3
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
N 807
С. 18.08. 2011 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. N 1013/2010 година, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е касационна жалба, подадена от адвокат И. Г. от АК [населено място] – пълномощник на М. Д. К. и Л. П. К., срещу въззивното решение № 105 от 27.04.2010 г. по в. гр. д. № 129/2010 г. на Смолянския окръжен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
От ответниците по касация Ц. Т. М., А. Г. М. и М. Г. М. считат, че касационно обжалване не следва да се допуска; Л. К. М. и С. П. К. считат жалбата за основателна.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о г., като разгледа горното дело, намира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № 387 от 17.12.2009 г. по гр. д. № 564/2009 г. на Смолянския районен съд, с което е уважен предявен срещу касаторите и срещу Л. К. М. и С. П. К. положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, като е признато за установено, че Ц. Т. М., А. Г. М. и М. Г. М. са собственици на стопанска сграда, находяща се в имот кад. № 501.1042, участващ в съсобствен УПИ III-339,328,1042 от кв. 29 по кадастралната карта на [населено място], която е повдигната в син цвят към заключението на съдебно-техническата експертиза, а н. а. № 331/1991 г. е отменен в частта, с която К. Д. М. и М. Д. К. са признати за собственици по давностно владение и наследство на 1/2 ид. ч. от същата постройка.
За да постанови този резултат, въззивният съд приел, че сключеният на 02.02.1943 г. договор за спогодба и делба, който не е в нотариална форма, може да послужи за писмено начало на упражняваната фактическа власт, като владението на тази половина от разделената на две стара къща, която е получена от А. Н. М. /К./ -наследодател на ищците, е повече от 10 години, продължава и понастоящем, вследствие на което ищците са придобили собствеността върху спорната постройка по давност. Същевременно никой от разпитаните свидетели не е установил владение на вещта от страна на ответниците по иска, поради което е неоснователно позоваването на н. а. № 331, т. І, д. № 546/1991 г. за собственост по давност и наследство и на 1/2 ид. ч. от спорната по делото сграда. Нотариалният акт е оборимо доказателство в гражданския процес, а с гласни доказателства е установено, че владението на титулярите по акта е само за едната втора от къщата, която те са получили по наследство от Д. и Л. М. /последната е съделител, заедно с наследодателя на ищците, по делбата-спогодба от 1943 г./, като няма данни да са владяли и другата половина от старата къща, която се е паднала в дял на А. М. и впоследствие е останала във владение на ищците. Затова и съдът приел, че изложените от ответниците съображения, че промяната в намерението и преобръщането на държането във владение следва да намерят външна изява, се отнасят за ответниците, а не за ищците по делото.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поставят въпроса: следва ли съсобственик на обща вещ, за да придобие вещта на основание давностно владение, да демонстрира явно и несъмнено спрямо останалите съсобственици, намерението си да свои вещта като единствен собственик. Позовават се на р. № 2831 от 29.09.1979 г. по гр. д. № 1103/1979 г. на ВС, І-во г. о.; р. № 956 от 05.11.2008 г. по гр. д. № 5956/2007 г. на ВКС, ІІІ-то г. о.; р. № 1222 от 03.11.2008 г. по гр. д. № 3941/2007 г. на ВКС, ІV-то г. о.; р. № 600 от 20.10.2003 г. по гр. д. № 300/2003 г. на ВКС, І-во г. о., и р. № 70 от 03.11.1980 г. по гр. д. № 65/1980 г. на ОСГК на ВС.
Прегледът на тези съдебни актове показва, че въззивното решение е съобразено с изразената в тях трайна съдебна практика по приложението на чл. 79, ал. 1 ЗС. Съгласно тази практика, не е достатъчно един от сънаследниците да се ползува сам от вещта, за да се приеме, че владението на останалите сънаследници е прекратено, а следва да не ги допуска да ползуват общата вещ по такъв начин, който да показва, че я счита за своя. Приема се, че придобиването по давност на сънаследствен недвижим имот може да стане само когато сънаследник промени държането на спорния имот, като владее за себе си и против волята на другите сънаследници, като е нужно владението да е несъмнително и явно; промяната в намерението, с което сънаследникът упражнява фактическата власт върху имота, не трябва да остане скрита, а следва да намери изява в предприемане на конкретни действия, насочени към съответния друг наследник, както и да бъде демонстрирана по категоричен начин и не може да се предполага; противопоставянето на останалите съсобственици следва да е изявено ясно и доведено до знанието на другите сънаследници.
В разглеждания случай владението върху спорната по делото сграда е установено въз основа на постигнато между сънаследниците съгласие тя да остане на наследодателя на ищците. При наличието на това общо съгласие не е било необходимо извършването на действия за недопускане на останалите съсобственици до имота, а и не е установено наследниците на Л. М. да са предприемали опити по завладяване на частта, предоставена на другия сънаследник, за да се е налагало да бъдат отстранявани от владението на имота.
Намерението на един от сънаследниците да промени владението от името на всички във владение само за себе си, може да се изяви по различни начини – пряко отричане на съсобствеността, недопускане на останалите съсобственици до имота, и др. п. В случая от сключване на спогодбата през 1943 г. всеки от съделителите, а впоследствие – техните наследници, е установил владение върху съответната, предоствена по делбата част от сградата, която е и поддържал, на спорната част е било променено и предназначението – от жилищна е превърната в стопанска сграда, а другата част и понастоящем се ползува за жилище. Тези действия и обстоятелството, че през изминалия дълъг период от време никой от наследниците на съделителите не се е интересувал от предоставената на другия част от сънаследствената сграда, също сочи за отричане на съсобствеността и за намерение за своене.
Съгласно т. 3 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложенитео на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. В разглеждания случай, след извършената съпоставка на разрешението на поставения от касаторите въпрос в обжалваното решение и в представените от тях съдебни актове, такова противоречие не се констатира.
Решение № 279 от 05.01.2009 г. по гр. д. № 413/2008 г. на Видинския окръжен съд и решение от 12.02.2009 г. по в. гр. д. № 207/2008 г. на Ловешкия окръжен съд не съставляват съдебни актове от категорията на посочените в т. 3 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, които да послужат при преценката за наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като липсват данни да са влезли в сила.
В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество.
С оглед изхода на делото и предвид заявеното искане, на ответниците по касация – ищци по делото, следва да се присъдят разноските в производството пред Върховния касационен съд в размер на 300 лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА за разглеждане по същество касационната жалба, подадена от адвокат И. Г. от АК [населено място] – пълномощник на М. Д. К. и Л. П. К., срещу въззивното решение № 105 от 27.04.2010 г. по в. гр. д. № 129/2010 г. на Смолянския окръжен съд.
ОСЪЖДА М. Д. К. и Л. П. К. да заплатят на Ц. Т. М., А. Г. М. и М. Г. М. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 300 /триста лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: