6
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 358
София, 10.06.2016 година
В ИМЕТО Н А НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 717/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 509 от 20.12.2013 г. по гр. д. № 213/2012 г. на Смолянския окръжен съд [фирма] [населено място] е осъдено да заплати на [фирма] сумата 26 000 лева като част от общо дължима сума 131 022.64 лева, представляваща по-малката сума между стойността на направените полезни разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на УПИ V-120006 от кв. 62 по плана на [населено място] с площ 4 309 кв. м., ведно с построените в него сгради, вследствие на извършени подобрения, ведно със законните лихви, считано от 16.11.2012 г. до окончателното изплащане, на основание чл. 74, ал. 1 ЗС.
Със същото решение е отхвърлен предявеният като главен частичен иск с правно основание чл. 72, ал. 1 ЗС с цена 26 000 лева, представляваща част от общата стойност на подобренията в размер на 359 280.12 лева, с които се е увеличила стойността на имота вследствие на подобрения, извършени в периода от 2004 до 2010 г., както и искането за задържане на имота до окончателното заплащане на подобренията и възражението за прихващане с вземане на [фирма] за пропуснати ползи като наеми за процесния имот, считано от 24.06.2004 г. до 16.11.2012 г., в размер на 359280.12 лева.
С решение № 169 от 15.10.2015 г. по в. гр. д. № 214/2015 г. на Пловдивския апелативен съд, след частична отмяна на първоинстанционното решение, предявеният като частичен евентуален иск по чл. 74, ал. 1 ЗС е отхвърлен поради извършено прихващане с вземане на [фирма] [населено място], представляващо обезщетение за ползването на имота, от което дружеството е било лишено за периода от 26.07.2007 до 16.11.2012 г., до размер на 26 000 лева. Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частта по отхвърления главен иск по чл. 72 ЗС и възражението за право на задържане.
Ищецът е подал касационна жалба срещу отхвърлителната част на въззивното решение по иска по чл. 74, ал. 1 ЗС и иска то да бъде отменено като неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост.
Ответникът обжалва въззивното решение като недопустимо и иска на основание чл. 293, ал. 4 вр. чл. 270 ГПК то да бъде обезсилено, а производството по делото – прекратено, а ако това искане не бъде уважено, то на основание чл. 293, ал. 2 ГПК решението да бъде отменено като неправилно и искът бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан, а не поради прихващане.
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК.
І. Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че на първо място следва да разгледа касационната жалба на ответника по иска, тъй като в нея се поставят въпроси по допустимостта на постановеното въззивно решение.
Касационната жалба е допустима. Предявеният срещу касатора иск е отхвърлен поради извършено прихващане с негово парично вземане. Основателно се поддържа, че и при благоприятния краен резултат, касаторът – ответник по иска, има правен интерес от касационната жалба, защото диспозитивът на въззивното решение само формално го удовлетворява. Съдът дължи преценка по основателността на проведената защита по същество срещу иска в поредността, която следва от естеството на въведените възражения. Ако се оспорва възникването на вземането, на първо място съдът се произнася по твърдението за наличие на правопроизводящия факт и ако той бъде доказан – по въведените правопогасяващи възражения, от които възражението за прихващане трябва да бъде разгледано на последно място. В случай, че вземането на ищеца не съществува, защото не е възникнало, или е възникнало, но е погасено по давност, съдът не следва да се произнася по възражението за прихващане, заявено като евентуално, защото неговото предявяване се смята отпаднало с обратна сила и за ответника остава възможността в отделен процес да предяви своето вземане. По тези съображения за неоснователни следва да се приемат възраженията на ищеца срещу допустимостта на касационната жалба, подадена от ответника.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на първо място са поставени въпроси във връзка с твърдението на касатора за недопустимост на предявения иск и на постановеното по него решение: 1. какво обхваща преценката на съда по чл. 298, ал. 1 ГПК при поставен въпрос дали има идентичност между делото, приключило с влязлото в сила решение, и повторно заведеното дело; 2. какви са правомощията на съда при разрешаването по същество на правен спор, по който е формирана сила на пресъдено нещо с предходно влязло в сила съдебно решение.
Касаторът се позовава на влязло в сила решение по гр. д. № 240/2007 г. на Районния съд [населено място], потвърдено с решение по гр. д. № 479/2009 г. на Смолянския окръжен съд /последното не е допуснато до касационно обжалване/, с което е уважен предявен от [фирма] иск за ревандикация и е отхвърлен насрещен иск на [фирма] за сумата 9 600 лева за извършени подобрения.
Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. В случая не съществува вероятност да е налице поддържаният от касатора порок – недопустимост на съдебното решение. Предмет на влязлото в сила решение, видно от диспозитива, е претенция за сумата 9 600 лева за конкретно извършени строително-монтажни работи по договор за строителство от 10.06.2006 г. – затваряне на прозорци чрез иззидане с тухли „Итонг” и шпакловане на обслужваща сграда. Предметът на настоящата претенция е различен – претендира се сумата 26 000 лева като част от общо дължимата сума 131 022.64 лева, представляваща по-малката сума между стойността на направените полезни разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имота. По отношение на тази претенция не е формирана сила на пресъдено нещо, тъй като основанието и искането са различни от тези по влязлото в сила решение и тя не съставлява повторно заведено дело, както се поддържа от касатора. Не се констатира противоречие между обжалваното решение и представената съдебна практика по забраната за пререшаемост на вече разрешен спор и правомощията на съда, илюстрирана с представените решения, попадаща в обхвата на чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК.
Оплакването за недопустимост на съдебното решение е обосновано на следващо място с твърдението, че съдът се е произнесъл извън предмета на предявения иск. Претендираните подобрения били разделени на три основни групи: в производствената сграда, извършени през 2006 г., на стойност 199 361.60 лева; за благоустройство на дворното място, извършени през 2008 г., на стойност 131 667.05 лева и в обслужващата сграда от 2008 г. на стойност 28 251.47 лева. Заявената като частична претенция се простирала частично върху всяка една от заявените групи и не може да се квалифицира като сума от 26 000 лева за кое да е от тях, както приел съдът. Фактът, че част от претендираните подобрения са погасени по давност според приетото от съда, следва да бъде отразено в диспозитива на съдебния акт. Постановявайки диспозитив за цялата сума от 26 000 лева, но като отчита само подобренията от 2008 т., съдът постановил решение свръхпетитум, което е недопустимо.
Видно от мотивите към обжалваното решение, вземането за извършени през 2006 г. подобрения е било погасено по давност и затова първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло главния иск по чл. 72, ал. 1 ЗС за цялата частично заявена претенция за сумата 26 000 лева от обща сума от 359 280.12 лева за всички извършени от 2004 до 2010 г. подобрения. В тази част първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано. Уважен е предявеният като евентуален иск по чл. 74, ал. 1 ЗС в пълния предявен частичен размер от 26 000 лева от общия размер – 131 022.64 лева, за всички подобрения, извършени през процесния период от недобросъвестен владелец, като е прието, че частично претендираната сума е по-малка от приетата за дължима за тях. Изложеното обосновава извод, че съдът се е произнесъл в рамките на заявеното искане и не е налице вероятност обжалваното решение да е недопустимо и на второто поддържано от касатора основание.
При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът е поставил въпросите: 1. допустимо ли е да се определи увеличената стойност на недвижимия имот, по отношение на който са извършени подобрения, без да се изследва въпросът каква е била стойността на вещта преди подобрението; 2. какво следва да присъди съдът при заявена претенция за извършени подобрения и тяхната стойност в качеството на недобросъвестно владение /чл. 74, ал. 1 ЗС/ – реално извършените разходи или увеличената стойност на имота и към кой момент следва да се определи стойността на тези две суми. Представено е решение № 46 от 18.03.2015 г. по гр. д. № 5692/2014 г. на ВКС, І-во г. о., видно от което отношенията между страните по делото са уредени по правилото на чл. 72, ал. 1 ЗС, тъй като на ищеца е признато качеството на добросъвестен владелец. Прието е, че увеличената стойност на един имот по смисъла на чл. 72 ЗС се установява чрез съпоставяне на пазарната цена на имота с подобренията и без тях. В обжалваното решение е прието, че приложим е чл. 74, ал. 1 ЗС и ищецът има правото да получи по-малката сума измежду направените разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на тези подобрения. Със заключение на съдебно-техническа експертиза е установено, че към момента на извършване на подобренията от 2008 г. стойността им възлиза на 131 022.64 лева, а пазарната цена на имота към настоящия момент с извършените в него подобрения е 531 127 лева. Въззивният съд е отбелязал в мотивите си, че не е дадена стойността на имота без подобренията от 2008 г., но това не е било и необходимо, с оглед правната квалификация на правоотношенията между страните – чл. 74, ал. 1 ЗС. Следователно, не се констатира сходство между обжалваното решение и представената съдебна практика и касационното обжалване не може да бъде допуснато.
При основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК са поставени въпросите: 1. каква е обвързващата сила на частен документ – договори, фактури, протоколи /вкл. и относно датата им/, по отношение на лице, което не е участвало в съставянето им и, за процесуалния ред за установяване, че документът е съставен на друга дата; 2. дали истинността на частен документ подлежи на самостоятелна проверка в производството по чл. 193 ГПК, отделно от преценката за достоверност на датата по чл. 181 ГПК.
Въпросите са поставени във връзка със спора кога са извършени претендираните подобрения, обуславящ основателността на иска и на правопогасяващото възражение за давност. Въззивният съд посочил, че оспорването касае двустранно подписани договори, както и фактури, фискални бонове и товарителници за извършване на договорените работи и тяхното заплащане. Предвид вида на документите, оспорването не е конкретизирано досежно това чие авторство се оспорва, нито какво от съдържанието се оспорва, като твърденията са да не е посочен обектът, за който са предназначени фигуриращите в документите работи, и същите да не доказват, че се касае за работи за процесния имот. Не се установява въззивният съд да е „обърнал доказателствената тежест в процеса”, както твърди касаторът, защото освен липсата на ангажирани от ответника доказателства в подкрепа на въведените твърдения, съдът е извършил съпоставка и е обсъдил в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства – писмени, гласни, заключения на технически експертизи. Ето защо при обосноваване на фактическия извод за признатите като извършени дейности съдът не е процедирал в противоречие със съдебната практика, илюстрирана с решение № 84 от 23.06.2009 г. по т. д. № 681/2008 г. на ВКС, ІІ-ро т. о., и решение № 25 от 27.01.2012 г. по гр. д. № 1832/2010 г. на ВКС, ІV-то г. о., а въпросът дали претендираните дейности са извършени и кога, касае правилността на решението, която е извън предмета на производство по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
ІІ. По касационната жалба на ищеца:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд приел, че ищецът е извършил подобрения в имот, по отношение на който с влязлото в сила решение по чл. 108 ЗС е прието, че е собственост на [фирма] и [фирма] е осъден да предаде владението на имота на собственика му. Същевременно съдът приел за доказано и основателно правопогасяващото възражение на [фирма] за прихващане със вземане, представляващо обезщетение за ползване на имота, от което дружеството било лишено за периода от подаването на исковата молба по ревандикационния иск – 26.07.2007 г., до предявяването на иска по чл. 74, ал. 1 ЗС – 16.11.2012 г., в размер на 26 000 лева, поради което и отхвърлил исковата претенция.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК ищецът е поставил въпроси, свързани с условията за уважаване на възражението за прихващане:
1. Наличието на влязло в сила решение, с което е уважен иск по чл. 108 ЗС и ответникът е осъден да предаде владението, освобождава ли собственика, претендиращ от ответника по ревандикацията обезщетение по чл. 73, ал. 1 ЗС, от тежестта да докаже, че имотът е бил във владение на ответника за периода на претендираното обезщетение, включващ период преди влизането в сила на съдебното решение по чл. 108 ЗС и период след влизането в сила.
По този въпрос се поддържа противоречие на въззивното решение с решение № 9 от 24.06.2013 г. по гр. д. № 301/2012 г. на ВКС на РБ, І-во г. о. С това решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК, е посочено, че пасивно легитимиран да отговаря по иска по чл. 73, ал. 1 ЗС е недобросъвестният владелец, т. е. лицето, което упражнява фактическа власт върху имота през периода, за който собственикът претендира обезщетение. Влязлото в сила решение, с което е уважен иск по чл. 108 ЗС и ответникът е осъден да предаде владението, не освобождава ищеца, претендиращ от ответника по ревандикацията обезщетение по чл. 73, ал.1 ЗС за период след влизане на решението в сила, от тежестта да докаже, че и след този момент имотът е бил във владение на ответника. Това е така, тъй като се касае за нов период на владение – факт, който не се обхваща от обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по чл. 108 ЗС.
Въззивният съд не е процедирал в противоречие с тази съдебна практика, защото, за да приеме за основателно възражението за прихващане, задълбочено е изследвал наличието на доказателства за упражнявана от ищеца фактическа власт не само за времето преди влизане в сила на осъдителното решение по чл. 108 ЗС, но и до края на периода – 16.11.2012 г. С решението за ревандикация със сила на пресъдено нещо е установено, че към момента на приключване на устните състезания пред въззивния съд – 01.12.2009 г., едноличният търговец е бил във владение на имота; за предаването на последния на дружеството е било образувано изпълнително дело, спиране на изпълнението по същото е било претендирано с молба от 17.10.2012 г., по която е образувано гр. д. № 188/2012 г. на Смолянския окръжен съд, а с исковата молба, по която е образувано настоящото дело, се иска признаване на право на задържане на имота. Следователно, въззивният съд не е освободил претендиращия обезщетение, чрез възражение за прихващане, от доказателствената тежест по факта на държане на имота, а дали направените изводи са правилни, не подлежи на проверка в производството по селекция на касационните жалби, тъй като касае наличие на касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК.
2. Може ли да се приеме, че само по себе си осъщественото от недобросъвестния владелец въздействие върху имота представлява основание за присъждане на обезщетение, ако по делото не е установено, че собственикът е могъл да реализира от имота твърдяната полза и следва ли да се доказва обедняването на собственика на имота.
За да се установи налице ли е противоречие на въззивното решение с представеното от касатора решение № 18 от 08.02.2013 г. по гр. д. № 583/2012 г. на ВКС на РБ, ІІ-ро г. о., е необходимо, съгласно приетото в ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк. д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС, да са дадени различни и взаимно изключващи се разрешения на идентичен правен въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване, независимо от това дали този въпрос се обхваща от обективните предели на силата на присъдено нещо. Разглежданият случай не е такъв, защото в решението по чл. 290 ГПК е прието, че има необходимост да бъде дадено тълкуване по въпроса: може ли да се приеме, че съществуваща улица, изградена в съответствие с предвижданията на ЗРП и имаща всички характеристики на част от уличната мрежа, не е общинска собственост, въпреки изричните разпоредби на пар. 7, ал. 1, т. 4 от ПЗР на ЗМСМА и чл. 2, ал. 1, т. 1 от Закона за общинската собственост. Поставеният от касатора правен въпрос е различен и предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
3. Добросъвестният владелец дължи ли обезщетение за времето, през което е ползвал имота, преди предявяването на иска по чл. 108 ЗС. Не се разкрива противоречие с решение № 66 от 19.06.2012 г. по гр. д. № 19/2911 г. на ВКС на РБ, ІV-то г. о., по чл. 290 ГПК, според което добросъвестният владелец се ползува от вещта и получава добивите, които тя е дала до предявяването на иска за връщането й. Видно от мотивите към обжалвания съдебен акт, въззивният съд е приел, че за времето от 30.12.2005 г. до предявяване на иска по чл.108 ЗС на 26.07.2007 г., едноличният търговец е имал качеството добросъвестен владелец и не дължи на собственика обезщетение за пропуснати ползи, тъй като съгласно чл. 71 ЗС има право да се ползва от вещта и да получава добивите, които тя е дала, до предявяването на иска за връщането й и не е налице неоснователно обогатяване. За останалата част от процесния период от 26.07.2007 г. до 16.11.20012 г. обезщетение се дължи, защото фактът на ползване на имота за това време от страна на ищеца без основание като недобросъвестен владелец до 26.10.2010 г. /влизане в сила на осъдителното решение по чл. 108 ЗС/ и като държател до 16.11.2012 г., води до неоснователно разместване на имуществени блага, вследствие на което едноличният търговец се обогатява за сметка имуществото на дружеството, спестявайки си разходи за наем, какъвто би му плащал за ползването на имота.
По същество на правопогасяващото възражение въззивният съд съобразил заключението на съдебно-икономическа експертиза, с приложените към него справки относно месечния наем на имота, общо за периода от 26.07.2007 г. до 16.11.2012 г., и приел, че дължимото обезщетение, с което може да се извърши прихващане, е 40 654.47 лева. Тази сума надвишава претендираната с частичния иск – 26 000 лева, и поради погасяване на вземането за нея чрез прихващане с насрещното вземане на ответника, отхвърлил иска. Касаторът счита, че математическото пресмятане на присъденото обезщетение е невярно и, въпреки записа в противен смисъл, в съдебния акт са включени и суми от преди 26.07.2007 г., т. е. през времето, когато едноличният търговец е бил добросъвестен. Така изнесеното от касатора съставлява довод за неправилност на въззивното решение, който може да бъде проверен в производство по чл. 290 ГПК, ако се налице основания за допускане на касационно обжалване, каквито в настоящия случай не се констатират.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, както и в касационната жалба, не е посочено в какво според касатора се състои противоречието между въззивното решение и решение № 393 от 24.07.2014 г. по гр. д. № 86/2013 г. на ВКС на РБ, ІV-то г. о., и настоящият състав на ВКС, І-во г. о., не може да се произнесе дали такова е налице, а основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 2 и 3 ГПК само са посочени, но не са обосновани, включително с представяне на противоречива съдебна практика, и също не могат да бъдат преценени в производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
При този изход на спора, разноските за водене на делото във ВКС следва да останат в тежест на страните така, както са ги направили.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 169 от 15.10.2015 г. по в. гр. д. № 214/2015 г. на Пловдивския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: