5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 39
София, 21.01. 2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3581/2014 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 1038 от 31.05.2013 г. по гр. д. № 1764/2012 г. на Софийския апелативен съд е уважен иск за ревандикация по чл. 108 ЗС, като е признато за установено, че Д. С. Г. и Д. К. Г. са собственици на УПИ ІХ-112 от кв. 6 по плана на [населено място], м. «Киноцентър-ІІІ-та част», с площ 1 150 кв. м., и Р. В. Р., С. В. Р. и К. И. Х. са осъдени да предадат на собствениците владението на имота.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена в срока по чл. 283 ГПК от адвокат С. Х. като пълномощник на С. В. Р., който относно предпоставките за допускане на касационно обжалване поддържа основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
От ответниците по касация Д. С. Г. и Д. К. Г. са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска, останалите не са изразили становища.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
Спорът по делото е за бивш земеделски имот, който е възстановен на наследниците на бившия собственик И. П. с решения на поземлената комисия, послужили като основание за издаване на н. а. № 85/2004 г., и впоследствие продаден на ищцата Д. Г. с н. а. № 28/2004 г., по време на брака й с ищеца Д. Г.. Същевременно след внасяне на имота в ТКЗС същият е включен в регулацията на населеното място и с н. а. № 157/1968 г. е продаден от стопанството на М. К. и В. В. – праводатели на ответниците по иска, един от които е касаторът. По делото е установено, че в имота има построена сграда, но не може да се направи извод за точния характер на същата, тъй като представените доказателства установяват, че е била започната процедурата по проектиране и разрешаване на строежа, но не и че същата е приключила с издаването на влязло в сила строително разрешение, нито че сградата е изградена при спазване на това разрешение и одобрения архитектурен проект.
За да уважи иска по съображения, че имотът правилно е възстановен на праводателите на ищците, въззивният съд се позовал на разпоредбата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ. По отношение правата на ответниците по иска, които не са били страни в производството по възстановяване на собствеността, съдът посочил, че по силата на чл. 17, ал. 2 ГПК те имат право да оспорват както валидността, така и законосъобразността на акта за възстановяване, но оспорването по този ред се ограничава само до установяване правата на оспорващата страна като основание за отказ за издаване на акта, но не и дали са налице другите предпоставки за издаването му. Затова и първоначалното възражение дали праводателите на ищците са били собственици към момента на образуването на ТКЗС според съда не може да се разглежда в настоящото производство, още повече, че то по същността си е иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, а оспорващата страна не се позовава на собствени права към релевантния момент. Ответниците могат да се бранят с възражения, изключващи приложението на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, а такова възможно изключение в случая е по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, но данните по делото не налагат извод да е налице пречка за възстановяване от рода на предвидените в тази разпоредба, която има предвид не всяка сграда, а само тази, която покрива основното застрояване на имота.
Касаторът е изложил оплаквания за наличие на касационни отменителни основания по чл. 281, т.т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта, ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. Според настоящия съдебен състав на ВКС, І-во г. о., не се разкрива вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо, а и касаторът не е обосновал в какво се състои нищожността на същото. По отношение недопустимостта на обжалвания съдебен акт твърди, че тя произтича от процесуалното бездействие на въззивната инстанция да изготви доклад относно подлежащите на доказване факти и съответно да разпредели доказателствената тежест. Това оплакване, обаче, ако е основателно, не би довело до недопустимост на постановеното решение, а до неговата неправилност, но по нея касационната инстанция не се произнася в настоящия етап на производството, което разглежда предпоставките за допускане на касационно обжалване.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, съдържащо се в двете уточнения към касационната жалба, касаторът е поставил следните въпроси:
1. „проверката относно законосъобразността на индивидуален административен акт по силата на служебното начало обхваща ли и проверка досежно наличието на материалноправните предпоставки за издаване на акта при направено възражение в тази насока от ответника С. В. Р.”. Според настоящия състав на ВКС, І-во г. о., не се разкрива противоречие по този въпрос между обжалваното решение и решение № 88 от 09.03.2012 г. по гр. д. № 1131/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., според което „страната, която не е била страна в производството по обжалването на административния акт може да иска и съдът е длъжен да се произнесе и по законосъобразността на съдебно решение на административен съд, издадено в производство по обжалване на административен акт, когато се навеждат твърдения за неговата незаконосъобразност от трето лице, при наличие на правен интерес от това оспорване”. В случая въззивният съд е изразил становище по материалноправните предпоставки за възстановяване на собствеността, но е приел, че допустимите възражения се свеждат само до противопоставимите от страна на оспорващия права, т. е., изхождал е именно от наличието на правен интерес за това оспорване, както е прието и в решението по чл. 290 ГПК. Съответствието на обжалваното решение със задължителната съдебна практика и липсата на обосновка да са налице обстоятелства, налагащи нейната промяна, изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
2. „отрицателният отговор на въпроса, обективиран чрез липса на реализирано доказване в рамките на административното и съдебното производство – дали ищците и техните праводатели са собственици на процесния имот към момента на образуване на земеделското стопанство, след като реституцията е настъпила по реда на ЗСПЗЗ, съставлява ли отрицателна материална предпоставка за издаване на индивидуален административен акт – решение на поземлената комисия за възстановяване в реални граници, и съответно отрицателна предпоставка за уважаването на иска по чл. 108 ЗС”. По този въпрос според касатора обжалваното решение противоречи на решение № 231 от 31.10.2011 г. по гр. д. № 1610/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. Такова обаче не се констатира, тъй като с решението по чл. 290 ГПК е прието, че „ищецът, който основава правата си на земеделска реституция, е длъжен да докаже, че праводателят му е бил собственик на имота преди обобществяването, само ако ответникът оспорва иска, като предявява свои права върху същия имот към същия момент. В обратната хипотеза, когато ответникът черпи правата си от юридически факт, възникнал след обобществяването /сделка с ТКЗС, предоставяне на право на ползване и др./, той няма интерес да твърди, че наследодателят на ищците не е бил собственик на имота към момента на кооперирането, а следва да докаже, че неговите права са противопоставими на правото на реституция”. Същото становище е застъпено и от въззивния съд по отношение на възраженията на касатора като един от ответниците по иска за собственост, произхождаща от реституция по ЗСПЗЗ, поради което въззивното решение съответства на задължителната съдебна практика.
Решение № 1478 от 09.01.2009 г. по гр. д. № 3349/2007 г. на ВКС, V-то г. о., разглежда чл. 10б ЗСПЗЗ и пар. 6, ал. 6 от ПЗР на ЗППДОбП-отм. /респ. пар. 11 от ПР на ЗПСК/, които не уреждат отношения, подобни на тези между страните в настоящия случай, а произнасянето на състава на ВКС по реда на чл. 218и ГПК /отм./ по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ е само с оглед разграничаване приложното поле на тези норми и нормата на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ. Ето защо този съдебен акт, който би бил основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване, не е относим към хипотезата, пред която страните са изправени.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е обосновано съгласно изискванията на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
3. „извършване на възражение относно наличието на материална предпоставка за издаването на индивидуален административен акт, а именно, че ищците и техните праводатели не са собственици на процесния имот към момента на кооперирането на земята, поражда ли доказателствена тежест за ищците да докажат правото си на собственост за периода от кооперирането на земята до приключването на устните състезания и този времеви отрязък обхваща ли и периодите, в които праводателите на ответниците и самите ответници са придобили правото на собственост, а именно 1968 и 1969 г.”; „възражението относно наличието на правото на собственост на ищците по иска по чл. 108 ЗС съставлява ли спор относно притежание на правото на собственост към момента на кооперирането на земята – момент, който не е установен по делото, и спор относно правото на възстановяване, след като ответникът легитимира своите права с нотариален акт на своя праводател № 157, том ХІХ, дело № 3542/1968 г. и нотариален акт за дарение от своя праводател № 98, том ХХХ, дело № 5553/1969 г. и никога не е претендирал, че той притежава правото на собственост в предходен период от 1968 г.”. По тези въпроси касаторът вижда противоречие с решение № 1036 от 03.12.2008 г. по гр. д. № 3160/2007 г. на ВКС, ІV-то г. о., според което реституцията настъпва в лицето на собственика, а не на вносителя на земята в ТКЗС, но такъв въпрос не е обсъждан в обжалваното решение, поради което и общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК не е налице и исканата съпоставка не може да се извърши.
Касаторът поставя и въпроса: „проверката относно материалната законосъобразност на индивидуален административен акт обхваща ли единствено установяване на права на оспорващата страна, които могат да бъдат основание за отказ за издаване на акта”. Счита, че въпросът е от важно значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице, защото отговорът на този въпрос се съдържа в посоченото от самия касатор решение № 231 от 31.10.2011 г. по гр. д. № 1610/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., като даденото с него разрешение беше обсъдено при разглеждането на поставения втори въпрос.
4. В тази точка от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се разглежда ТР № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС за допустимите възражения на ответник по иск за собственост, основан на земеделска реституция, който противопоставя върху имота права по пар. 4а или 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, срещу материалната законосъобразност на решението на общинската служба по земеделие, от което черпи права ищецът. С тълкувателния акт е прието, че ответникът може да се брани с възражения само във връзка със своите противопоставими права – че собствеността неправилно е възстановена при наличието на право на изкупуване, което е упражнено в законните срокове, но не може да възразява, че лицето, на което е възстановено правото на собственост, респ. неговият наследодател, не е бил собственик на имота към момента на образуване на ТКЗС, или че възстановеният имот не е идентичен с притежавания преди колективизацията.
Като сочи, че положението на ползвателя не може да бъде приравнено на положението на лицето, закупило имот по реда на ЗРПВПВННИ /отм./, касаторът сочи, че важно за развитие на правото е дали такива ограничения се поставят и за ответника, придобил собствеността по посочения ред, чиято сделка по разпореждане на закона не може да доведе до прехвърляне на собствеността. Основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК възниква тогава, когато при неясни или противоречиви правни норми няма формирана съдебна практика по прилагането им или когато следва да се внесе промяна в установената практика, ако тя е неправилна, или са се променили обществените условия, при които е създадена и се налага осъвременяването й. В разглеждания случай такива предпоставки не са налице, защото, както беше посочено, въпросът е разрешен по задължителен за съдилищата начин с решение № 231 от 31.10.2011 г. по гр. д. № 1610/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., решение № 329 от 27.04.2010 г. по гр. д. № 927/2009 г. на I-во г. о. Според тази задължителна съдебна практика ако е налице спор за собственост към минал момент, ищците дължат пълно и главно доказване на правото на собственост на наследодателя си, но ако спорът е за собствеността към настоящия момент, правото на собственост на ищците следва да се счита за доказано с решението на органа на поземлена реституция, придружено от скица на имота – пример за такова хипотеза е сделка, сключена с ТКЗС след обобществяването на земята. Когато ответникът не заявява свои права върху имота за възстановяване по реда на земеделската реституция, той няма правен интерес да твърди, че наследодателят на ищците не е бил собственик на имота преди кооперирането му, и е недопустимо да бъдат обсъждани от съда възраженията, че ищците не са доказали правото на собственост на своя праводател. Решенията са постановени в хипотеза на имот, закупен от ТКЗС, както е и в разглеждания случай, в който въззивният съд е процедирал в съответствие с тази задължителна съдебна практика.
5. „Ако съдът е нямал яснота възражението за липса на материалната предподставка дали съставлява спор за материално право по реда на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ или е възражение относно правото на собственост на ищците, следвало ли е с допълнителни указания да се конкретизира тази неяснота. Възникнало ли е в тежест на въззивния съд задължение да укаже на ответника, че материалното възражение може да касае единствено времевия период, към който и той претендира самостоятелни права върху процесния имот”. Поддръжат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 поради противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Въпросът е поставен във връзка с приложението на чл. 269, изр. 2 ГПК, според което въззивният съд е ограничен да се произнесе в рамката на посоченото във въззивната жалба. В случая въззивниците – ищци по делото, са поискали въззивният съд да укаже на ответниците коя от предпоставките за реституция оспорват, и след уточнението да състави доклад по делото. Според настоящия състав на ВКС, І-во г. о., поставеният въпрос не е стоял за разрешаване, защото възраженията на ответниците са били ясно формулирани и правилно възприети от съда в двете инстанции, а те са се свеждали до противопоставяне на права, произтичащи от закупуването на имот от ТКЗС по реда на ЗРПВПВННИ /отм./ и последващи разпоредителни сделки от приобретателите по този договор в полза на ответниците по иска. Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване може да бъде допуснато по правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. В случая поставеният в изложението правен въпрос не е обусловил правната воля на съда и по него касационно обжалване не може да се допусне.
6. На последно място в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че по възражението за придобивна давност, считано от 1968 г. до настоящия момент, направено от процесуалния представител на страната адвокат Х. в съдебното заседание на 01.04.2013 г., съдът не се е произнесъл, и се позовава на решение № 429 от 02.06.2009 г. по гр. д. № 1081/2008 г. на ВКС, І-во г. о. Данните по делото сочат, че това правопрекратяващо възражение е въведено пред въззивната инстанция, извън срока по члр. 131 ГПК, и така не е включено в предмета на делото, поради което и поставеният въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В обобщение, не се констатират предпоставки за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество, при което положение не може да бъде разгледано и оплакването относно размера на присъдените разноски.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1038 от 31.05.2013 г. по гр. д. № 1764/2012 г. на Софийския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: