3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 66
София, 07.02. 2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 7324/2013 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от Н. С. К., действащ като едноличен търговец с фирма „Н. К.-К.-НА”, чрез адвокат В. Ив. Вакарелски, срещу въззивното решение от 17.06.2013 г. по гр. д. № 16979/2012 г. на Софийския градски съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК.
В писмения отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация [фирма] поддържа становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускането на касационното обжалване намира следното:
С обжалваното въззивно решение е обезсилено решението от 22.10.2012 г. по гр. д. № 40392/2011 г. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен предявен от касатора иск с правно основание чл. 75 ЗС за преустановяване на действията по препятстване на достъпа до двуетажна масивна сграда със застроена площ 33.25 кв. м. за всеки етаж и Р. 66.50 кв. м., състояща се от два надземни етажа и подпокривно пространство, в поземлен имот пл. № 10 от кв. 104 по плана на [населено място], м. „Зона Б – 2”, попадаща в УПИ VІІІ-10,11, и производството по делото е прекратено.
За да постанови този резултат, въззивният съд приел, че не е доказана материалноправната легитимация на ищеца като владелец на имота шест месеца преди нарушението – преди твърдяното от него узнаване за нарушение чрез отнемане на 06.07.2011 г. на достъпа до дворното място, в което се намира сградата, както и преди твърдяното от ответника по иска отнемане на достъпа още през месец декември 2010 г. Съдът приел също, че възпрепятстване на достъпа до мястото и сградата е извършено за ответното дружество чрез негов служител през м. декември 2010 г., като се заключва междинната врата в двора и се съхранява единственият ключ, с какъвто ищецът не разполага, и това състояние се поддържа от ответника чрез осигурена охрана и допълнително поставена на 29.06.2011 г. метална врата, чийто единствен ключ е в негово държане. Искът за защита на нарушено владение е предявен на 21.09.2011 г., т. е. след изтичане на преклузивния шестмесечен срок, считано от месец декември 2010 г., поради което е недопустим.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът въвежда основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради противоречие на въззивното решение с ТР № 11 от 21.03.2013 г. на ОСГК на ВКС по т. д. № 11/2012 г. С тълкувателния акт е прието, че констативният нотариален акт по чл. 587 ГПК притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда, като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота, и в това се изразява легитимиращото действие на нотариалния акт; при оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК.
В обжалваното решение с предмет защита на нарушено владение по реда на чл. 75 ЗС, въззивният съд е формирал фактическите и правните си изводи след обсъждане на събраните по делото гласни и писмени доказателства, включително и н. а. № 23, том V, рег. № 8015, дело № 736 от 01.07.2011 г. С него ищецът /сега касатор/ е признат за собственик на основание давностно владение на сградата, предмет на спора. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че при наличието на такъв нотариален акт констатацията на нотариуса относно собствеността е неразривно свързана и изцяло определена от констатацията за наличие на 10-годишно трайно и непрекъсвано давностно владение върху недвижимия имот и в този смисъл констативният нотариален акт се ползва от потвърдената с тълкувателното решение доказателствена сила за неразривно свързаните собственост и първоопределящото тази собственост 10-годишно трайно и непрекъсвано давностно владение. Затова според касатора изцяло в противоречие с ТР № 11 от 21.03.2013 г. на ОСГК на ВКС се явява основният мотив и основната обосновка на въззивния съд при постановяване на обжалваното решение, че след като ответникът оспорва факта на упражняваното от ищеца владение през 2010-2011 г., то в тежест на последния /на ищеца/ е да установи чрез пълно и главно доказване своето владение през релевантния период, каквото доказване според съда не е проведено.
Поддържаното от касатора противоречие като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице, тъй като в хипотезата, пред която страните са изправени, е приложимо не ТР № 11/2013 г., а ТР № 4 от 17.12.2012 г. по т. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС. С него е прието, че при позоваване на давността като придобивен способ собствеността ще се придобие към момента на изтичането на срока по чл. 79 ЗС, т. е. действието на това придобивно основание се зачита от момента на изтичане на законно определения срок съобразно елементите на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС, съответно чл. 79, ал. 2 ЗС. Следователно, с тълкувателния акт е възприето разбирането, че е възможно изтичането на законовия срок на владението като предпоставка за настъпване на материалноправните последици на давността – придобиване на вещното право, да предхожда момента, в който нотариусът, издавайки констативен нотариален акт за собственост по давност, признава молителя за собственик на вещта въз основа на упражняваното от него непрекъснато владение в рамките на съответния срок – 10 или 5-годишен. Затова от признаването на ищеца за собственик по давност с издадения на 01.07.2011 г. нотариален акт по чл. 587, ал. 2 ГПК, не следва по необходимост извод, че към този момент титулярът на акта е бил във владение на имота, за да може да се приеме, че от тогава до предявяването на иска на 21.09.2011 г. шестмесечният срок по чл. 75 ЗС не е изтекъл.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване касаторът е мотивирал така: ако ВКС прецени, че ТР № 11/2013 г. на ОСГК не съдържа автоматично и указанието и тълкуването, че констатацията на нотариуса в актовете по чл. 587, ал. 2 ГПК относно собствеността е неразривно свързана и изцяло определена от констатацията за наличие на 10-годишно трайно и непрекъсвано давностно владение върху недвижимия имот, предмет на констативния нотариален акт, и в този смисъл констативният нотариален акт се ползва от потвърдената с тълкувателното решение доказателствена сила за неразривно свързаните в случая собственост и първоопределящото тази собственост 10-годишно трайно и непрекъснато давностно владение, то от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, е да се установи дали изводът за „пълно обратно доказване” е релевантен освен за собствеността, така и за неразривно свързаното с констатираната собственост владение в този случай /в случай на наличие на нотариален акт, издаден въз основа на 10-годишно давностно владение/. Счита, че разрешаването на този въпрос ще определи и правилното разрешаване на настоящия спор. Както се посочи, отговорът на въпроса се извлича от постановките в ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, а щом това е така, то съгласно разясненията в т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
Водим от горното, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 17.06.2013 г. по гр. д. № 16979/2012 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: