3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 168
София, 15.03.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 6388/2014 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Г. Н. Г. и И. Н. Г. са обжалвали въззивното решение № 1435 от 15.07.2014 г. по в. гр. д. № 1404/2014 г. на Пловдивския окръжен съд.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и съдържа и изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с поддържани основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК, поради което е допустима.
От ответниците по касация П. Г. Г. счита, че касационно обжалване не следва да се допуска, Н. С. С. не е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
При произнасяне по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
С обжалваното решение частично е отменено решение № 607/12.02.2014 г. по гр. д. № 6854/2012 г. на Пловдивския районен съд и е отхвърлен иск по чл. 109, ал. 1 ЗС за премахване на северозападния ъгъл от стопанска постройка /барака/, попадаща в УПИ ІІІ-972 от кв. 17 – собственост на ищците, обозначен с цифри 1, 2, 7, 1 на скицата към допълнителното заключение на л. 107, а в частта, с която искът за премахване на останалата част от постройката е отхвърлен, първоинстанционното решение е потвърдено.
Въззивният съд приел за недоказано твърдението на ищците спорната сграда да навлиза в собствения им имот и така да им пречи да упражняват в пълен обем правото си на собственост върху имота. За този извод съдът се позовал на заповед № РД-18-1/17.01.2014 г. на изпълнителния директор на АГКК за одобряване на кадастралната карта в частта, засягаща двата съседни имота, която приел за валидна и влязла в сила, и на заключение на вещо лице, назначено във въззивната инстанция, което отразява положението на имотната граница въз основа на посочената заповед. Съобразно кадастралната карта имотната граница между двата имота представлява зидът на спорната постройка и същата попада изцяло в имота на ответниците, без да е налице никакво навлизане в имота на ищците. В последния е изградена друга помощна паянтова сграда, която тангира със зида на спорната постройка и е на разстояние около 10 см. При тези данни съдът заключил, че не е доказано някакво препятствие пред ищците да упражняват правото си на собственост, като без правно значение за този извод е твърдението им, че сградата е незаконен строеж, тъй като те не притежават нарушено право от този строеж.
В касационната жалба, която съдържа и изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивното решение противоречи на решение № 2891/05 от 13.12.2005 г. по гр. д. № 2367/2004 г. на ВКС, ІV-то г. о. Твърди се противоречие и с решение № 36/06 от 17.05.2006 г. по гр. д. № 2442/2004 г. на ВКС, ІV-то „б” г. о. К. поддържат основание и по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с ТР № 3/1993 г. на ОСГК на ВС относно това кога дворищнорегулационният план се счита приложен и сочат, че неправилно в случая въззивният съд отказал да приеме наличие на влязъл в сила и приложен такъв план от 1988 г., и последващ от 1994 г., с който следва да бъде съобразена релевантната граница между двата съседни имота. Поставен е и процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 266, ал. 1 ГПК във връзка с искането на П. Г. /сега ответник по касация/ за допускане от въззивната инстанция на експертиза, която да установи кадастралната граница между имотите, като според касаторите по този въпрос е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване поради противоречие с решение № 371/2013 от 05.03.2014 г. по гр. д. № 1906/2013 г. на ВКС, ІV-то г. о., и решение № 59 от 03.04.2013 г. по т. д. № 382/2012 г. на ВКС, ІІ-ро т. о.
С определение № 43 от 18.02.2015 г. производството по делото е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 7 вр. чл. 292 ГПК до приемане на тълкувателно решение по т. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС.
Прието е Тълкувателно решение № 8/2014 от 23.02.2016 г. по т. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС на РБ, с което основанието за спиране на производството е отпаднало и същото следва да бъде възобновено.
В мотивите към т. 4 на тълкувателния акт е възприета възможността искът за собственост, който включва и твърдения за допуснати непълноти или грешки в кадастралната карта, да може да се предяви самостоятелно и без да е проведен иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР /редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 49 от 2014 г./. Посочено е, че в производството по иск за собственост на изследване подлежи положението на имота по плановете, предхождащи одобряването на кадастралната карта, като се съобрази прилагането или неприлагането на дворищнорегулационните планове, съответно – прекратяване на отчуждителното им действие, съобразно разрешенията, дадени в Тълкувателно решение № 3 от 15.07.1993 г. по гр. д. № 2/1993 г. на ОСГК на ВС и Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2011 г. по т. д. № 3/2010 г. на ОСГК на ВКС, и всички други факти, водещи до промяна на границите.
Предмет на делото в разглеждания случай е иск по чл. 109, ал. 1 ЗС за премахване на част от постройка. Обуславящо изхода на спора е местоположението на постройката, определено от местоположението на границата между двата съседни имота, което прави приложими разрешенията, дадени в т. 4 на ТР № 8/2014 г. от 23.02.2016 г. по т. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС. Въззивният съд е обсъдил всички възражения на ищците, сега касатори, по валидността на заповедта от 2014 г., с която е одобрена кадастралната карта, и е намерил същите за неоснователни. Съобразявайки установеното с нея, е приел, че спорната постройка попада изцяло в имота на ответниците по иска, като успоредно на границата между имотите на страните и на разстояние около 10 см. от северния зид на спорната постройка, ищците по делото /сега касатори/ са изградили подобна постройка в своя имот – положение, което дава основание да се приеме, че разглежданият случай е различен от този по решение № 2891/05 от 13.12.2005 г. по гр. д. № 2367/2004 г. на ВКС, ІV-то г. о. С него е прието, че изграждането на помощна постройка на регулационната линия е неправомерно действие, с което се създава състояние, пречещо и ограничаващо правото на собственост. След като постройката в имота на ответниците не се определя като неоснователно действие, пречещо на ищците да упражняват правото си на собственост, то неприложимо към настоящия случай е решение № 36/06 от 17.05.2006 г. по гр. д. № 2442/2004 г. на ВКС, ІV-то „б” г. о., според което незаконните строежи не са обекти на вещното право и не могат да се придобиват чрез правни сделки, по давност и по приращение. По тези съображения не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Не се установява последното да противоречи на ТР № 3/1993 г. на ОСГК на ВС, както и на ТР № 8 от 23.02.2016 г. на ОСГК на ВКС, тъй като кадастралната карта отразява положението на имотите според материализираната на място чрез изграждането на двете стопански постройки, граница. В., указания за начина на заснемане на последната чрез съобразяване на съществуващите на място материализирани граници, се съдържат и в решение № 929 от 26.05.2011 г. по адм. д. № 2040/2010 г. на Пловдивския административен съд, което е било взето предвид при одобряване на кадастралната карта със заповедта от 2014 г. Ето защо не е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Обжалваното решение е в съответствие със съдебната практика по приложението по чл. 266, ал. 1 и 2 ГПК, тъй като заповедта, която П. Г. – един от ответниците по иска, е представил с въззивната си жалба и във връзка с която е поискал назначаването на допълнителна експертиза, е издадена след приключване на 16.02.2014 г. на съдебното дирене в първоинстанционното производство. Затова и не се установява противоречие с представената от касаторите съдебна практика по приложението на посочената процесуална норма.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация П. Г. Г. ще бъдат присъдени разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 200 лева по договор за правна защита и съдействие № 113925 от 01.09.2014 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
ВЪЗОБНОВЯВА производството по гр. д. № 6388/2014 г. по описа на ВКС на РБ, І-во г. о.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1435 от 15.07.2014 г. по в. гр. д. № 1404/2014 г. на Пловдивския окръжен съд.
ОСЪЖДА Г. Н. Г. и И. Н. Г. да заплатят на П. Г. Г. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 200 /двеста лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: