4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 295
София, 11.05. 2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 205/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. В. А. срещу въззивното решение № ІV-70 от 07.07.2015 г. по в. гр. д. № 609/2015 г. на Бургаския окръжен съд. Поддържа се основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
От ответниците М. П. Л. и А. М. Л. е получен писмен отговор със становище за недопускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и е допустима.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:
С обжалваното решение, след частична отмяна на решение № 269 от 23.12.2014 г. и определение № 67 от 12.02.2015 г. по гр. д. № 584/2013 г. на Поморийския районен съд, е отхвърлен предявен от касатора иск с правно основание чл. 53, ал. 2 ЗКИР /първоначална редакция/, сега чл. 54, ал. 2 ЗКИР, за признаване на установено, че към момента на изготвяне на кадастралната карта на [населено място] от 2009 г. ищецът е бил собственик на 19.20 кв. м. от ПИ с идентификатор 57491.506.490, върху които попадат 19.20 кв. м. от сграда с идентификатор 57491.506.490.6, цялата с площ 36.60 кв. м., оцветена в зелено на скица № 3 към заключението на вещото лице М. Г., и същата част неправилно е заснета към ПИ с идентификатор 57491.506.490, вместо към ПИ с идентификатор 57491.506.493.
Ищецът твърди, че е собственик на урегулиран поземлен имот – парцел ХІ-1694 от кв. 127 по дворищнорегулационния план на [населено място] от 1988 г., заснет в кадастралната карта като ПИ с идентификатор № 57491.506.493. Твърди също, че в собственото му дворно място съседът от източната страна – ответникът А. Л., изградил незаконна сграда с идентификатор 57491.506.490.6. По кадастралната карта земята под сградата била включена в съседния парцел VІ-1691 от кв. 127, съставляващ имот с идентификатор 57491.506.490, собственост на ответниците, с което мястото на ищеца откъм източната страна било намалено за сметка на съседното.
Въззивният съд приел, че двата съседни имота са урегулирани за пръв път с плана от 1954 г., но при неустановена регулационна и имотна граница между тях. Според предвижданията на застроителния и регулационен план от 1968 г. дворищнорегулационната линия в дъното на парцел ХІ пресича спорната сграда, като една част от нея остава в парцел ХІ, а другата – в съседния парцел VІ. През 1988 г. е одобрен нов регулационен план, действащ и понастоящем, и според предвижданията му дворищнорегулационната граница е останала в същия вид – разполовяваща сградата, която е идентична със заснетата в кадастралната карта сграда с идентификатор 57491.506.490.6. Сградата е построена през 1965 г. от праводателя на ответниците и при закупуването й от последните е означена като лятна кухня от 30 кв. м. Площта й е 36.60 кв. м., а частта от нея, която попада в УПИ ХІ, е 19.20 кв. м. В кадастралния план, послужил като основа за изработване на регулационния план от 1988 г., е отразена със самостоятелен пл. № 1695. Установено е също, че на място между двата имота ролята на ограда в тази част има задната западна стена на сградата, но така установената имотна граница не е съвпадала с дворищнорегулационната граница между парцелите по плана от 1968 и от 1988 г. В одобрената през 2009 г. кадастрална карта сградата е заснета с конфигурация и площ, съвпадащи с тези по кадастралния план от 1988 г., като също няма съответствие между дворищнорегулационната линия и имотната граница. Съобразно така установеното местоположение на имот пл. № 1695, в тежест на ищеца е било да докаже, че правата му в спорната част от 19.20 кв. м. произтичат от придобитото право на собственост върху имот пл. № 1014 по плана от 1968 г. или идентичния на него имот пл. № 1694 по плана от 1988 г., но данните в нотариалните актове за покупко-продажба и за уреждане на регулационни сметки, преценени и съобразно заключенията на вещите лица, не установяват това. Оттук въззивният съд заключил, че тази част от имот пл. № 1695, която попада в парцела на ищеца, се явява придаваема по регулация към същия /макар да не може да се направи и такъв несъмнен извод при липса на доказателства за площта и конфигурацията на имотите по първия план от 1954 г./, без данни за уредени регулационни сметки. Тъй като не е доказано дворищната регулация да е била приложена към момента на одобряване на кадастралната карта или при действието на предходни планове, не е настъпила трансформация на дворищнорегулационната линия в имотна граница и не може да се приеме, че спорната част е част от собствения на ищеца парцел ХІ, поради което искът с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР е отхвърлен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, съдържащо се в касационната жалба и уточнението към нея, касаторът е поставил следните въпроси: 1. когато в производство по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, на границата между два урегулирани имота има изградена незаконна постройка и по всички регулационни планове границата минава през тази постройка, грешка ли е ако в новата кадастрална карта постройката е отразена изцяло към единия имот и кадастралната граница минава по сградата и се различава от съществуващата регулационна граница; 2. с влизане в сила на регулационния план дворищната регулация проявява ли отчуждителното си действие и съвпадат ли имотните граници с регулационните граници. Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с определение № 120/20.02.2012 г. по гр. д. № 98/2012 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., и определение № 117/09.02.2011 г. по гр. д. № 950/2010 г. на ВКС, І-во г. о.
Съгласно т. 2 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. /отм./; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Извън обхвата на практиката, имаща задължителен характер за съдилищата, са определенията, постановявани в производствата по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК, на които касаторът се позовава. С тази категория съдебни актове съдът не се произнася по даден правен въпрос, като го разрешава по същество, а преценява дали са налице общите и специални предпоставки за допускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол. По същите съображения представените определения не съставляват основание за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
С оглед данните по делото, въпросите са изцяло свързани с непосредственото отчуждително действие на дворищнорегулационния план по ЗПИНМ /отм./ и З. /отм./ по отношение на недвижимите имоти, придадени към парцели на други физически или юридически лица. С ТР № 3 от 15.07.1993 г. по гр. д. № 2/1993 г. на ОСГК на ВС е изяснено, че собствеността върху придаваемите части преминава по силата на самата регулация. Тя, обаче, получава значение на безусловно придобивно основание от деня, когато е приложена, тъй като дотогава при евентуалното й изменение или създаване на цялостна нова регулация се изхожда от първоначалното положение на имотите съгласно чл. 33, ал. 1 и 2 З.. Това означава, че отчужденията по дотогавашната регулация отпадат с обратна сила и се счита, че към парцела не се е придавал имот на друго лице, т. е., действието й е подчинено на условие от прекратителен характер. В разглеждания случай, след анализ на писмените и гласни доказателства и заключения на вещи лица, въззивният съд е приел, че дворищната регулация не е приложена и не е настъпила трансформация на регулационната граница в имотна. Този извод е в съгласие с разрешението, дадено в ТР № 3/1993 г. на ОСГК на ВС, приложимо и в случаите, когато се претендира установяване на грешка в кадастралната карта, изработена при действието на ЗКИР.
Съгласно пар. 5, ал. 1 от ПЗР на ЗКИР регулационните линии по приложен дворищнорегулационен план се отразяват в кадастралната карта като имотни граници на поземления имот. С ТР № 8 от 23.02.2016 г. по т. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС се прие, че на изследване подлежи положението на имота по плановете, предхождащи одобряването на кадастралната карта, като се съобразява дали има прилагане на регулацията по тях, така че регулационните граници да се трансформират в имотни. За да се установи дали има несъответствия между отразеното в одобрената кадастралната карта и действително притежаваното от ищеца право на собственост, е необходимо да се изследват всички последователни регулационни промени, прилагането или неприлагането на дворищнорегулационните планове, съответно – прекратяване на отчуждителното им действие, съобразно разрешенията, дадени в ТР № 3/1993 г. на ОСГК на ВС и ТР № 3 от 28.03.2011 г. по т. д. № 3/2010 г. на ОСГК на ВКС, и всички други факти, водещи до промяна на границите. По този начин е процедирал и въззивният съд и изводът му е в съответствие със задължителната съдебна практика, поради което и постановеното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответницата по касация М. Л. следва да се присъдят разноски за водене на делото в настоящата инстанция в размер на 300 лева по договор за правна защита и съдействие № [ЕГН] от 01.10.2015 г. Този размер на възнаграждението е бил определен в посочения договор и според предвиденото в него е за отговор на касационна жалба. Такъв е бил изготвен и представен на 01.10.2015 г. и не е последван от допълнително извършена от адвоката работа, за която да се дължи и сумата от 350 лева по договор № [ЕГН] от 07.10.2015 г. Освен това няма данни възнаграждението по първия договор да е уговорено с оглед изхода на делото, за да е приложима разпоредбата на чл. 36, ал. 4 ЗАдв.
На ответника по касация А. Л. не следва да се присъждат разноски в размер на 650 лева, съставляващи възнаграждение за един адвокат по договор за правна защита и съдействие № [ЕГН] от 07.10.2015 г. Договорът е сключен след като на 01.10.2015 г. адвокат Е. А. е изготвил, съвместно с адвокат Р. Н. – процесуален представител на другата ответница по касация М. Л., отговора на касационната жалба, получен във въззивния съд на 05.10.2015 г. Основание за това процесуално действие е представеното с отговора пълномощно от А. Л. за адвокат А.. Както се посочи и в предходния абзац, след депозиране на отговора адвокатът не е положил друг труд, за който да има право на възнаграждение съгласно чл. 36, ал. 1 ЗАдв.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № ІV-70 от 07.07.2015 г. по в. гр. д. № 609/2015 г. на Бургаския окръжен съд.
ОСЪЖДА А. В. А. да заплати на М. П. Л. разноски за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 300 /триста лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: