4
Р Е Ш Е Н И Е
№ 20
София, 07.04. 2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на тридесети януари две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
При секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 5289/2013 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 290 ГПК.
С определение № 574 от 18.11.2013 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 180 от 16.05.2013 г. по в. гр. д. № 185/2013 г. на Хасковския окръжен съд. Жалбоподателката Н. Н. И. е изложила оплаквания за наличие на касационни отменителни основания по чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК и иска решението да бъде обезсилено като недопустимо или отменено като неправилно, а спорът да бъде решен по същество при приложението на чл. 237 ГПК.
Ответниците по касация А. М. М. и М. Ю. М. не са взели становища по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното обжалване е допуснато за проверка по допустимостта на въззивното решение, както и по въпроса за приложението на чл. 237 ГПК, който урежда условията и реда за постановяване на решение при признание на иска – при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което той заявява, че се отказва от защита срещу иска, защото искът е основателен. То има за предмет субективни права и е несъвместимо с оспорване на иска, за разлика от признанието на факти – юридически или доказателствени, което е доказателствено средство /чл. 175 ГПК/, и е съвместимо със защита срещу иска: ответникът може да отрече въведения от ищеца правопораждащ факт /факти/, а ако го признае – да противопостави съответни възражения. Съгласно ГПК /в сила от 01.03.2008 г./ признанието на иска е свързвано със специфични правни последици. Според чл. 237 ГПК то може да доведе до прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение с оглед признанието, при такова искане от ищеца. Това означава съдът да преустанови извършването на по-нататъшни действия по събирането и преценката на доказателствата, установяващи въведените твърдения, и да постанови съдебен акт, без да изследва основателността на иска и да прави собствени фактически и правни изводи по предмета на спора. Искът следва да бъде уважен така, както е предявен.
Решение при признание на иска не може да се постанови, когато признатото право противоречи на закона или на добрите нрави и когато е признато право, с което страната не може да се разпорежда – чл. 237, ал. 3 ГПК; по брачни искове – чл. 324 ГПК; по искове за гражданско състояние – чл. 334 ГПК и по иск за поставяне под запрещение – чл. 339 ГПК.
Исковете за собственост не са сред посочените изключения. Съгласно чл. 77 ЗС правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона. Защитата на собствеността се състои на първо място в съдебното установяване /признаване/, че ищецът е собственик. Това изисква доказване на всички елементи от фактическия състав на съответния въведен от ищеца придобивен способ с допустимите за този способ доказателствени средства. Така например, когато спорът има за предмет недвижим имот, придобит чрез сделка, правото на собственост следва да се установи с нотариален акт – чл. 18 ЗЗД; когато придобиването касае имоти – частна държавна или общинска собственост, следва да се представи договор в писмена форма, вписан по разпореждане на съдията по вписванията по местонахождението на имота – чл. 18 ЗС; когато ищецът твърди, че е придобил имот по силата на изтекла придобивна давност, той следва да установи в самото исково производство – чрез свидетелски показания, извлечения от данъчни книги или по друг подходящ начин, че е упражнявал владение за себе си през давностния период; ако се позовава на придобиване чрез административен акт, следва да представи този акт в исковото производство, и т. н. Ако ищецът не успее да докаже правото си на собственост, искът ще подлежи на отхвърляне, дори ответникът да заяви, че признава иска, т. е., че имотът принадлежи на ищеца. Искът за собственост има за цел съдебното установяване на собствеността на ищеца, а това, по изложените вече съображения и такива за правна сигурност, не може да стане с признание на иска. Затова и направено от ответника признание, че ищецът е собственик, не обосновава основателност на иска, а следва да бъде преценено от съда съгласно чл. 175 ГПК, ако например касае елементи от основанието на иска за собственост – например владеенето на имота и времето, през което то е упражнявано, или в някои хипотези на придобиване на движима вещ и др. С оглед изложеното, макар исковете за собственост да не са сред изброените в закона изключения, по тях не се постановява решение при признание на иска.
Решението, основано на признание на иска, може да се постанови само ако след проверка на процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, се окаже, че предявеният иск е допустим. Затова, независимо от направено признание на иска, съдът следва да се произнесе по неговата допустимост, защото само един допустим иск може да бъде основателен или неоснователен.
По касационната жалба:
Данните по делото сочат, че в кадастралния и регулационен план на [населено място], одобрен със заповед № 1401/1995 г., имот пл. № 6116 от кв. 117 е записан като съсобствен на ищцата – според разписния лист, и на ответниците – според решение от 21.07.2005 г. на Хасковския районен съд, н. а. № 49/1999 г. и н. а. № 51/2002 г. за поправка на предходния.
Със заповед № РД-18-63/05.10.2006 г. са одобрени кадастралната карта и кадастралния регистър на [населено място]. В тях, според обстоятелствата, изложени в исковата молба и в молбата на л. 42 от първоинстанционното дело, имот пл. № 6116 е заснет като два имота, единият от които е записан на името на ответниците, а другият е без собственик. Ищцата претендира, че в резултат на изтекла в нейна полза придобивна давност, съсобствеността върху общия имот пл. № 6116 е прекратена и тя е собственица на спорния имот с идентификатор 77195.739.474 с площ 481 кв. м., обособен и нанесен в кадастралната карта в хода на делото с влязла в сила заповед от 23.01.2012 г. на С. [населено място].
Ответниците не оспорват собствеността на ищцата върху този имот. Твърдят, че са собственици на съседния имот, за което са представили н. а. № 22/2002 г. за поправка на н. а. № 137/1999 г. и н. а. № 96/2006 г., с който ответницата А. М. е призната за собственица на 500/1 473 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор № 77195.739.203 по кадастралната карта от 2006 г.
С обжалваното решение е потвърдено решение № 859 от 27.12.2012 г. по гр. д. № 3656/2011 г. на Хасковския районен съд, с което е отхвърлен иск по чл. 53, ал. 2 ЗКИР за установяване, че Н. И. /сега жалбоподателка/ е собственица на ПИ № 77195.739.474 с площ от 481 кв. м. по кадастралната карта на [населено място] от 2006 г., както и че е допусната грешка в същата карта при заснемането на имоти с идентификатори № 77195.739.203 и № 77195.739.474.
Въззивният съд, който съгласно чл. 272 ГПК препратил към мотивите на първоинстанционното решение, приел, че не са допуснати непълноти и грешки в кадастралната основа относно ПИ № 77195.739.474. С влязла в сила заповед № КД-14-26-35 от 23.01.2012 г. на С. [населено място] изрично са нанесени два поземлени имота № 77195.739. 474 и № 77195.739.475 с ясно определени граници, като се заличава предишният имот № 77195.739.28. Влезлият в сила индивидуален административен акт, издаден по нейно заявление, обвързва ищцата, която, от друга страна, не е установила изрично правото си на собственост върху претендирания имот поради липса на доказателства в подкрепа на това твърдение. Същевременно заявеният с въззиваемите спор е неоснователен, тъй като последните не обективират насрещни права на твърдените от ищцата и не й отричат правото на собственост върху имота, предмет на делото.
Обжалваното решение е допустимо, тъй като не се установява съдът да се е произнесъл при липса на положителни или наличие на отрицателни процесуални предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск.
Решението е неправилно, макар да е неоснователно оплакването на жалбоподателката, че неправилно съдът е отказал да постанови решение при признание на иска.
В подкрепа на въведения придобивен способ – придобивна давност, ищцата е представила писмени доказателства, че в разписния лист е записана като съсобственица на имот пл. № 6116. Становището на ответниците е, че не отричат правото й на собственост и не обективират свои насрещни права върху спорния имот. Това изявление не може да се разглежда като признание на иска, но като такова е възприето от ищцата и това я е мотивирало да се откаже от свидетелските показания, допуснати за установяване на придобивната давност. Липсата на доказателства от своя страна е едно от основанията за отхвърляне на иска. Следвало е съдът да прецени дали не става въпрос за признание на фактите, от които произтича претендираното от ищцата право и съобразно чл. 175 ГПК да го обсъди с оглед на всички обстоятелства по делото, като има предвид, че освен съвпадане на фактическите твърдения на двете страни, са налице и данни в разписния лист. Вместо да процедира по посочения начин, съдът е приел за недоказана собствеността на ищцата и така е препятствал възможността да се зачетат правните последици на настъпилия в хода на делото релевантен за спора факт – нанасянето на обекта на претендираното право в кадастралната карта.
Този факт е съобразен от ищцата, която с молбата от 04.04.2012 г. /л. 42 от първоинстанционното дело/ е поискала да се признае за установено по отношение на ответниците, че е собственица на поземлен имот с идентификатор 77195.739.474 с площ 481 кв. м., съгласно изменението на кадастралната карта с влязлата в сила заповед от 23.01.2012 г. Макар в доклада по делото да е записано, че именно това е заявеното от ищцата искане, правната квалификация на иска, дадена от първоинстанционния и възприета от въззивния съд, е чл. 53, ал. 2 ЗКИР. При наличието на обособен и нанесен в кадастралната карта самостоятелен имот, спрямо който ищцата е насочила претенцията си, съдът е следвало да се произнесе по иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, като признае за установено или отрече правото на собственост върху него.
Допуснатите съществени нарушения на съдопроизводствените правила съставляват касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК за отмяна на обжалваното въззивно решение. Съгласно чл. 293, ал. 3 ГПК делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който да разгледа иска с посочената правна квалификация, след като на основание чл. 266, ал. 3 ГПК се произнесе по допускането на гласни доказателства за установяване твърдението на ищцата, че е придобила собствеността по давност.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивното решение № 180 от 16.05.2013 г. по в. гр. д. № 185/2013 г. на Хасковския окръжен съд.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Хасковския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: