5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 464
София, 03.10. 2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 53506/2015 г. /№ 3506/2015 г. по описа на ІІ-ро т. о./, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 1452 от 03.07.2015 г. по т. д. № 1437/2015 г. Софийският апелативен съд отменил решение № 386 от 15.12.2014 г. по гр. д. № 628/2014 г. на Пернишкия окръжен съд в частта, с която МБАЛ [фирма] [населено място] е осъдено да заплати на Р. [населено място] сумата 65 320 лева, получена на отпаднало основание по клинична пътека № 33 „заболявания на хепатобилиарната система, панкреаса и перитонеума”, за периода 13.03.2013 г. – 17.12.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата, считанo от 25.07.2014 г. – датата на предявяване на иска, до окончателното й изплащане, и вместо това уважил претенцията за същата сума, но като получена без основание, ведно със законната лихва, потвърждавайки първоинстанционното решение в останалата част.
В срока по чл. 283 ГПК редовна касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от МБАЛ [фирма] чрез адв. С. Л. – Н., с която се иска отмяната му изцяло и на трите посочени в чл. 281, т. 3 ГПК основания и присъждане на разноски за касационната инстанция. Навеждат се доводи за необсъждане на доказателствата от въззивния съд, противоречиви мотиви и необосновани правни изводи. Сочи се, че с приетото между страните за липса на облигационна връзка относно осъществяване и заплащане на дейностите по клинична пътека № 33, съдът е нарушил разпоредбата на чл. 59, ал. 3 от Закона за здравното осигуряване /ЗЗО/, съгласно която договорите за оказване на медицинска помощ между Р. и изпълнителя на медицински дейности се сключват за срока на действие на приетия национален рамков договор /Н./ за съответната година, като са в сила до приемането на нов или промяна на действащия. Заповедта на директора на Р. за отказ да сключи допълнително споразумение за дейностите по клинична пътека № 33, няма значението на способ за прекратяване на вече създадените между страните облигационни отношения с основния договор между тях за оказване на медицинска помощ от 2012 г. Между страните била налице облигационна връзка и за тази клинична пътека и полученото не било без основание, противно на погрешно приетото от въззивния съд, който преди да даде тази правна квалификация в обжалваното решение, е следвало да изготви нов доклад по делото. Представено е отделно от жалбата изложение на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ищецът Р. [населено място], чрез юрисконсулт М. П. – И., оспорва жалбата както относно наличието на основания за допускането й до касационно разглеждане, така и по съществото на материалноправния спор. Претендира разноски.
Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното:
Р. [населено място] е предявила иск срещу МБАЛ [фирма] с. гр. за сумата 65 320 лева, за осъществени в периода 13.03.2013 г. – 17.12.2013 г. медицински дейности спрямо лица, хоспитализирани по клинична пътека № 33 „Заболявания на хепатобилиарната система, панкреаса и перитонеума“. Твърди се в исковата молба, че сумата е получена от ответника на отпаднало основание, предвид заповед от 12.03.2013 г. на директора на Р. [населено място], с която е отказано сключване на допълнително споразумение за 2013 г. във връзка с договор между страните от 2012 г., за посочената клинична пътека, по подаденото от ответника заявление от м. февруари 2013 г. Претендираният от ищеца период обхваща времето от момента на съобщаването на заповедта до влизане в сила на съдебното решение за отхвърляне на оспорването й, като именно с потвърждаването на заповедта от Върховния административен съд е мотивирано изплатеното за осъществените медицински дейности по посочената клинична пътека, да е на отпаднало основание.
С отговора ответникът оспорил исковата молба като недопустима, евентуално – неоснователна, с възражение за административния характер на източника на правоотношенията между страните, липса на равнопоставеност между тях, респективно липса на частноправни по своя характер вземания и като резултат – неприложимост на разпоредбите на ЗЗД и исковия път по ГПК за реализиране на договорна отговорност, в полза на приложимия административен ред за събирането им.
За да отмени първоинстанционното решение, с което претенцията за неоснователно обогатяване е уважена на отпаднало основание и да я уважи като получена без основание, въззивният съд приел, че между страните за процесния период не е била налице облигационна връзка. Приел, че съгласно чл. 59, ал. 3 ЗЗО договорите между изпълнители на медицински дейности и Р. като възложител, се сключват за срока на действие на Н. до приемането на нов. Отчел, че в конкретния случай е налице решение на надзорния съвет на НЗОК, съгласно което за 2013 г. ще се прилага Н. за 2012 г. и в изпълнение на което между изпълнителите на медицински дейности и Р. следва да се сключват допълнителни споразумения, а не нови договори, които имат за цел да уредят заплащането на медицинските дейности по Н. от 2012 г. за периода след 01.01.2013 г. съобразно настъпилите междувременно законодателни промени. Анализирал самото допълнителното споразумение между страните от 12.03.2013 г., сключено въз основа на подаденото в изпълнение на законово регламентираната процедура за подписването му заявление от 15.02.2013 г., както и заповедта на директора на Р. [населено място], издадена на основание чл. 59б, ал. 2 ЗЗО за отказ да сключи допълнително споразумение относно дейностите по клинична пътека № 33, достигайки до извода, че заплащането на дейностите по тази пътека не е част от поетите ангажименти за заплащане на медицински дейности през 2013 г.
За да приеме, че даденото от ищеца и полученото от ответника е без основание, а не на отпаднало основание, и да промени правната квалификация, апелативният съд се позовал на разпоредбата на чл. 59б, ал. 3 ЗЗО, съгласно която обжалването на отказа не спира изпълнението на заповедта. Допълнително, във връзка с оплакванията на въззивника, изложил съображения защо не следва да се обезсилва първоинстанционното решение и делото да се връща за ново разглеждане, въпреки променената правна квалификация, както и защо именно исковият ред за събиране на вземането е приложим в конкретния случай.
При тези мотиви на въззивния съд, с оглед поставените от касатора въпроси и наведените за тях специални основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Първият, материалноправен по естеството си въпрос, поставен като обуславящ, за който се твърди произнасяне от апелативния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, е: съществуват ли облигационни правоотношения между страните по силата на основния договор от 2012 г. и допълнителното споразумение от 2013 г. по повод плащанията по клинична пътека № 33, приложим ли е институтът на неоснователното обогатяване; какво е значението на заповедта за отказ на директора на Р. за тези правоотношения и допустимо ли е по този начин да се прекратява действието на договора от 2012 г., и то след като заповедта е издадена едновременно с подписване на второто допълнително споразумение. Посочват се като практика на ВКС решение № 451 от 15.07.2010 г. по гр. д. № 844/2009 г. на III-то г. о., и решение № 246 от 27.05.2011 г. по гр. д. № 1265/2010 г. на IV-то г. о.
Поставеният въпрос се състои от две части, като и по двете касационно обжалване на решението не следва да се допуска.
В първата си част въпросът е изцяло по съществото на спора – това е същината на самия спор пред въззивния съд, така че той изцяло корелира с правилността на въззивния акт, която ВКС може да проверява ако се допусне касационно обжалване на решението при положителна преценка за предпоставките, посочени в чл. 280, ал. 1 ГПК. Но дори да се приеме, че въпросът е с характеристиките на обуславящ по смисъла на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, то не е налице твърдяното противоречие с посочените от касатора две решения на ВКС по чл. 290 ГПК. И двете решения са по въпроса кога е приложим институтът на неоснователното обогатяване, в частност, дали е приложим при наличие на договорна обвързаност между страните, като в духа на Постановление № 1/1979 г. на Пленума на ВС е прието, че този институт следва да намира приложение, само когато между страните не съществува друга облигационна обвързаност и за тях липсва възможност да реализират правата си по друг ред. В този смисъл се е произнесъл и апелативният съд в обжалваното решение и е уважил иска, едва след като е приел, че между страните не е налице договорна връзка.
Във втората си част първият въпрос, видно от по-нататъшното съдържание на изложението /р. ІІ/, е поставен във връзка със специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в контекста на това, може ли с въпросната заповед за отказа на директора на Р. да се отменят договорености между страните, въпреки изричната разпоредба на чл. 59, ал. 6 ЗЗО, и за значимостта на тази заповед във връзка със сключения между здравната каса и лечебното заведение договор. В тази си част въпросът не е обуславящ, защото въззивният съд не е приел, нито изрично, нито мълчаливо, че заповедта изменя или прекратява съществуващи облигационни правоотношения между страните. Напротив – решението е в смисъл, че допълнителното споразумение следва да уреди отношенията им за 2013 г., за която ще се прилагат условията на Н. за 2012 г. със съотвените законови изменения, а заповедта на директора на Р. изразява волята му да не поема договорни ангажименти за дейностите, обхванати от клинична пътека № 33 за 2013 г. Но дори да се приеме, че въпросът е обуславящ, относимата към него разпоредба е тази на чл. 59б, ал. 2 ЗЗО в приложимата редакция /съгласно публикацията в ДВ, бр. 4/2013 г./, а не чл. 59, ал. 6 ЗЗО, и тя е ясна и безпротиворечива, което не налага, чрез тълкуване от ВКС, да се изяснява смисълът й, в условията на допусната касация. Съгласно чл. 59б, ал. 2 ЗЗО в приложимата редакция, в 30-дневен срок от подаване на заявлението, директорът на Р. издава заповед, с която прави мотивиран отказ за сключване на договор, съответно на допълнително споразумение, в случаите, когато лечебното заведение не отговаря на условията и критериите по чл. 59б, ал. 1 ЗЗО.
В изложението са изведени и процесуалноправните въпроси: 1. допустимо ли е въззивният съд да преквалифицира спора от чл. 55, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД /получено с оглед на отпаднало основание/ в такъв по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД /получено без основание/, без да обезсилва първоинстанционното решение и да върне делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане с указания, или без да изготвя нов доклад по делото и да даде указания на страните; 2. допустимо ли е да се дава нова правна квалификация на спора, след като в исковата молба няма твърдения, че плащането е осъществено без основание. И за двата въпроса се навежда специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се прилагат актове на ВКС.
Първият акт, за който се твърди противоречие с приетото от въззивния съд, е определение № 164 от 25.02.2013 г. по т. д. № 925/2012 г. на ВКС, I-во т. о. Той е постановен в производство по чл. 288 ГПК и касационното обжалване е допуснато по въпроса за правната характеристика на учредено от общината по реда на чл. 39 ЗОбС право върху недвижим имот – частна общинска собственост, и за приложимостта по отношение на него на нормите, регулиращи наемните правоотношения, така че не съставлява задължителна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационното обжалване на посоченото основание. С решение № 43 от 04.07.2012 г. по т. д. № 513/2011 г. на ВКС, I-во т. о., касационното обжалване е допуснато служебно поради вероятна недопустимост на въззивния акт, предвид наведени в жалбата твърдения за несъответствие между заявените с исковата молба искания и произнасянето на съдилищата. Прието е, че по начало правната квлификация на иска се отнася до правилността на решението, а до неговата недопустимост – само когато с произнасянето си съдът е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън очертания от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита. В същия смисъл се е произнесъл и апелативният съд в мотивите към обжалваното решение, следователно твърдяното от касатора противоречие не е налице.
Не е налице вероятност възивното решение да е нищожно или недопустимо, така че не са налице и служебните основания за допускане на касационното обжалване.
При този изход на спора и съобразно заявеното искане, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответната страна сторените за касационната инстанция разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 1 867.20 лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1452 от 03.07.2015 г. по т. д. № 1437/2015 г. на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА МБАЛ [фирма] [населено място] да заплати на Р. [населено място] 1 867.20 /хиляда осемстотин шестдесет и седем лв. и 20 ст./ лева разноски за юрисконсултско възнаграждение за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: