4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 400
София, 27.06.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1531/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 466 от 18.12.2015 г. по в. гр. д. № 119/2015 г. на Пернишкия окръжен съд частично е отменено решение № 352 от 06.01.2014 г. по гр. д. № 336/2014 г. на Радомирския районен съд и вместо него са отхвърлени предявените от Й. Д. М. срещу Общината [населено място] иск по чл. 109, ал. 1 ЗС за преустановяване ползването на част от поземлени имоти пл. №№ 1430 и 1431, отредени заедно с имот пл. № 1432 за УПИ ХІV-1430, 1431 и 1432 от кв. 109 по плана на [населено място] от 2001 г., представляваща ивица с площ от общо 88 кв. м., оцветена в зелен цвят и заключена между буквите АБВГА по скицата на вещото лице Денка Н., и за възстановяване на предишното положение, и иск по чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата 500 лева – причинени имуществени вреди от разрушаване на тротоарна настилка, в резултат на реконструкция на тротоар и изграждане на обществен паркинг в означената част от имотите.
Касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК е подадена от ищеца, който иска обжалваното решение да бъде отменено като неправилно.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника със становище, че касационната жалба е недопустима съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, както и че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Въззивният съд приел, че спорният по делото имот, така, както е индивидуализиран от ищеца във въззивното производство, съставлява част от поземлени имоти пл. №№ 1430 и 1431, идентични на отчуждени по плана от 1969 г. части от имоти пл. №№ 903 и 1671. Поради това и не се легитимира като техен собственик на основание покупко-продажби по н. а. № 131/1994 г. и н. а. № 128/2003 г. Изводът е формиран след анализ на събраните по делото доказателства за завършила процедура по отчуждаване и липса на твърдения и доказателства за проведена административна процедура по ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС по възстановяване правото на собственост върху отчуждените имоти. В хипотезата на продажба на чужд имот, макар и действителна, договорите не са породили вещен ефект спрямо ищеца като приобретател, а липсата на собственически права е основание за отхвърляне на иска за преустановяване на неоснователни действия, изразяващи се в извършване от ответната община на строително-монтажни работи по изграждане на тротоар и обществен паркинг.
Претенцията по чл. 49 ЗЗД е приета за неоснователна по съображения, че ищецът не е собственик на имота, върху който твърди, че ответната община е извършила неправомерни действия по разрушаване на вече изградената от него тротоарна настилка и изграждане на асфалтиран паркинг. Затова и не е активно материалноправно легитимиран да претендира обезщетение за претърпени вреди, явяващи се пряка и непосредствена последица от противоправни действия на ответника.
Преди изменението на чл. 280, ал. 2 ГПК със ЗИДГПК съгласно публикацията в ДВ, бр. 50 от 2015 г., касационното обжалване на решенията по делата за собственост бе ограничено само до въззивни решения с цена на иска над 5 000 лева. С посоченото изменение решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти вече подлежат на касационно обжалване, без оглед цената на иска. Поради това е неоснователен доводът на ответника, че въззивното решение по иска по чл. 109, ал. 1 ЗС с цена 2 494.80 лева, не подлежи на касационно обжалване. Касационното обжалване е допустимо и по съединения иск за парично вземане, тъй като неговият изход е обусловен от изхода на иска за защита на собствеността.
Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице по следните съображения:
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК ищецът поставя въпроса за приложението на чл. 266 ГПК по съображения, че въззивният съд неправилно е допуснал поискани с въззивната жалба доказателства, които ответникът е могъл да посочи и представи в срок в първоинстанционното производство. Твърди, че не е налице хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК на допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, довели до несъбиране на искани от страната доказателства, а се касае до несвоевременно направени от общината и поради това преклудирани искания, в какъвто смисъл ищецът е възразил в отговора си на въззивната жалба. Позовава се на съдебна практика за наличие на противоречиво разрешаван въпрос, както и на задължителна, изразена в решение № 174 от 12.01.2011 г. по т. д. № 36/2010 г. на ВКС, І-во т. о.
Данните по делото сочат, че с въззивната жалба ответникът по исковете Общината [населено място] е поискал събиране на доказателства за графичната част към заповедта за отчуждаване на имоти пл. №№ 903 и 1671. Искането е обусловено от едно от съображенията за уважаване на исковите претенции от първоинстанционния съд, който е приел, че поради липса на графична част не може да се установи коя част от имотите касае отчуждителната процедура, както и от отказа в съдебното заседание на 10.12.2014 г. за допускане на допълнителна експертиза след справка в „Държавен архив” [населено място], където се съхранява голяма част от документацията по отчужденията. Първоначално, с определение от 27.02.2015 г. въззивният съд отказал да уважи доказателствените искания по съображения, основани на чл. 266, ал. 2 и 3 ГПК, но след представяне в заседанието на 02.04.2015 г. на писмени доказателства, уважил искането за назначаване на допълнителна съдебно-техническа експертиза. Приел, че съхраняването на графичната част в архива на Общината [населено място] съставлява нововъзникнало обстоятелство, което не е било известно на ответника към момента на разглеждане на първоинстанционното производство. Искането на ищеца за отмяна на определението за допускане на доказателства не е било уважено от състава на въззивния съд, разгледал делото на 30.09.2015 г., който приел, че не са налице предпоставки за неговото изменение или отмяна, и се позовал на възможността въззивният съд да допусне експертиза в случай, че това е необходимо с оглед наведените в жалбата доводи за изясняване на спора от фактическа страна.
С оглед изложеното, не се установява въззивният съд да е процедирал в противоречие със задължителната съдебна практика по приложението на чл. 266 ГПК. Според представеното решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК, идеята на законодателя е, че преклузията по чл. 266, ал. 1 ГПК не може да настъпи, когато пропускът за установяване на действителните отношения между спорещите страни чрез попълване на делото с доказателства, се дължи на допуснато от съда /първоинстанционен или въззивен/ нарушение на процесуални правила. В този смисъл е и т. 3 на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според която въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация за необоснована при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част; необходимост от ново установяване на факт пред въззивния съд възниква, и когато доказването на този факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила и въззивната жалба съдържа оплакване за това. В разглеждания случай въззивната жалба съдържа оплаквания както за необоснованост, така и за нарушение на процесуалния закон, изразило се в недопускане на допълнителна експертиза, при въведени от ответника твърдения, че е възможно данни за извършени отчуждавания да се намират в друга община, където следва да се направи проверка. Твърдението в този смисъл е подкрепено с представени във въззивната инстанция писмени доказателства, поради което допускането на експертиза не е в противоречие със задължителната съдебна практика като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като влезлите в сила решения, съставляващи незадължителна съдебна практика, разглеждат случаи, при които не са констатирани допуснати от пъпрвоинстанционния съд съществени процесуални нарушения при изясняване на фактическата страна на спора. Няма данни представеното решение на Бургаския апелативен съд да е влязло в сила и поради това, съгласно т. 3 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, същото не може да бъде предмет на преценка от гледна точка противоречие между него и обжалваното решение.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен и въпрос, свързан с приложението на чл. 22, ал. 1, т. 6 и ал. 2 ГПК, разрешен според касатора в противоречие с решение № 120 от 13.04.2011 г. по гр. д. № 1333/2010 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. Въпросът е поставен при предпоставка, която не се разкрива по делото. С определение от 02.04.2015 г. първоначалното искане за отвод на член на съдебния състав на въззивния съд е оставено без уважение, но с определение от 14.05.2015 г. целият съдебен състав се е отвел от разглеждането на делото. В този смисъл е било повторното искане на ищеца, мотивирано отново със съмнение в безпристрастността на съда, но и с извършени от предходния състав процесуални действия по допускане на доказателства и назначаване на вещо лице, различно от това, депозирало заключения в пърноинстанционното производство. С оглед данните за отстраняване на съдебния състав, чийто отвод е поискан, и произнасянето по доказателствените искания на противната страна от състава, на когото делото е било впоследствие разпределено, не се констатира основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения втори въпрос.
В изложението се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС то има предвид не неправилното решаване на даден конкретен правен спор, а произнасянето по такъв правен въпрос, по който липсва съдебна практика или се налага съществуващата практика да бъде променена. В разглеждания случай такива обстоятелства не са наведени от касатора и касационната жалба не може да бъде допусната до разглеждане по същество и на това основание.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 466 от 18.12.2015 г. по в. гр. д. № 119/2015 г. на Пернишкия окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: