2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 456
София, 09.09.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2326/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение от 04.01.2016 г. по гр. д. № 7773/2013 г. Софийският градски съд оставил в сила решението от 03.12.2012 г. по гр. д. № 4140/2008 г. на Софийския районен съд, с което са отхвърлени иск по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ за признаване на установено, че Министерството на културата е собственик на недвижим имот, находящ се в [населено място],[жк], с площ от 2 700 кв. м. и триетажна жилищна сграда, гараж и пристройка, и искането по чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./ за отмяна на нотариални актове.
В срока по чл. 283 ГПК ищецът е подал касационна жалба, с която иска обезсилване на въззивното решение като недопустимо, постановено по неприложим процесуален ред – този по ГПК /отм./, евентуално – за отмяната му като неправилно поради нарушение на материалния закон, довело и до необоснованост, тъй като е кредитирана експертиза, която не може да даде категоричен извод за наличие или липса на идентичност на процесния имот с представен по делото, обективиращ придобивен способ, нотариален акт, неправилно приложение на ЗВСОНИ и ЗОСОИ в хипотеза, когато към релевантния момент отчужденият имот е със статут на публична държавна собственост, както и неправилно възлагане върху ищеца на доказателствената тежест относно предпоставките за реституция по ЗВСОНИ, тогава, когато ответникът е оспорил правото му, заявявайки реституция по ЗВСОНИ.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор е подаден от държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, със становище за основателност на касационната жалба, от останалите ответници не е подаден отговор.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на І-во г. о., приема следното:
Първовоинстанционното производство пред Софийския районен съд по гр. д. № 4140/2008 г. първоначално е образувано по иск на Министерството на културата срещу Г. В. М., за ревандикация на недвижим имот. В първото открито заседание ищецът е предприел изменение на иска по петитум и по страни, преминавайки от осъдителен към установителен иск за собственост /тъй като ответникът освободил имота/, и предявявайки такъв иск и срещу С. В. К., [фирма] [населено място], представлявано от И. П. С., и Б. И. Г..
Ищецът е основал претендираното право на собственост на договор за покупко-продажба, сключен с н. а. № 65, том XV, дело № 2702/1959 г., с който процесният имот е придобит от Националния комитет за защита на мира, и правоприемство последователно между няколко лица. В хода на делото пред първа инстанция /с. з. от 29.04.2010 г./ е навел и поддържал правоприемство между купувача по този договор и себе си, опосредено чрез Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина. Представен е и акт за публична държавна собственост № 01287/25.11.1998 г. за имота, описан в исковата молба, в който като бивш собственик е посочен К. за култура. Представени са и н. а. № 181, том XI, дело № 2027/1969 г., с който Н. комитет за защита на мира продава на Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина дворно място с площ от около 6 080 кв. м., ведно с постройките и насажденията в него, и договор за замяна, сключен с н. а. № 67/1970 г., между Б. и А. Д. В. и Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина.
От ответниците Г. М. е оспорил иска с възражение за липса на правоприемство между купувача по договора за покупко-продажба по н. а. № 65/1959 г. и ищеца, и е противопоставил свое право на собственост, произтичаща от реституция по ЗВСОНИ.
Въззивното производство е образувано по жалба на ищеца, подадена на 27.12.2012 г. За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен, пред Софийският градски съд, който разгледал делото по реда на чл. 196 и сл. ГПК /отм./, на първо място приел, че ищецът не е успял да докаже правоприемство между себе си и приобретателя на имота по договора за покупко-продажба по н. а. № 65/1959 г. като придобивен способ, от който извежда правото си на собственост. По делото били ангажирани доказателства единствено за правоприемство между ищеца и Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина. От събраните доказателства, в частност н. а. № 181/1969 г., се установявало още, че Н. комитет за защита на мира и К. за приятелство и културни връзки с чужбина са съществували към датата на изповядване на сделката като самостоятелни юридически лица паралелно. На второ място съдът приел, че от назначената от него експертиза се установява липса на идентичност между процесния имот и този, предмет н. а. № 181/1969 г., купувач по който е праводателят на ищеца – К. за приятелство и културни връзки с чужбина. При това положение, макар и от заключенията на вещите лица да се установява идентичност между процесния имот и този, описан в н. а. № 65/1959 г., твърденията на ищеца, че е собственик, остават недоказани, тъй като не се установяло Н. комитет за защита на мира да е прехвърлил точно този имот на праводателя на ищеца.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил няколко въпроса, уточнени от касационната инстанция съгласно правомощията й по т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, така: допустимо ли е въззивно решение, което е постановено по реда на ГПК /отм./, когато приложимият процесуален е този по действащия ГПК; може ли съдът да отхвърли вещен иск за имот – публична държавна собственост, кредитирайки и стъпвайки единствено върху експертиза, изготвена под условиe – недаваща категоричен отговор на множество въпроси, включително за идентичност на имот с процесния; дали съдът следва сам да проверява наличието на предпоставките за твърдяна реституция, когато ответникът по иск за собственост оспорва акт за публична държавна собственост. Като специална предпоставка се поддържа чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК със съображението, че с отговора си касационната инстанция ще допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото, и ще се гарантира защитата на имот – публична държавна собственост.
С оглед данните по делото и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касационното обжалване следва да се допусне по въпроса за допустимостта на съдебния акт, постановен от въззивния съд, за което касационната инстанция следи служебно, дори и този въпрос да не е поставен от касатора, в какъвто смисъл са указанията, дадени в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Произнасянето по останалите поставени въпроси е в зависимост от разрешаването на въпроса за допустимостта на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 04.01.2016 г. по гр. д. № 7773/2013 г. на Софийския градски съд.
Делото да се докладва на председателя на първо гражданско отделение на ВКС за насрочване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: