3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 678
С., 06.07.2011 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 958/2010 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от Е. В. М. чрез адвокат В. Сп. М., срещу въззивното решение от 01.04.2010 г. по гр. д. № 3263/2009 г. на Софийския градски съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК.
Ответниците по касация К. Ж. Д., Ж. К. Д., Х. К. Д. и И. Ж. М. считат, че касационно обжалване не следва да се допуска, а по същество жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., за да се произнесе по допускането на касационното обжалване, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е отменено решението от 21.10.2005 г. по гр. д. № 8821/2004 г. на Софийския районен съд и спорът е решен по същество, като са отхвърлени предявени от З. Н. М., починала в хода на делото и заместена от процесуалната си правоприемница – касатора Е. В. М., положителни установителни искове по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ за собственост на недвижим имот и искане по чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./ за отмяна на нотариални актове.
Предмет на спора е недвижим имот, дарен с н. а. № 112/1975 г. от ищцата З. М. на ответника К. Д., който с н. а. № 175/1994 г. го продал на останалите ответници по делото. Ищцата твърди, че ответниците никога не са владяли спорния имот. От установяването на владението през 1966 г. до предявяване на иска /на 09.09.2004 г./ фактическа власт осъществява тя, като владението й е непрекъснато, постоянно, несъмнено, явно и спокойно, оградила е мястото, ползвала го като ливада и засадила няколко овошки; поддържала го с помощта на дъщеря си /сега жалбоподателка/ и семейството й; никой не е заявявал претенции за имота, нито е осъществявал фактическа власт, изключваща установената от ищцата.
Въззивният съд, след анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства и заключение на техническа експертиза, във връзка и с доводите на страните и в изпълнение на указанията, дадени с отменителното решение № 195 от 30.03.2009 г. по гр. д. № 6291/2007 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., приел, че за времето от дарението през 1975 г. – като не се твърди сделката да е привидна, до завеждане на делото ответникът К. Д. е упражнявал фактическа власт и се е разпореждал, като е правил редица постъпки за уреждане статута на имота чрез включването му в регулация /писмо на СГНС от 1976 г. в отговор на негови молби, проект от 1994 г. за частично изменение на застроителния и регулационен план/; имотът бил ограден частично през 1997 г., но впоследствие ограждението било премахнато. Не се установява в полза на ищцата да е изтекла предвидената в чл. 79, ал. 1 ЗС 10-годишна придобивна давност, тъй като не е доказано владение по смисъла на чл. 68 ЗС. Фактическата власт /която ищцата – над 90-годишна, не може да упражнява реално/ – ползване на имота, е била извършена само въз основа на упълномощаване на друго лице /нейният зет и съпруг на жалбоподателката/ в този смисъл. С оглед на всичко изложено съдът заключил, че ищцата не е придобила имота чрез въведения от нея придобивен способ и тъй като ответниците владеят имота на противопоставимо правно основание, предявеният иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката е поставила въпроса: ако собственикът прехвърли собствеността чрез валидна сделка на едно лице, но не предаде владението /чрез уговорка в сделката и след това/, а имотът остане във фактическата му власт, следва ли да се предполага, че той е държател, т. е. загубил е владението, или съдът трябва да приложи презумпцията на чл. 69 ЗС относно анимуса и съответно да изследва действителните отношения между него и приобретателя по повод фактическата власт.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е обосновано с решение № 140 от 23.03.2010 г. по гр. д. № 4755/2008 г. на ВКС, І-во г. о. С него в производство по чл. 290 и сл. ГПК е прието, че от съществено значение за разграничаване на двете хипотези, уредени в чл. 69 ЗС, са вътрешните отношения между лицето, което упражнява фактическата власт, и лицето, което се легитимира като собственик на вещта по силата на предвиден в закона придобивен способ /договор или наследяване/. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е обосновано с това, че съдът смесил волеизявлението по правната сделка, което има за предмет прехвърляне на собствеността, с онова съгласие, което би направило от прехвърлителя само държател, а от приобретателя – владелец. Този способ за изгубване на владението от стария владелец, който осъществява фактическа власт за другиго, не е бил разглеждан в съдебната практика и като цяло способите за установяване на владение и загубването му не са предмет на изрична законодателна уредба, поради което жалбоподателката счита, че въпросът ще допринесе за развитието на правото, като се създаде съдебна практика.
С обжалваното решение въззивният съд не е процедирал в нарушение на съдебната практика, илюстрирана с посоченото решение. По делото няма данни за уговорка между страните владението да остане в прехвърлителката на имота след сключването на договора за дарение с н. а. № 112/75 г.; няма и доказателства владението да е останало у прехвърлителката. Хипотезата, пред която страните са изправени, е разрешена в съответствие с обичайната практика, според която владението се предава по съгласие на страните въз основа на сделката между тях, материализирана в нотариален акт. Да се приеме, че със сключването й не се предава и владението, при липса на друго, установено по делото, означава правният оборот да бъде поставен в несигурност. Това е така, защото правната сделка не само прехвърля правото на собственост, но поражда и задължение за предаване на владението. С оглед изложеното не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – с оглед формирания от съда фактически извод, че владението не е останало у праводателката, не е необходимо по повод конкретното дело Върховният касационен съд да се произнася по поставения по-общ въпрос за способите за установяване и изгубване на владение.
Вторият въпрос е от две части. Първата част: от какво значение е възрастта на едно лице с оглед обективния признак на владението по смисъла на чл. 68 ЗС и възможността реално това лице да владее, поставя фактически, а не правен въпрос, по който може да се допусне касационно обжалване. По отношение на втората част: в какви действия се изразява понятието “фактическа власт”, следва да се посочи, че в мотивите към обжалвания съдебен акт въззивният съд е приел, че не е доказано наличие на непрестанно и необезпокоявано от никого владение на имота от страна на ищцата чрез другиго, така че въпросът не е от решаващо значение за изхода на спора като обща предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице и допълнителното изискване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – не се разкрива необходимост да се създаде съдебна практика чрез тълкуване характеристиките на обективната страна на владението, липсата на каквато според жалбоподателката става причина разпоредбата на чл. 68 ЗС да се тълкува неправилно и владението да се приравнява на физическо присъствие в имота. Посочената разпоредба не е и неясна, по приложението й е създадена трайна съдебна практика, а разглежданият случай не разкрива някаква особеност, която да налага тази практика да бъде променена.
Третият поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос е: какъв е начинът, по който съдът извършва преценка на показанията на свидетелите при наличие на противоречие в показанията на различни групи свидетели, респ. между тези показания и данните за релевантните факти, съдържащи се в други доказателства по делото. Сочи се, че въззивният съд не е извършил преценката на доказателствата по начина, установен в цитираното вече решение № 140 от 23.03.2010 г. по гр. д. № 4755/2008 г. на ВКС, І-во г. о., още повече, че е бил в хипотезата на задължителни указания – чл. 218з, ал. 1, изр. второ ГПК /отм./.
Въпросът за начина на преценка на показанията на свидетелите и другите доказателства по делото има ясна уредба както в ГПК /отм./, така и в ГПК от 2007 г. – чл. 12, чл. 172, чл. 235 ГПК. По приложението й има утвърдена съдебна практика, в съответствие с която е процедирал и въззивният съд, който е спазил и указания в отменителното решение на ВКС начин на преценка на доказателствата, като показанията на свидетелите е съпоставил с другите данни за релевантните факти /за наличие или липса на установено от ищцата владение/, съдържащи се в останалите събрани по делото доказателства.
Предвид изложеното, предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, водим от което Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 01.04.2010 г. по гр. д. № 3263/2009 г. на Софийския градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: