4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 210
София, 07.04. 2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 999/2014 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от П. Г. А. срещу въззивното решение № 2031 от 04.11.2013 г. по гр. д. № 1036/2013 г. на Софийския апелативен съд. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението поради допуснати нарушения на материалния закон и на съществени съдопроизводствени правила и необоснованост.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като основания за допускане на касационно обжалване жалбоподателят се позовава на чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК
Ответницата по касация Е. Г. Д. не е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
С обжалваното въззивно решение, след частична отмяна на решение № 3620 от 28.05.2012 г. по гр. д. № 13622/2010 г. на Софийския градски съд, е отхвърлен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК в частта, с която се иска да бъде признато за установено, че ищецът /сега касатор/ е собственик на 41.24% ид. ч. от апартамент № 47, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] етаж 3, заедно с избено помещение № 9 и 5,762 % ид. ч. от общите части на сградата и правото на строеж; в частта, с която искът е уважен за 58.76% ид. ч. и са присъдени разноски в размер на 1 313.89 лева, първоинстанционното решение е потвърдено.
Предмет на иска е било да се установи правото на собственост върху апартамента, придобит на 27.07.1995 г. през време на брака между страните по делото с договор за покупко-продажба на жилище, сключен по реда на Закона за уреждане на жилищните въпроси на граждани с многогодишни жилищноспестовни влогове /ЗУЖВГМЖСВ/. Ищецът твърди, че жилището е изплатено изцяло с негови средства-редуцирани в левове 595 918 спестовни числа от негов жилищноспестовен влог; с разликата между дадената му парична компенсация и цената на апартамента е платил част от данъка добавена стойност, а останалата част от този, както и местният данък, са заплатени от неговия баща. Счита, че придобитото жилище е негова лична собственост, тъй като е закупено изцяло с негови лични, извънбрачни средства.
Ответницата е оспорила иска с довод, че приносът на двамата съпрузи е равен и е въвела твърдението, че към жилищноспестовния влог на ищеца са включени и лихвочислата по нейния жилищноспестовния влог, който притежавала преди встъпването си в брак с ищеца; доколкото има преведена сума от родителите на ищеца, това е сторено с цел да се надари семейството, в което има и дете.
Въззивният съд приел, че страните са притежавали от преди брака си лихвочисла: ищецът имал 350 142, а ответницата – 245 776, и тези влогове са представлявали лично имущество на съпрузите. През време на брака ответницата прехвърлила на ищеца собствените си лихвочисла и макар в прехвърлителното № 7940/19.11.1992 г. да е записано, че разпореждането е възмездно, не е посочено каква е насрещната престация, която е договорено да я възмезди. Затова, тълкувайки волята на страните, съобразно събраните по делото доказателства и във връзка с правната уредба в ЗУЖВГМЖСВ, Правилника за прилагане на ЗУЖВГМЖСВ и Наредбата за кредитната дейност на Д. /от 1978 г., с отпаднало основание/, съдът намерил, че действителната воля на страните е била разпореждането от ответницата да се извърши с цел удовлетворяване на жилищната нужда на семейството и придобиване на недвижим имот по реда на ЗУЖВГМЖСВ. Оттук съдът заключил, че с прехвърлянето на правата по жилищноспестовния й влог, срещу които, заедно с личните права на ищеца, впоследствие е придобито спорното по делото жилище, ответницата е осъществила личен принос /с лично имущество/ за придобиването на имота, а ангажираните от ищеца доказателства не оборват по категоричен начин презумпцията по чл. 19, ал. 1 СК /отм./ за съвместен принос на страните при придобиване на имота. Заплащането от бащата на ищеца на част от дължимия за закупуването данък добавена стойност не е дарение на парична сума, която впоследствие да е вложена за заплащане на данъка, а погасяване на задължение във връзка с придобиване на имот по време на брака между страните; дължимият местен данък не е част от цената и заплащането му от същия платец не рефлектира върху режима на собственост. Като намерил за недоказана тезата на ищеца за пълна трансформация на негово лично извънбрачно имущество, въззивният съд приел наличие на трансформация на лично имущество на страните в квоти, определени от съотношението между първоначално притежаваните от всеки от съпрузите лихвочисла към общата сума на лихвоточките, при което правата на ищеца възлизат на 58.76% ид. ч., а на ответницата – на 41.24% ид. ч. от спорното жилище.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на първо място е поставен въпросът: дали придобитите на 19.11.1992 г. чрез сделка, с която ответницата прехвърля на касатора възмездно 245 776 спестовни числа, са съпружеска имуществена общност или лична собственост на П. А..
Касаторът счита, че този въпрос е разрешен в противоречие със съдебната практика, която е представил. Тъй като първото от представените решения не е задължително за съдилищата според разясненията в т. 2 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС /постановено е по реда на ГПК /отм./, следва да се приеме, че се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 2 ГПК. Според това решение – № 213/09.07.2009 г. по гр. д. № 89/2008 г. на ВКС, І-во г. о., придобитото от съпруга чрез възмездно разпореждане с лично имущество на единия съпруг ще стане съпружеска имуществена общност или лична собственост на съпруга – приобретател в зависимост от произхода на средствата за придобиването – дали са лични или семейни. С решение № 451/11 от 26.06.2012 г. по гр. д. № 1023/2009 г. на ВКС, І-во г. о., в производство по чл. 290 ГПК е прието, че при действието на СК от 1968 г. /отм./ когато единият съпруг се разпореди възмездно в полза на другия съпруг по време на брака със свое лично имущество, вещта ще стане обща собственост на двамата съпрузи, освен ако не се касае за трансформация на лично имущество на съпруга – приобретател. Според решение № 137/24.04.2012 г. по гр. д. № 421/2010 г. на ВКС, І-во г. о., в случаите на възмездни сделки между съпрузи /без прехвърляне по договор за издръжка и гледане/, включително и при обикновена продажба от единия съпруг на другия на имот – индивидуална собственост, ще възникне съпружеска общност поради действието на презумпцията за съвместен принос; тя може да се обори, но само по исков ред чрез установяване, че вложените средства са лични.
Касаторът поддържа тезата, че в случая разпореждането е възмездно, налице е цесия и съгласно чл. 99, ал. 2 ЗЗД прехвърленото вземане преминава изцяло у новия кредитор, а предишният губи правата си върху него, така че с прехвърлянето на правата си ответницата не може повече да се ползва от тях и не може да претендира възникване на права въз основа на отчуждени такива, а касаторът, упражнявайки личното си субективно право, спрямо което презумпцията за съпружеска имуществена общност не се прилага, е придобил лично и изцяло собствеността. Но дори да се приеме, че не е изплатил прехвърлените му спестовни числа с лични средства, то съгласно представената съдебна практика закупените спестовни числа следва да представляват съпружеска имуществена общност, а не лична собственост на ответницата.
Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване може да бъде допуснато по материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд, обективирани в решението. Според настоящия състав на ВКС, І-во г. о., поставеният от касатора въпрос не е определящ изхода на разглеждания спор, поради което не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК касационната жалба да бъде разгледана по същество. Това е така, защото съгласно чл. 19, ал. 1 СК /от 1985 г. – отм./, при действието на който е придобит спорният имот, не самият факт на придобиването, а само придобиването при наличие на съвместен принос води до възникване на съпружеска имуществена общност; не са съпружеска имуществена общност придобити от единия съпруг права, за които другият съпруг няма принос при придобиването /в този смисъл решение № 727 от 23.11.2010 г. по гр. д. № 978/2010 г. на ВКС, IV-то г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК/. Следователно, определящият в случая въпрос е за наличието или липсата на принос от страна на ответницата в придобиването на имота, закупен по време на брака между страните по делото по реда на ЗУЖВГМЖСВ. По този въпрос въззивният съд е приел, че приносът от страна на ответницата в придобиването на спорната вещ е прехвърлянето от нея на личните й спестовни числа, като презумпцията на чл. 19, ал. 1 СК /от 1985 г. – отм./ за съвместен принос не е оборена по категоричен начин. Определящият изхода на делото въпрос е разрешен в съответствие със задължителната съдебна практика и не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са поставени въпросите: 1. дали непосочването на насрещна престация в прехвърлителното, с което се прехвърлят възмездно спестовни числа между съпрузи, води до порочност на сделката; 2. дали със спестовни числа от ІІ група би могло да се придобие собственост, равна на собствеността, която би могла да се придобие със същия брой спестовни числа от І група; 3. дали броят на членовете на домакинството е относим към правото на собственост, придобито със спестовни числа, лична собственост на единия от съпрузите.
Данните по делото сочат, че довод за порочност на сделката не е бил наведен от никоя от страните, поради което първият въпрос не е част от предмета на спора, въззивният съд не го е разгледал и не е бил длъжен да стори това, така че общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за разглеждане на касационната жалба по същество не е налице. В производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК касационната инстанция изхожда от фактическите изводи такива, каквито въззивният съд е направил, защото на този етап правилността им не може да бъде предмет на проверка от касационната инстанция. Вторият въпрос не е изграден въз основа на направени от въззивния съд изводи, а е зададен хипотетично и в този смисъл той също не обосновава основание за допускане на касационно обжалване. Не е определящ изхода на спора и третият въпрос – той не е свързан с режима на собствеността и това се сочи и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което самият касатор е записал, че въпросът е относим към размера на получавания имот.
В обобщение, не са налице предпоставки касационната жалба да бъде допусната за разглеждане по същество, водим от което Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 2031 от 04.11.2013 г. по гр. д. № 1036/2013 г. на Софийския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: