше обсъден при отговора на въпроси три и четири и поради това не е необходимо повторното му обсъждане. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
При този изход на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 5 000 лева по договор за правна защита и съдействие № 117263 от 25.05.2016 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 66 от 24.02.2016 г. по т. д. № 1221/2014 г. на Пловдивския апелативен съд.
ОСЪЖДА СД „АТ К., К., К., Ч., Т. и сие” /в ликвидация/ [населено място] и [фирма] [населено място], [община], да заплатят на Земеделска кооперация „Дъбене 96” [населено място], [община], разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 5 000 /пет хиляди лв./ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: